събота, 30 юли 2011 г.

gli ammiratori di Pound

son qui

http://esperidi.blogspot.com/2011/06/ezra-pound-e-lusura.html

сряда, 6 юли 2011 г.

за преводачите

Ето какво открих - колкото хора, толкова начини за превеждане. Поразително откритие, всеки човек като превежда пресъздава себе си!

понеделник, 4 юли 2011 г.

за блога

Уви, не е въпрос на време, а на потребност.
Дори нямам време да следя и блоговете за Венеция, с които в продължение на две години ми започваше деня. Сега денят ми почва с кореспондения и разговори по телефона. Преводи, договори и т.н. Обаждам се на разни непознати господа с приятни гласове. Отправям покани към автори. Животът ми стана по-хубав от всякога.
Нямам време да напиша колко ми харесват и филмите с младия Ричард Гиър. Вчера гледах два от трите, в които го харесвам много. (Харесам го във филмите преди "Хубава жена") Толкова ме развълнува с костюмите на младия Джорджо Армани в "Американско жиголо", че след 12 бях превъзбудена и не ми се искаше да си лягам. Изпратих едно съобщение на любимия ми актьор, но той вече беше заспал. Мъжът ми, който прибави Ричард Гиър в листата на онези, от които вероятно ревнува, също беше заспал. "Офицер и джентълмен" беше другия филм. А най-първият - "Ани Хол" на Уди Алън. Беше й любовник на "Ани Хол", любовник хванат от улицата, имаше един нож (абе дали не бъркам филма? Ани Хол беше младата Даян Кийтън.) Имаше една чудесна любовна сцена в леглото (той има много хубав задник и крака, ама много) и после като се скараха той й кресна Kiss my ass... и тя му кресна с отговор "Вече го направих". Абе, страшен филм!

четвъртък, 2 юни 2011 г.

Други цветове

Тази книга на Орхан Памук ми допада най-много и утре ще напиша кои части харесах особено.

вкратце

Да, това все още си е моя личен блог и ще си пиша тук каквото си поискам, но от много работа и четене на Орхан Памук ми се поразмъти главата и сега само онзи круизен кораб ми е в ума, Galaxyто, както Елеонора го нарече по присъщия си шеговит начин, с който обича да членува като на български и италиански и английски думи. Но за Galaxyто друг път.

петък, 6 май 2011 г.

Моника Маркантонио

Преди два или три дни в "Фейсбук" ми предложи приятелството си някаква Моника Д'Aлорио и аз добронамерено го приех. Мислех си, че може да е стигнала до страницата на нашата книга "Възможните майки / Le mamme possibili", информацията за която сме дали и на италиански, защото през септември ще излезе и италианското издание. Мислех си, че може да е от кръга на Ирене, въпреки че никоя от нейните приятелки не ми бе предлагала "фейсбук приятелство".
И вчера тази Моника (на профилната си снимка по бански, седнала на ръба на басейн, но снимана от далеч) ме поздравява с едно ciao (което на италиански е и здрасти и чао, също като "Алоха" в Хавай)
И аз: "Здравей, познаваме ли се?"
 "Да", казва (докато се питам откъде ми минава през ума, че мога да я поканя да напише текст за изданието на "Възможните майки" на италиански, но всъщност не помня да познавам Моника) и добавя "доста добре".
"Доста добре?! Това ще е някой от моите приятелчета докарал се кой знае по каква причина тук като жена" си мисля и питам: "и откъде?"
"Mezzoggiorno говори ли ти нещо?" (Медзоджорно на италиански ще рече пладне, но означава и Юга, използва се за нарицателно на южната част на Ботуша, както полунощ (много по-рядко) за северната. Всъщност само Юга съм чувала да се нарича Медзоджорно)
"не" казвам аз, но вече знам кой e.
"Забравила си значи", казва моят южняк, който е неаполитанец и е един от най-красивите мъже, които съм виждала на снимка и в няколко кратки мига на web cam.
"Марканонио ми говори", додадам и там някъде в Неапол се появява прекрасната му усмивка, която кой знае колко евро трябва да дам, за да я видя на живо в онзи град, за който се казва, че човек трябва да види преди да умре. Не би било лошо да го видя и аз преди да остарея, хехе.
"Ти съпругата ли си?", питам и ме избива на смях.
"Не не", смее се там пред компютъра си той.
"Тогава защо си се преоблякъл като жена и то по бански?" (Наистина не мога да схвана защо му е на някой, който е толкова красив да се прави на жена в интернет.)
"Така ми приемат веднага приятелството", отвръща моят Маркантонио, който винаги е бил откровен.
"Да не си станал сега гей?", смея се аз.
"Не, не"
Истината е, че той е колкото красив, толкова и резервиран и не иска някой от семейството или от приятелите му да разбере, че се подвизава в интернет. Един красавец, при това женен, вече с дете, според традиоционната нагласа на неаполитанците няма какво да търси в интернет. Има още трима братя (кой знае дали са толкова красиви и те) и никой от тях не може да предпложи, че той ще се представя като жена по бански на ръба на някакъв басейн на профилната си снимка във "Фейсбук". Сигурно би се срамувал и да им каже, че се е регистрирал в тази социална мрежа. Той, който ги е навил да купят лодката и на когато са подарили медалиона с "розата на ветровете" (и посоките на света, от които идват тези ветрове) от бяло злато и емайл, този медалион, който краси прекрасния му врат и всички, на които продава коли и мотори могат да съзерцават зад отворената яка на светлата му риза.
Сигурна съм, че ако си сложи и своя снимка, пак никой няма да му приема приятелството, защото жените ще си мислят, че на снимката не е той. Има една със слънчеви очила, чернобяла на която ми напомняше младия Шон Пен с онази негова направо неповторима предизвикателност, сдържаност и самоувереност.
 Наистина се познаваме добре, опознахме характерите си, не само мечтите, сега ми казва, че е избрал снимка на жена, защото харесва и винаги ще харесва жените. Мисля, че се е оженил млад, че жена му е красива и сигурно заедно са някъкъв неаполитански вариант на Виктория и Дейвид Бекъм. Очите му са синьо-зелени, косите (казвам косите защото са малко по-дълги от обичайните, но не си го представяйте обаче с дълга коса) светлокестеняви. Винаги е бил страшно харесван и още от училище носи прякора си Маркантонио, даден му от учителката по история, която му казала веднъж в час: "И ти си един Маркантонио".
Да, не е това името му. Толкова резервиран и предпазлив човек като него не би общувал в интернет с истинското си име, но аз в продължение на месеци си мислех, че се казва така. Преди да ми просветне, че какъвто е подозрителен не би се регистрирал никъде със своето име.
Веднъж се чухме по телефона (все си чатехме преди да се прибере мъжът ми, и докато жена му беше на другия етаж в дома им или спеше следобед, а той "проверяваше нещо" и винаги имаше какво да си кажем, разбирахме се чудесно и супер виртуалната ни връзка бе затихнала когато се изчерпа). Мисля даже, че онова приключение с телефония разговор бе кулминацията в тази връзка. Веднъж ни се прииска толкова силно да се чуем, той обаче вече се беше прибрал в къщи и не можеше да излезе да говори по телефона си на двора или на улицата долу пред тях! Нито на път за кварталния магазин. Накарах го каже, че трябва да отиде до един приятел или до брат си, и той го направи... Още си мисля за този момент, когато си обува дънките, слага си друга тениска или риза, отива и пали колата, за да направи едно кръгче, да паркира някъде и да ми се обади. И когато се чухме, о боже, не предполагах, че ще чуя толкова мек и секси неаполитански тенор... Размазващ направо. Убийствено секси, най-мекия секси глас, който някога съм чувала на италиански. Знаех, че той знаеше думите на всичките неаполитански песни, които по това време обичах да слушам в изпълнение на двама тенори, които на моменти звучаха направо като жени, толкова прелестни гласове имаха. След това все го молех, ако се видим един ден ще ми изпее двете ми любими (заглавията им в превод научих от него, преди това не ги разбирах на неаполитански), а той се смееше "Да пея ли ще искаш или да ....?"
Той също помнеше и досега гласа ми, ако не се бяхме чули тогава може би нямаше да осъзнаем колко се харесвахме. И сега ми каза пак за онзи наш разговор и ме връхлетя представата за него в колата. Упрекна ме после, че съм го блокирала на msn, и аз му отвърнах "съкровище, не ползвам вече msn" и той, галантен, както винаги, ми каза "извинявай". После му казах, че трябва да ставам, защото мъжът ми се прибира след малко и още по-мило и любезно се разделихме.
А вечерта когато влязох отново във "Фейсбук" видях, че е махнал снимката на жената по бански, седнала на ръба на басейна, оставил е само една снимка от Неаполитанския залив и няма и следа от фиктивната Моника, а профила му вече е собствено на Марк Анонио, както на италиански е Марк Антоний.

