за някои френдове и по-специално за един от тях

Писателят когато чати, пише.
Неусетно създава нещо като литература, което в определен контекст може да се превърне в литература.
Поетът също, понякога докато чати, пардон пише (защото и той когато чати, пише) излизат стихове, както от устата на някоя побесняла жена излизат змии и гущери, образно казано.

Чатила съм досега с трима-четирима човека, (ще ги нарека тук А, B, C, D) в общуването си, с които забелязах образуването на литературни форми.

С А се познавам отдавна, но се изненадах да забележа дългия писмовен изказ, който притежава. Понякога в една по-пространна фраза на А се крие цяла миниатюра и всеки път когато видя такава, настоявам да си я запише, за да не се изгуби в ефимерните пространства на кутийката, в която думите се появяват, за да изчезнат след известно време завинаги. За да не се получи усещането за снимка, която си могъл, но уви, не си направил. Един ден видях в написаното от А началото на един разказ, който нямам търпение да прочета и всячески настоявам да напише. Наистина копнея да го прочета. Друг един ден, докато се разхождаме в центъра и А ми разказваше нещо доволих друга сцена от същия, все още, ненаписан разказ. Ако А го напише ще съм щастлива и това, че е тръгнал от чата няма да има никакво значение. Но това се получава само когато вярваш в способностите на другия. Ако не се отнасяш добронамерено и с уважение към креативните способности на другия, няма да се получи.

С B почти винаги имаме какво да обсъдим, понякога дори водим битки за някоя дума. "Ако напишеш още веднъж думата .... ще те изтрия от списъка на моите приятели" заплаши ме наскоро B, аз давах етимологии, B не приемаше обясненията ми, накрая се стигна до отваряне на най-новия речник на българския език. Понякога обсъждаме и неща, които в известна степен ни смущават. Веднъж обаче излезе наяве едно стихотворение, което ми изглеждаше като излято. Истинска статутка, малка бронзова пластика. Казах на B, че е готово. B възрази "не е завършено". "Ами ще го завършиш", отвърнах и после си мислех, че ако тогава не си чатехме нямаше да се подредят така стиховете. Те, нали, идват в определен ред само веднъж.

Със С се зафрендихме отскоро. Общуваме си изненадващо открито и ни е забавно на всичко отгоре. С изтрелва нещо, после аз твърдя "това е супер начало", "този пасаж наистина е добър", има изключителен заряд в думите на С, пълнокръвна литература. Има мощ и въздействащ език. Говоря на С за комедията. Пита ме каква точно е идеята. "Ами сега ми хрумва, признавам, още не се е избистрила". Общуваме си в сговор и изникват готини неща. Един вид, приятно прекарване на времето и в добавка плодотворно сътрудничество.

Оказа се обаче, че след като проведох известен брой диалози с D и провидях в три или четири от тях готови сцени за комедията и се заех да я пиша, D възропта. Което все пак, донякъде мога да разбера имайки предвид еготото и липсата на великодушие у някои хора.
Методът ми на писане на въпросната културологична комедия бе обруган. Способностите ми за творчество и въображението ми - подложени на обсъждане и лек присмех. D дори се оплака на един свой приятел, който по стечение на обстоятелствата е и мой съпруг и се стигна до там той да ми дава някои примери за творчество. Даде ми пример с Бекет и "Очакване на Годо". Каза ми, че Бекет си е измислил сам репликите на Владимир и Естрагон (но аз се питам откъде би могъл да знае, според мен точно за диалозите в тази пиеса Бекет може би е бил вдъхновен от разговорите си с някой приятел, кой знае, ще ми се да мисля, че е така) "Не си мисли, че имало някой, който му е давал реплики" снощи ми каза този човек, който винаги е бил уверен, че знае и разбира повече от мен. Но ако някой е можел да подава реплики на Бекет, ако тогава е имало чат и той е имал толкова забавен приятел, едва ли Бекет е щях да се откаже от словесните му дарове.

Уви, D не мисли репликите си "в личния чат" като словесни подаръци и за D цялата ми комедия е един безсрамен Copy Paste. Съвсем друг въпрос е, че не използвам тази опция, а си водя бележките на лист хартия. Въстановявам после сцената, с увереността, че я пресъздавам в един театрален декор, поставям сцената в контекста на интерактивната комедия, в която не крия, че избраните персонажи се произнасят изначално on line. Комедията изглежда я признавам за комедия предимно аз самата, и вероятно само аз виждам като персонажи от комедия проявленията на някои хора.

D не разбира интерактивната комедия. Недоволства и един хор съмишленици приглася във възмущението на D. Съпругът ми, принуден да слуша този хор няма друг избор освен да го прекъсне. Това изглежда е била тяхната коледна песен.

А колкото до диалозите ми с D в тях има моменти на напрежение, има не малко ирония насочена към мен и онова, което правя.

Когато D за пръв път ми заговори за Copy Paste и ми лепна един възмутен коментар към линка с последната сцена от въпросната интерактивна комедия, аз предложих да изтрия тези думи, на чието авторство D толкова държи, щом факта че съм ги използвала е притеснителен за D. По мое мнение те никого с нищо не злепостяват, но може би никой не иска да се види като герой в комедия. "Не, нека си остане както си е", казва D и аз реших, че въпроса вече е приключен. Не знам доколко D прие аргументите ми и доколко изобщо ги призна за такива.

И продължи да дава израз на възмущението си.

Вечерта реших все пак да изтирия думите родени в разговори с D, появили се в главата на D, реших да премахна персонажа вдъхновен от D в комедията и изобщо не бях сигурна, че ще продължа да я пиша. Но се оказя трудно и не можах да го направя, да изтрия фрази и герой, които вече съм провидяла като такива и включила в тази комедия не бе лесно.

Но ако някой смята, че това е наистина неправомерно, уронва нечий престиж, да го напише като коментар и аз ще го направя без да се церемоня.

За мен е по-лесно да прекъсна един вдъхновяващ контакт, отколкото да изтрия персонаж, който вече съм сметнала за важен и неоходим за цялостта на една пиеса.

Но в интерактивната комедия Ка2 едва ли вече ще се появи, защото аз ще престана да общувам on line с вдъхновителката й D.