вторник, 5 април 2011 г.

телефонните обаждания по работа

Ужасяваха ме, помня свиването и неприязънта, която ме обземаше когато трябваше да ги провеждам... някога по времето когато имах шеф. Да, имах шеф преди седем-осем години и той ми причини голяма травма преди да се разделим. (Ридание при всяко позвъняване на телефона в един от последните дни, тогава мъжът ми направо искаше да му размаже физиономията.) По онова време аз още не знаех, че в работата когато на някой му се налага да те отпрати започва да ти прави мизерии, да иска невъзможното и те изкарва неспособен за нищо с идеята сам да си тръгнеш защото така е по-лесно и удобно за него, че просто не може да ти каже направо, че по една или друга причина не може да ти плаща повече или иска някой друг да заеме твоето място. Та този ми (доста кофти) шеф ме караше да звъня на разни хора и да им досаждам занимавайки ги с предложения, от които те не само не интересуваха, но без които най-спокойно можеха да минат. Вече не се учудвам, че онези обаждания бяха такъв проблем за мен. Единственото, което ми даваше някакъв кураж бе насърчението на момичето от централата (завършило току-що персийска филология), което замечтано ми казваше: "ако знаеш какви гласове има..."
Сега се сещам за един момент от романа на Ерика Джонг "Страх от летене" когато тя с презрение потръпнала от ужас щом някакво си момче  я попитало дали възнамерява да стане секретарка. Онзи ужас идваше именно от позицията, от която трябваше да притеснявам хората по телефона, да ги занимавам с глупостите на амбициозния и неадекватен на ситуацията в България работодател и най-вече от факта, че всичко онова, което трябваше да говоря и правя нямаше нищо общо с мен и нещата, които някога са ме вълнували. От цялата работа добих само малко престиж в очите на най-близките си доколкото работех за италианци и си купих някои дрехи, част от които все още износвам (най-шикозния ми дотогава зимен панталон, който тази зима носех вече само вкъши)...
Кой да ми каже тогава, че от мен не ставаше секретарка... това си бях нищо, че се водех формално на друга длъжност "асистент по продажби" или каквото там бях, не си спомням вече, уреждах срещи, превеждах на тях и носех една втора бизнес чанта (на шефа ми) с техническа документация, (която служеше за мостра как се архивира проекта). После след раздялата с бизнеса или по-точно с бизнеса, който тези италианци се опитваха да правят в България(без никакъв успех) се озовах на друго поприще и се спасих от обажданията по телефона, станах учителка и не ми се налагаше да звъня на никого повече, общувах директно с учениците и с шефката си казвахме единствено и само "добър ден".
Сега когато ми се налага да говоря по телефона няма и помен от онзи ужас, но сега работя за себе си и това, което казвам ме касае, върша си работа без каквото и да е неудобство и не досаждам на никого, защото на онези, на които звъня вече сме им платили или ще им платим за услугите им.

сряда, 16 март 2011 г.

Кристина Нгуен танцува танго в Галерия "Снежана"

Сряда 16 март, в София за почитателите на литературата и изкушените от нея имаше избор къде да отидат. Колкото и да са ми симпатични Тома Марков и София Павлова анонсът за новия роман на Тома в създаденото събитие от София Павлова във Фейсбук ме отказа да се мярна към 7 и половина в Studio 5, София, НДК, вход A3. Хората, ангажирали се да представят романа също не са ми особено симпатични (с изключение на автора разбира се) и взех решение не само да не ходя на премиерата, но и да не го чета, защото за мен тези две имена не са добра препоръка. Но за да не бъда енигматична ще кажа, че иде реч за господата Любен Дилов - Син (ей, всеки пък като му видя името се сещам за "Дамата с камелиите") и Мартин Карбовски, на които нямам и минимум доверие без да поставям под съмнение литературния им вкус. Освен това преди да приключа с това събитие ми се иска да изтъкна пред Тома Марков и София Павлова, че някои обидни провокации мога да търпя единствено от мъжа ми и то само когато ми е много ядосан, подобен дискурс е недопусним в публичната сфера, обидите към потенциалните читатели не ще направят добра услуга на романа, а напротив. И още, че така не се отправят покани, защото смисъла на тези покани в Фейсбук е, който я получи да я препрати и на своите приятели, ако възнамерява да отиде или смята, че събитието би могло да ги заинтригува. Подобен анонс не може да се препрати, но всъщност те двамата твърдят, че не обичат непознати. Означава ли това, че читателите и хората, които ще си купят тази книга ще бъдат само техни познати?

Прилагам тук като образец за лоша провокация и черен пиар анонса на София:

"Здравейте! Тома Марков написа LUIZZA HUT, за да може както винаги, да живее с жена си София Павлова, като рок звезда.
Тя да има любимата си марка обувки, а той да може да пие уиски, да пуши, за да храни семейството си (София Павлова, котката Чосър и себе си).
Тома Марков и София Павлова ще се радват да ви видят на 16.03 от 19:30h. в Studio 5, така както се радват да видят себе си в огледалото на банята всяка сутрин, а те непознати не обичат.
Затова, за вас, ще се погрижат следните познати хора: Любен Дилов - Син (редактор на LUIZZA HUT), Мартин Карбовски (докато бяха живи мениджър на LUIZZA HUT), Тома Марков (вечен биограф, както и мъртвец), LEEPRA DELUXE (Leepra Deluxe).
Тома Марков и София Павлова благодарят на всички които ще се явят на събитието. Тези, които не се дойдат - ДА ГО ДУХАТ!"

Лоша работа, загубиха един купувач и възможен читател на книгата. А в този обзор на вчерашната вечер продължавам със следващото събитие привлякло вниманието ми. "За Разказа" от най-добрите разказвачи. Може би трябваше да сложа в кавички това събитие, чието заглавие (ще бъда откровена) ме разсмива. Кои са тези най-добри разказвачи сигурно вече се питате. Не, не са точно тези, които си мислите вие. Няма го Елин Пелин, няма го Йовков. Шегувам се, (бе) хора!
Малко търпение и след рекламата ще разберете.

 "Клуб Spirt & Spirit вече си има нов дом. Всяка сряда в „Петното на Роршах” (София, ул. „Христо Белчев” 8) от 19 часа ще се провеждат събитията организирани от клуба.

Тази сряда Spirt & Spirit отваря врати с вечер, посветена на литературния жанр „разказ”.
Заповядайте на среща с авторите: Деян Енев, Елена Алексиева, Васил Георгиев, Любомир Николов, Цвета Стоева, Палми Ранчев, Силвия Томова и др. които ще разказват, но не разкази, а затова как се пишат, ще четат откъси, изобщо една приятна сряда вечер в компанията на интересни хора. Очакваме ви!"

Силвия Томова харесва моя блог и твърди, че от някои постове "от воле става разказ", на Елена Алексиева съм й малко длъжник, защото тук нищо не написах за нейната пиеса "Глас", на Деян Енев дъщеря му ми е много симпатична, имам нейн автограф на дебютната й книга, Цвета Стоева не я знам, но може да поправя този пропуск (първо дамите, господа) Васил Георгиев ми е по-интересен от Палми Ранчев, Любомир Николов също не ми е познат като автор, вкратце (израз, който си харесах в един мейл от нашия адвокат Х.) аз считам разказа като жанр за изчерпан - или поне такъв какъвто го пишат у нас наследниците на Елин Пелин и Йовков. Разказите като жанр по мое мнение заслужават внимание когато са част от един по-голям замисъл като "Дъблинчани" на Джойс, като "Дванадесет странстващи разкази" на Маркес или ако предпочитате като "Под манастирската лоза" на Елин Пелин, "Вечери в Антимовски хан" на Йовков и в по-ново време "Диви разкази" на Николай Хайтов и онези първи разкази на Любомир Канов и също "Ломски разкази" на Емил Андреев. Именно подобни птоломееви или коперникови модели от разкази ме вълнуват като читател и привличат вече като издател. С две такива книги скоро ще представим на българските читатели и нашето откритие Паоло Мамели, чиито истории нямам търпение да почна на превеждам.

Нека на такива сбирки ходят младите като Преслав Ганев, които се интересуват от рецепти за писане и техниките на добрия разказ. Сега продължам с последното събитие, което привлече вниманието ми - световната премиера на дебютния роман на Кристина Нгуен "ОБЛОГЪТ" (без да съм го прочела, не ще коментирам заглавието) издаден от "Жанет 45".

"Рускоезичната украинка с виетнамска кръв Кристина Нгуен гостува в България от 14-ти до 18-ти март 2011, за да представи дебютния си роман "Облогът", чието българско издание е световна премиера на книгата." пише в анонса във Фейсбук, създаден от ИК "Жанет 45". Софийското представяне е в галерия "Снежана". Имам някои семейни задължения и пристигам със закъснение. Така и не разбирам как Кристина Нгуен е попаднала на "Жанет 45". Когато в 8 без 10 влизам в галерията със Снежана си разменяме няколко думи. Купувам си книгата (12 лв е цената), питам дали я е чела и как я намира, уклончива е, но е прочела вече една трета или една четвърт от романа, явно се чете си казвам, въпреки смелата комбинация на рокери, бентлита, послушници и манастири... Питам Манол ли чете там, тя казва "да" и ме подканя да сляза да слушам, но аз й отвръщам, че според мен написано от жени не би трябвало да се чете пред публика от мъже,  изглежда обаче Манол Пейков не смята така. Разбираме се със Снежана да се видим в събота и слизам.

Веднага разпознавам авторката, и да не я бих видяла на снимка, произхода й щеше да я издаде. Докато слизам по извитата стълба срещам внимателния й поглед, който ме посреща без упрек за късната ми поява, или поне ми се иска да мисля така. Изражението й е непроницаемо, наблюдавам го още малко, когато тя се обръща назад и ми се струва, че все още съм в обхвата на погледа й. Това внимание ме разсейва и изобщо не слушам какво чете Манол, нали съм си купила книгата, ако искам мога да си я прочета и сама и най-хубавото е, че ще мога да си спомням този поглед на авторката.


И все пак защо вместо Манол Пейков не чете някоя млада актриса се питам... Авторката седи на първия ред до Митко Новков. А после ето я и изненадата - музикантите, които неделните (и може би и другите делнични) дни свирят в Градската градина при фонтана пред Народния театър същия ден са поканени да свирят танго. Манол разказва, че с Кристина като се разхождали минали оттам и решили да импровизират и да ги поканят.
Изненадата за всички, които още не са си купили и разгърнали книгата, че Кристина от четири години е влюбена в тангото и тази вечер ще танцува с кавалер осигурен от издателя и/или галерията.
После от самата нея, когато след танца застава пред микрофона разбираме, че е доста особено да танцуваш с партньор, когото не познаваш и танцовите обувки (тя ги нарича туфли както балерините говорят за пантофките си) не са нейни, а на партньорката му. Това с туфлите на заем,  казва (на руски) Кристина, криело рискове и чувството било като да си с чуждо гадже.
Докато тя танцува със софийския си кавалер (той е с костюм, а тя е облечена неподходящо за танго! защо, за бога, не е с рокля!?) не мога да устоя и си правя един автопортрет в стъклото на една рисунка с название "Двама". "Ей, колко добре излиза, я да си направя още един", си мисля. А после музикантите от Градската градина продължават да свирят танго, а публиката се отправя по извитата стъбла нагоре, за да си закупи който иска книгата и да изпие чаша вино. Идва и моменът за автографи. Приятно е на диванчето до Кристина докато ти дава автограф, тя е много сърдечна и аз като седнах там почувствах нейното внимание и топлота. А докато Кристина даваше на бъдещите си читатели автографи Манол пееше "Очи чьорное" и точно когато изпя отнова за шампанското, от тази песен и от някоя друга, която знаеше и Кристина, тя щастлива ми изпя фразата (точно тогава седях до нея, за да напише нещо собственоръчно в моя екземляр).

Такъв автограф ми е дала, сякаш се познаваме лично и съм я подкрепяла през цялото време докато е писала романа. Направо вече се чувствам задължена да напиша нещо, след като го прочета. А после Манол поде "Милион милион алын роз" на Алла Пугачова (да приемем, че правописа ми на руски е задоволителен) и до късно вечерта не можа да ми излезе от главата "кто влюблыон, кто влыблон их сериоз..."

петък, 4 март 2011 г.

Chasing Vermeer 2 by Galia Yotova

Chasing Vermeer 2 by Galia Yotova

All rights reseved.

четвъртък, 3 март 2011 г.

Койна и Ангелина в спектаклите на Василена

Младежкият театър предлага нещо наистина специално в спектаклите режисирани на камерна сцена от младата режисьорка Василена Радева - предлага на зрителите изключително вълнуващото преживяне да гледат на една сцена две различни, но изключителни актриси - Койна Русева и Ангелина Славова. Виждаме ги тук приклекнали на първата снимка, направена от Иван Дончев, (както и другите две) и публикувана в този блог с любезното разрешение на Младежки театър "Николай Бинев".

Друга сцена, от "NORDOST - приказка за разрушението" от Торстен Бухщайнер, режисьор Василена Радева. Камерна зала. Тук Ангелина Славова, в ролята на Олга, е на преден план, а в дъното се вижда Койна Русева в ролята на лекарката, станала повече от съпричастна на драмата развила се в театъра, където терористите са взели всички за заложници.

И ето я отново Койна Русева в ролята на полицейкия инспектор в пиесата на Жоржи Галсаран "Карнавал.com" на камерна сцена, режисирана отново от Василена Радева, която освен всичко останало ни показва и как могат да играят Койна и Ангелина.

вторник, 1 март 2011 г.

Койна Русева - Гаралда и Мария

Снимката на Иван Дончев се публикува с любезното разрешение на Младежки театър "Николай Бинев"

Копирам тук рецензията на Анелия от форума на Младежки театър "Николай Бинев" за представлението "Карнавал.com" на режисьорката Василена Радева по пиесата на каталонския драмург, с който се занимавах малко в предишния пост. Благодаря на Марта, която даде в коментар към него линка към тази рецензия, публикувана във форума в сайта на Младежкия театър, на която аз тук само сложих заглавието.

от Анелия

Няколко размисли за “Карнавал. сом”: В последното време интелигентните хора в България се чувстват притиснати от една средноинтелигентна власт, която свързваме с полицейщината. А истинското предназначение на полицията (и на съдебната система) би трябвало да бъде друга. Да защитава чувството ни за справедливост, да го пази, а не да го ранява, поставя под съмнение, взривява... И предназначението на тази пиеса - едно от многото - може да се свърже с нещо романтично: да възкреси образите на справедливите, чувствителни, дори жертвоготовни полицаи, които наистина, а не само привидно, са на страната на Доброто. Това е едното.
Мисля обаче, че другото е по-важно. И то е толкова старо, колкото древна е и съвременната цивилизация, чието мъдро детство е в Елада. Проблемът за конфликта между дълга и любовта. Хектор изразява безрезервната си любов към Андромаха и детето си. Иска им прошка, но твърдо заявява, че избира пътя на дълга, за да защити и собствената си чест, и честта на общността, и любовта на много други семейства като своето... Но съвременният свят май че много по-често изисква от Андромаха да прави подобен избор - между любовта и семейството, от една страна; и дълга и честта - от друга. "Андромаха" е и главната героиня в “Карнавал. сом”. В изключително силното изпълнение на Койна Русева. Според психолозите и социолозите, като цяло, жените са по-честните, принципните, неподкупните, жертвоготовните - когато са публични личности. Но това е до онзи драматичен момент, в който от Андромаха поискат да избере между дълга и Астианакс. Тоест между разума и душата си. Защото в душата на майката са децата й. Свръхчовешко, надхвърлящо сегашното духовно ниво на човечеството би било Андромаха да пожертва Астианакс в името на Троя. Това (по-късно) се е съгласила, макар и с кървави сълзи, да направи Богородица - в името на човечеството. Но тя е една-единствена...
Значимата, докосваща се до високи духовни измерения драма в "Карнавал" е в това, че една жена на любовта и милосърдието (и това е показано чрез цялото й развълнувано съпричастие към трагедията на другата майка) е принудена да напусне позицията си, от която може да защитава любовта на другите, чувството им за справедливост и сигурност. Големият, неизказан въпрос, който поставя тази пиеса, е : не се ли случва същото с повечето жени, хора (не само полицаи, разбира се), които са избрали за свой дълг да бъдат на страната на Доброто. Не за това ли злото е повече видимо у нас и в света? Не заради това ли имаме чувството, че полицията не ни пази, а ни дебне? Държавата не ни защитава и помага, а потиска и смазва? Не за това ли жените, които ни управляват са толкова малко? Малко са хората с “женски сърца” (в Йовковия смисъл на това словосъчетание) – милостивите, прощаващите, алтруистичните, справедливите. Страхотно е намерен този детайл наистина – да нахлуе студ, когато Гаралда си тръгва. Символно натоварен е и детайлът с името: твърдо, решително звучащото Гаралда на полицейската инспекторка в края на спектакъла бива заменено от майчинското Мария - на прибиращата се при детето си уязвима, с нежна душевност жена… Но младият Пере (в талантливото, остроумно изпълнение на Деян Ангелов) все пак прибира в чекмеджето на полицейското бюро сантименталната кутийка с форма на сърце. Остава ли надеждата?
И още. Адът отвън, от който най-често се оказва, че чувствителните хора неоснователно са се страхували. Той остава неосъществен. Затова пък активизира отдавна съществуващия ад отвътре – кръста на модерната личност. Светлината, която периодично разпръсква мрака на тревожното очакване идва със слънчевото, мъдро излъчване на Ангелина Славова, изпълняваща ролята на компютърджийката Ана. Едно дискретно, оптимистично намигване и скрито напомняне, че изход винаги има; че всичко е на игра. Овладяно, нешаблонно решено е представянето на екстатичността в поведението на майката (Елена Бърдарска). Нетипичен, но отново вдъхващ доверие полицай играе и Вихър Стойчев. Драматизмът на ставащото на сцената е ту подчертаван, ту уравновесяван, уталожван от заредената със сила музика на Мартин Каров. Колкото до декора на Никола Налбантов – едно от най-хубавите неща в този спектакъл… “Карнавал. сом”: усещане за изключително хармонично пресъздаване на непобедимата нехармоничност на живота, който живеем…

понеделник, 28 февруари 2011 г.

пак за Вещицата в "Карнавал точка ком"

Днес с леко смущение показах съботния си отзив за премиерата на пиесата на Жорди Галсеран на камерната сцена на Младежкия театър на моята приятелка, която в този отзив съм нарекла "Царицата на заглавията". Откакто го написах обаче не съм спряла да мисля за тази пиеса и най-вече за драматургичните правила и за онова, което е накарало испанския (каталонския?) автор да върви срещу тях. Препоръчвам на всички, които отидат да гледат това представление да прочетат и интервюто с автора click here, направено от Нева Мичева, в чийто превод се играе пиесата в Младежкия театър.

Та показвам си аз отзива на Царицата на заглавия и тя ми казва "Еми, супер е!" и ме пита може ли да пусне линк. "Да", смея се аз и веднага добавям: "Ангелина да не ме изяде после, че ми е минало пред ума, че нейната Ана е Вещицата..."
(Тя ми е любимата актриса и няма да понеса ако нещо ми се разсърди.)
"Имаше такъв вариант" - отвръща ми моята приятелка, която както вече трябва да ви е станало ясно, е свързана професионално с това представление, но не е режисьорката, нито е една от трите актриси, които в този спектакъл пресъздават следователката, специалистката по компютърни престъпления и майката на отвлеченото дете.
"Как така имаше? - питам аз и настръхвам - Мислили сте да дадете такъв ключ?"
"Да"
"Ама нали не е тя?"
"Минахме различни варианти"
"Господинът, който седеше до мен, си мислеше, че Тереза е Вещицата, но мен направо ме побиха тръпки когато после след представлението с Ангелина си говорехме във фоайето - казвам аз и продължавам - Много ми е особено като я гледам, после като си говорим и тя си е вече със своите дрехи, но мен все още ме държи въздействието на образа й от спектакъла и не съм излязла напълно от пиесата. Така беше и с Олга от "Нордост" когато първия път седнахме в Клуба след като бях гледала представлението... Тогава бях изпълнена със съчувствие, а онази вечер ме обзе един направо лек ужас".

Разбира се, за всичко това е виновен авторът, който в по-горе цитираното интервю заявава: "Обичам на сцената нещо да се случва, а с разсъжденията да се нагърби публиката. Не се опитвам да правя добра литература, а добър театър."

Снимката на Иван Дончев от представлението "Carnaval.com" се публикува в този блог с любезното разрешение на Младежки театър "Николай Бинев"

събота, 26 февруари 2011 г.

Карнавал точка ком

Докато седим с Царицата на заглавията една вечер преди повече от месец на масата до вратата в ресторант Made in home и обсъждаме какво да бъде заглавието на нашата книга на майките и не-майките, тя ми казва, че имат нещо като проблем със заглавието на "Карнавал", тъй като в Сатирата също се играе "Карнавал" на Камен Донев - едно доста старо представление (може би го обновява всеки театрален сезон знам ли, но си спомням, че преди пет години беше гастролирал с него и в Американския колеж). Както и да е, забравяме сега за Камен Донев и Карнавала в Сатирата.

Актьорите в Младежкия театър репетират, заглавието на това предствавление се поява известно време преди премиерата и онзи ден преди премиерата питам Царицата на заглавията: "Ваше ли е това заглавие Carnaval.com или автора си го измъдри?" и тя ми отговаря: "Наше е".

Отивам вчера и гледам представлението. (Да, в сегашно време го разказвам тук сега.) Настръхвам на няколко пъти. Заглавието е точно в десетката. Предава съвършено нерва на спектакъла.

Започва представлението и ето ни, ние, публиката се превръщаме в третата дишаща, на места засмиваща се стена с много лица на една стая в едно полицейско управление в Барселона. Ако авторът на пиесата Жорди Галсеран пише пиеси както майсторът на струнни инструменти сглобява китара, то младата режисьорка Василена Радева е настроила много умело тази китара, а какво да кажем за актьорите, с които работи и в чиито ръце я е дала. Тук съвсем на място идват думите на драматурга, споделени в едно интервю: "Целта е да постигне възможно най-добър звук, така че когато китарата попадне в ръцете на изпълнителя, той да може да изнесе с нея чудесен концерт". И всички играят, както свирят "Ролинг Стоунс". Ето линк към интервюто с испанския автор на тази пиеса click here.

Накрая когато Василена Радева излиза на сцената (със сценографа предполагам, зашото снощи бе премиерата) се изненадвам, че тя е истинско момиче.

А актьорите! Койна Русева като полицейски инспектор едновременно дистанцира и допуска до себе си, с лекота балансира, следим и предусещаме мислите й, долавяме усмивката й в началото, ставаме свидетели как чертите на красивото й лице от напрежение се изопват, как крака й играе от нерви, когато е напрегната тя докосва един кактус. Колко й отиват този кок, костюма с класическа кройка, бялата блуза с гръцко деколте, шикозните обувки с изискан ток! Имам чувството, че съм работила 4 години с нея, интонацията и поведението й са досущ като на една блондинка, с която работих в едно "методично обединение" 4 години и си мисля, че тя би се държала по същия начин ако беше инспектор (не, че не се държеше така и като учител). И после сержанта - досущ като един приятел, толкова реални и близки ми станаха и майка на отвлеченото дете и другият полицай с побеляла коса - съвсем като истински, макар че не познавах никого на когото да ми приличат. Чаках появата на компютърджийката Ана и щях да падна когато тя се появи. Мислех си, че познавам Ангелина Славова, но тя ме изненада, бе толкова автентична като компютърен спец, че после и един нейн познат драматург в клуба на театъра й казваше: "Абсолютно! Ела да ги видиш в офиса! Съвсем същите са!" Ангелина се смееше и така през смях сподели как пробвали няколко варианта за реакциите на нейния персонаж. "И с тези дрехи..." продължавам да се възхищавам аз после във фоайето и тя развеселена ми казва, че носела нещо подобно, но черно и взели модела от него, питам я после защото не мога да сдържа любопитството си: "А какво пишеше на бележката?".
"Никой не знае"
"Ти сигурно знаеш", смея се аз, сигурна съм, че нещо е написала, а тя се смее и ми обещава, че като се видим ще ми прочете домашното си за това представление. Отговор на въпроса "Защо на тази възраст работя в полицията?" И докато си говорим така и се смеем във фоайето пред отворената двукрила врата на клуба в театъра, където масите след премиерата са пълни с хора, обсъждаме етимологията на думата карнавал в мен се загнездва червея на съмнението, после си казвам, за бога не, не може тя да е била Вещицата, просто изключено! Не, че не би могла да я пресъздаде, вече съм убедена, че като актриса тя е способна на всичко.

После се разделяме и аз си тръгвам. Докато вървя по коридора към служебния вход си спомням как като се отвори онази врата и в залата нахлу хлад, какъв ти хлад, студ, един ужасяващ студ и когато се прибирам виждам Царицата на заглавията он лайн, пиша й "защо не дойде в клуба? чаках те", а после все още обзета от онова идиотско подозрение я питам: "Ти знаеш ли коя е Вещицата?"
"Никой не знае", отговаря ми тя, "да" казвам аз, а тя добавя: "злото е някъде около нас, безименно, затова е страшно", "да, неуловимо" додавам аз.

Снимките на фотографа Иван Дончев се публикуват тук с любезното разрешение на Младежки театър "Николай Бинев" където може да отидете и да гледате Carnaval.com



"Деград" в клуб Ginger

Та отивам аз в четвъртък вечер от 7 на премиерата на "Деград" в клуб "Джинджър" дето е в подлеза на Фритьоф Нансен и е един от най-хубавите барове в София, където бих завела и миланското си гадже, ако имах такова, разбира се... Отивам защото същия ден он лайн съм уверила Васил Георгиев, че ще се наредя на опашката за автографи и съм казала на Райна Маркова и на Митко Новков, че ще съм там. Слизам в подлеза, където сега е клуб "Джинджър" и където някога имаше един магазин, в който веднъж като ученичка, сигурно съм била на 15 или 16 години тогава, бях видяла един ЖЪЛТ лак (за нокти, естествено) и след размисли продължили 24 часа бях отишла да си го купя. Не помня да съм го използвала, но още помня какво изпитах като го видях и как го пожелах. Ех, този жълт лак е почетен от паметта ми както подобава на някой красив мъж. Слизам в подлеза с две стъклени врати от двете му страни, влизам в клуба, оставям си якето и лилавия шал на гардероба срещу номерче получено от една госпожа и си купувам книгата "Деград" за свръхдостъпната цена от 8 лв, цената на корицата. Не забелязвам веднага ефектите при името на автора и заглавието, но снимката на изтупания адвокат на задната корица лъщи, подканя те да я погалиш даже с пръст. "Леле, колко хора има", си казвам. Пълно е хора, озовала съм се на истинско светско събитие значи. После се оказва, че и самият Васил Георгиев е изненадан от присъствието на толкова много хора, колкото е виждал само на мача "Левски - Цска".

Оказва се, че никого не познавам в тази публика, Райна Маркова и Митко Новков не знам дали изобщо ще дойдат, ориентирам се лесно кой точно е автора, някакви момичета говорят за него като за Васко. "Васко каза, че сега ще започне", да, ако не друго съм дошла точно на време. Мервам за миг Ясен Атанасов, но аз на него най-много да му кимна само, защото не мога да започна приятелски разговор, а после най-подло да критикувам последния му роман, както отдавна съм си наумила и все се каня да го направя. Схващам ефекта от огледалата, всички тези хора са удвоени с отраженията си, затова са толкова много, но и без огледалата са повече от публиката на Мария Донева, която се бе събрала преди Коледа в Галерия Снежана. Завива ми се свят когато си представям опашката за автографи и точно тогава минавам покрай Преслав Ганев, който е с две мацки, една брюнетка, другата блондинка и едната от тях точно в този момент го интервюира и за записа той казва кой според него е най-добрия разказ в книгата. "И кой е?" питам, и Преслав: "След бурята". Виждам и Иван Ланджев със своя антураж и неизменното си черно каскетче, което сигурно сваля само в къщи.
После се появава и Тодора Радева, с която се уговоряме да се срещнем в понеделник, първо тя се поздравява сърдечно с поета Иван Ланджев и междувременно представянето започва.
"Какъв е този глас!?!", си мисля, "Та това е глас на жена!" прошепвам в ухото на Преслав изумена, (аз веднъж се чух за една консултация по телефона с Васил Георгиев и той определено не звучеше така! Добре, че не изтърсвам и това) и на всичко отгоре този толкова женски глас ми е супер познат, си мисля в минутата преди да осъзная, че премиерата се открива от Силвия Чолева, която е застанала до Васил Георгиев там при бара в другия край! Разсмивам се, егати шемета съм. Силвия казва, че с Васото се трудят неуморно в "Седмицата" и разни други приятни неща, подканя Чарли ако е там да каже какво е да си известен, но ние не сме дошли заради Чарли, все пак!

Представя Васил Георгиев или Васото с един написан, както се усеща, с удоволствие текст, нямаме усещането, че го чете там. Мисля си: "Е, да, личи си кой я кефи и кой не!", но то и на мен предполагам си ми личи. А после авторът прочита разказа "Деград", който е дал и названието на сборника, трябва да отбележа, че го чете съвсем не зле.

После идва ред на "Киряк от Толстой" (Преслав издава едно одобрително възклицание) и този втори дълъг, но пък интересен разказ го прочита Силвия Чолева и за пореден път тя предизвиква възхищение у мен.

След като най-сетне разказа свърша идва времето на диджея, чието име започва с буквата Ф. За мен бе абсолютно неизвестен, но аз, както можете да предложите не се интересувам от такива неща като музика, хаха. Така че, се приготвям да си тръгвам и без автограф, там е доста задимено и не мога да остана и минута повече, дори за да заснема как момичета носят таблите с пепелниците с високо вдигната ръка над главите на посетителите.


Прибирам се с 204, който чакам 10 минути и унесено си мисля за един любовен следобед, перфектен, който може да се получи само с телепатия и още нещо. На устните ми играе една усмивка, която не иска и не може да се скрие, а когато се прибирам, разказвам на мъжа си за двете мацки, които бяха с Преслав, как съм го видяла докато едната му взимаше интервю, показвам му книгата на Васил Георгиев и той я отваря на послеслова, прочита го и издава една присъда от три есенциални думи, които може би е редно да напиша на автора на книгата в и-мейл, следвайки указанията, които той да даде на всички дошли в клуб "Джинджър". За тези указания, друг път! Сега отивам в мола на "Цариградско шосе", за да си взема, все пак, автограф!

Ето го и моят екземляр, закупен на премиерата в клуб "Джинджър" в четвъртък вечерта.

"ДЕГРАД за тези, които пропуснаха да ме видят в ginger, днес, 26.02 в 13-00 часа ще раздавам автографи в Public - София, в The Mall, бул. Цариградско шосе № 115" е написал Васил Георгиев на страничката на книгата си във Фейсбук днес и аз си мисля да мина оттам преди да отида на обяд в любимия си ресторант Made in home на "Ангел Кънчев" 30А където вече си уредихме среща с Г.

петък, 25 февруари 2011 г.

интро

Сноши бях на премиерата на “Деград” – сборник разкази на Васил Георгиев, който се оказа, че всички наричат Васото. Аз обаче си го наричам адвокат Георгиев и понякога за кеф се обръщам към него на Вие. (Така правя и когато пиша на нашия адвокат Х., въпреки че когато съм била в кантората му по работа си говорим на ти, той е 78 набор, зодия лъв и прилича на любимия ми актьор, който не е Джордж Клуни и за разлика от него не вярвам да отиде да играе в казиното на Венеция освен в качеството си на актьор в някое представление от онези, които организират от утре там всяка вечер по време на Карнавала.)

Та снощи бях на премиерата на тази книга и от сутринта ми се искаше да отразя събитието в моя блог, за който мнозина ми пишат че следят и (не) харесват субективния начин, по който пиша за събитията, които посещавам. Но денят е толкова къс и вече 3 следобед минава, а аз съм началото на въпросния отзив. Зашото макар и деня ми да започна обикновенно в 7 времето лети и заниманията ми са изключително трудоемки. Първо нуждая се от средно два часа дневно, за да подържам на ниво кореспонденцията си, която трябва да замести общуването ми с приблизително 300 ученици на различни възрасти над не помня вече колко часа седмично (бяха доста над норматива все пак). После и основното ми задължение на съпруга – да изпратя във възможно най-скофтено настроение мъжа си на работа - особено изнервящ момент от деня, който се проточва от 8.30 когато звъни алармата на телефона му до 10 – най-късния час, в който обичайно излиза. Някой сутрини, когото не отлепя от възглавницата, като тази дори небръснат и незакусил. (Но така му се пада щом ми прогори с цигара (на два пъти!!!) любимата покривка докато матира още веднъж тъпия си виртуален шах партньор на име Колин Джеймс или гледа за пореден път „Самоличността на Борн” или някой филм като първообраза на „Аферата Томас Краун” с Фей Дънуей и Стив Макуин.)

После вместо да започна веднага работа решавам малко да си початя във Фейсбук обикновено с човека, когото наричам Професора или с някой друг приятел, обсъждаме това онова, гледам статусите и коментарите на приятелките си. Пиша мнението си само под написаното от онези, които са ми симпатични, после се заемам с делата си на литературен агент – засега не особено резултатни, но аз съм оптимист, нищо не се знае, днес се нахъсвам срещу списанията, които нехаят за добрата литература и макар да имат ресурс да я предлагат на читателите си не го правят и така минава пладне, после трябва да пусна пералнята, да отида на пазар, да измия чиниите... Зареждането на бири в хладилника, на тоалетна хартия в банята, сгъването на изпраните и изсъхнали гащи и потници (тях не ги гладя, днес въобще не включвам ютията), приготвянето на една бърза доматена салца, а после простирането на изпраните ризи и чаршафи ми отнемат повече от час. Към два и половина настъпва момента когато съм приключила с повечето си задължения и си варя една „стиска” спагети (само "Барила"!!!), за да обядвам – още не съм решила с чаша вино или бира.
Вече се научих да ги варя както трябва без да ги преварявам и минута. Някои неща се научават само с опита. Това се оказа голяма тънкост – не трябва да правиш нищо друго (дори не трябва да режеш и магданоз през средно 5те минути докато вариш спагетите) и не трябва да мислиш за нищо друго докато не направиш теста „al dente”. После си отварям една бира „Тубург” – отварянето й ме успокоява като нищо друго, не може да се сравни и с изпращането на есемес и обядвам – първо една, после втора порция спагети, които се научих да държа в тенджерка инокс поставена като капак на тендежерата за спагети с водата, в която съм ги варила, така втората порция ми се запазва топла докато си хапвам първата. И докато си пия бирата и обядвам – чета някой от разказите на Васото, както всички му викат и дори той самият в някои разкази се нарича и трябва да ви кажа, че те се оказват чудесен компаньон по време на самотния обяд на една толкова заета като мен домакиня. После разбира се, вече не съм способна да напиша отзива си за премиерата снощи, пък и току-що виждам, че интернет връзката ми се оправи. Така че, ще постна това интро, а утре ако имам време ще разкажа за премиерата снощи. След малко, като си почина, ще започна да се приготвям за друга премиера тази вечер. На Карнавал.com в Младежкия театър. Трябва да изпратя и един месидж на любимата си актриса, която играе в представлението, изобщо нямам никакво време!

Забравих да кажа, че имах време да напиша всичко дотук защото нещо интернета ми се беше прецакал точно след като приключих с обяда и бирата и не ми оставаше друго освен да попиша на едно Microsoft Word файлче...

неделя, 20 февруари 2011 г.

chi comanda?

ma vince
non è bello fare così....
anch'io potrei fare un blog per la letteratura italiana
in russo e in bulgaro e in serbo
e pubblicare solo chi mi paga...
ma non è giusto


certo
che non lo è
purtroppo la vita
è molto
dura
e comanda gente come questa

no, caro, infatti, comanda gente come noi!
che se ne intende

mah
vivo in un paese dove comandano
certi personaggi
da forza
forca

петък, 11 февруари 2011 г.

Neon (yesterday)


The True Artist Helps the World... click here for more

вторник, 1 февруари 2011 г.

Писмото на Артемизия Джентилески от 13 ноември 1649 г.

Artemisia Gentileschi, Self-Portrait as the Allegory of Painting
1630s
Oil on canvas, 96,5 x 73,7 cm
Royal Collection, Windsor

Открих това писмо случайно в приложението на том 7 на десеттомната ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО на Х.У. Джансън довършена от сина му Антъни Джансън и издадена (и на български) през 2008 г.
Странно е, че не бях попадала преди това на него в италианските ми книги, но аз се бях занимавала предимно с библиографията и изворите относно Караваджо. А колкото до Аремизия,дъщерята на Орацио Джентилески, един от първите последователи на Караваджо, наречени на италиански "караваджисти", колкото и да се бях възхищавала на таланта й и да ме бе занимавала драматичната й съдба, не бях проучавала обстойно литературата изписана за най-прочутата художничка на барока и в цялата история на изкуството, живяла между 1593 и около 1653.

Това писмо до един от нейните благородни покровители, дон Антонио Руфо, Артемизия Джентилески е писала около четири години преди края на забележителния си живот, когато вече е била прославена и търсена художничка. Във цитираната по-горе "История на изкуството" въпреки наличните й трима редактори (сред които един "езиков", а друг "технически") думата благородник е преведен като "джентълмен", нещо което аз просто не мога да повторя в контекста на Рим от средата на ХVІІ век, защото ще използвам думата благородник, която не е дошла на ум на българския преводач, нито на редакторите, заели се с това издание. И вместо "господар" (дума, която Артемизия никога не би употребила) ще сложа по-удачната дума "покровител". Изобщо ще цитирам тук един леко редактиран вариант, докато не намеря писмото на италиански и не му направя собствено един мой превод.

Получих писмото от 26 октомври, за което съм дълбоко благодарна, отбелязвайки особено как моят покровител винаги се грижи да ме подпомогне, противно на моите заслуги. В него Вие ми казвате за онзи благородник, който искал да има картина от мен, че би искал Галатея и Съдът на Парис и че Галатея трябва да бъде различна от онази, която притежава Ваша Най-Знатна Светлост. Нямаше нужда са му убеждавате да го направя, тъй като по благоволението на Бог и на Най-Светата Дева, те [клиентите] идват при жена с такъв талант, тоест да променя темата в моята картина; никой не е намирал в картините ми никакво повторение или измислица, дори на една ръка.
Колкото до факта, че този благородник иска да знае цената, преди работата да е направена, ...аз го правя без желание... никога не казвам цена за моя работа, преди да е направена. Обаче, тъй като Ваша Най-Знатна Светлост иска от мен да го направя, ще направя, каквото нареждате. Кажете на този благородник, че искам петстотин дуката за двете; той може да ги покаже на целия свят и ако намери някой, който да каже, че картините не струват двеста скуди повече, аз няма да го моля да ми плаща уговорената цена. Уверявам Ваша Най-Знатна Светлост, че тези картини с голи фигури изискват много скъпи женски модели, което е голямо главоболие. Когато намеря добри, те ме оскубват, а друг път човек трябва да страда от [тяхната] дребнавост заради търпението в работата.
Колкото до това да направя рисунка и да я изпратя, аз съм дала тържествена клетва никога да не изпращам мои рисунки, защото хора са ме мамили. Особено точно днес откривам... че, след като направих рисунка на душите в Чистилището за епископа на "Св. Гата", той, за да похарчи по-малко, поръчал на друг художник да изработи картината, използвайки моята работа. Ако бях мъж, не мога да си представя, че нещата щяха да се обърнат така...
Трябва да предупредя Ваша Най-Знатна Светлост, че когато искам цена, аз не следвам обичая в Неапол, където искат тридесет и после я дават за четири. Аз съм римлянка и поради това винаги ще постъпвам по римски.

понеделник, 31 януари 2011 г.

"Ръчна хартия" на Виктория Минкова

Работите на младата художничка Виктория Минкова, завършила специалност текстил в Художествената академия, от събота могат да се видят окачени по стените на любимия ми ресторант Made in home. Изложбата ще продължи поне две седмици и ако сте почитатели на това място или никога още не сте ходили там - сега е момента да отидете и да видите ръчната хартия на Вики, чиито работи сякаш са намерили точното си място. Иска ми се, собствениците на ресторанта да откупят поне една от тези работи и тя да си остане там - в колекцията на ресторанта, която по моя преценка само след година-две ще е забележителна, доколкото познавам вкуса на Силвия, която след като са се запознали с Вики, е предложила да направят тази изложба "ръчна хартия" в ресторанта.

Photocredit: Made in home, ул. Ангел Кънчев 30А

Photocredit: Made in home, ул. Ангел Кънчев 30А

Photocredit: Made in home, ул. Ангел Кънчев 30А, Виктория Минкова на преден план с посетител на заден план в деня на откриването на изложбата в най-артистичния ресторант в София - събота 29 януари 2011

Photocredit: Made in home, ул. Ангел Кънчев 30А

Photocredit: Made in home, ул. Ангел Кънчев 30А

Когато в събота, в деня на откриването с Елина Хинкова си тръгваме, моля Вики да ми позира пред работата, която може би и й любимата в тази изложба.

петък, 28 януари 2011 г.

lo spritz di Benetton


Шокиращ образ, до който не вярвах, че ще прибегна тук защото обожавам шприца и когато за пръв път видях тази смразяваща кръвта социална кампания на Бенетон се разпалих - защо именно шприца, си казах защо не да кажем prosecco или мартини или водка? Защото водка мартини пие Джеймс Бонд затова. Пък и семейство Бенетон са от областта Венето, а там още от времето на австрийската окупация се пие шприц. Но защо оранжевия щприц с аперол, а не отиващия към червено по-силен шприц с кампари? Защото именно оранжевия с аперол е най-обичан и от двата пола, от стари и млади, от местни и чужденци във Венеция, в Тревизо и във Верона.

Посланието е ясно - майката пише и бебето пие. Капанията е срещу бременните жени и кърмачките, които консумират дори този лек алкохол. Зад нея стои провокативната агенция на семейство Бенетон Fabrica, известна в цяла Италия, начело на която е онзи гуру на рекламата Оливеро Тосканини, който беше изтипосал за една друга отблъскваща рекламна кампания голия шеф на клана Лучано Бенетон.

Ясно послание, което ще стигне до целта си, надявам се.

В четвъртък си говорехме с Алла Георгиева могат ли изобщо мъжете артисти да кажат нещо за майчинството? Явно тези от агенция Fabrica могат.
Сетих се за тази кампания още същата вечер когато в бар "Сигет" споменах на една сладка майка в очакване на дете за тази чаша шприц с ембрион вместо с маслина на клечка.

сряда, 26 януари 2011 г.

в ателието на Алла и на рождения ден на Ники

Великолепният автопортрет на Алла от 2007 година. Тя бе така добра да го сложи специално на статива. Удивителен е точната дума за него. Дано утре не ме накара да го махна оттук, защото този блог не е статива в ателието на художника. Докато говорехме за роклята, Алла направи нещо, което винаги съм искала да направя когато гледам картини, които предизвикват у мен възхищение - да искам да ги докосна, тя докосна платното, погали с пръстите си гънките на роклята. Каква магия има в живопистта, си помислих.

Алла все пак се съгласи да ми позира за една снимка с този троен автопортрет.

Ето го и въпросния "Уникум", който присъстваше и в поканата за рождения ден на Ники Бойков в бар Sziget (Сигет)на площад Македония и Алабин 4. Унгарска напитка направена от 40 билки. Продава се на малко места в София.

Инсталация на бармана в клуба специално за фотодокументирането.

Снимам и Ники Бойков, който упорито отказва да ми позира на рождения си ден. Обективът ми го улавя с русите коси на един младеж на преден план, но на следващата сутрин в 7 Ники заява, че е ужасен на снимката и ме моли да я махна. Изпълнявам желанието му при условие, че следващия път ще ми позира вместо да бяга. "За съжаление това условие е неизпълнимо", казва ми Ники, а аз продължавам: "Ще я махна, но другия път ще ми позираш с охота", а той ми отвръща: "не, не, Емилия, няма да позирам с охота".
"Няма да позирам въобще, Емилия, не само неохотно" заключва накрая и изчезва.

А коментара на Алла за появата в този блог на автопортрета е следният: "Криех го доста, но явно така трябвало да се случи. Нека да остане, в крайна сметка за какво го правих? Само, че за да е завършена идеята трябваше да бъде със златна рамка."

Със златната рамка тя трябва един ден да го покаже и тогава мнозина ще видят тази възхителна работа и ще прочетат и леко ироничното описание в полите на роклята й, което моята снимка съзнателно не дава възможността да се прочете.

вторник, 25 януари 2011 г.

за едно погребение и за един рожден ден




Аз обичам да се представям като комедиограф и казвам, че пиша комедии, но иначе ме привлича да пиша за гробища и погребения. И във венецианската комедия имам една такава сцена и съм замислила още една сцена вдъхновена от една история на Йосиф Бродски, в която петима от моите персонажи (с моя включително Signora Straniera, и още Пиера, нейния кавалер Лучано, моят скъп приятел Синьор Джандри и Фотографа, който в края на комедията ще се появи облечен като будистки монах какъвто междувременно ще е станал) та тези петимата една вечер обикалят с гондола гробищния остров Сан Микеле (с двама гондолиери, ако е един ще се озори) където са погребани Езра Паунд и Йосиф Бродски (слагам снимка с острова тук и снимка на гроба на Паунд), Игор Стравински, Дягилев и Хеленио Херера (ако правилно произнасям името на човека изимислил тактиката на италианското катеначо). За да видите две снимки на гроба на Йосиф Бродски трябва само да кникнете на този линк Something new - the mail box.

Ето сега двете сцени от тази тъжна комедия. И двете са в кафенето между постояния персонаж Ка1 и един нов герой, който ще наричаме Професора.

Забавното е, че когато Ка1 в комедията се обърне към него с "Професоре" той отвръща: "Ще ти там на тебе аз един професор".

В първата сцената Ка1 си седи в кафенето, чийто собственик ще се окаже накрая човека, с който Ка1 живее. Професора живее наблизо и като излиза и се прибира вкъщи минава оттам.

Сутринта облечен с палто и филцова шапка той влиза в това кафене, на което още не съм измислила име.

Ка1: - Сега от 12h в галерия Снежана има танго матине.
Професора: - За съжаление отивам на погребение на един самоубил се приятел.

(К1 кима, глътва си езика)

Привечер ги виждаме отново на същото място, Професора влиза и сваля палтото си, остава шапката си на закачалката.

Ка1: - Нали не препоръчваш "Елементарните частици" на този идиот Улбек? Аз бих забранила на хората да четат тази книга.
Професора: - Още не съм мислил.
Ка1: - Много е гадничка. Има силни места, но като я почетох малко си казах, че прави много кофти разрез на съвременното общество и загубих всякакво желание да я чета докрая.
Професора: - Да, убийствена е за идеологията на бащата.
Ка1: - Пагубна бих казала, трабва да се водят битки с такива като него като с орки, не да го хвалят! Защото всичките му добри и откровени пасажи са смлени от тъжната му равносметка, която се натрапва на читателя и го кара да ес пита "толкова тъжен живот ме чака и мен?"
Професора: - Защо не напишеш ти?
Ка1: - Защото не съм го дочела. Не мога да пиша за книги дето не съм ги прочела докрая. Егати тъпите моди! Помниш ли как преди години тук четяха Пруст само защото беше на мода?
Професора: - Книгата е много гадна, но хваща сериозни процеси
Ка1: - Да, в това е успеха й. Няма друг роман в такава перспектива. Ти имаш ли я? Видя ли какво има на корицата? Аз него видях веднага. Въобще в какво гадно време живеем! Някога се е четял Оскар Уайлд, а сега този Уелбек...
Професора: - След скотското погребение, от което идвам всичко ми се струва изобилно живо и прекрасно. (Приготвя се да си тръгва) Хайде, весела вечер
Ка1: - И на теб!

На следващия ден, на сутринта Ка1 е зад бара.

Ка1: - Професоре, добро утро! Чай или кафе?
Професора: - Безкофеиново.
Ка1: - В грипна ваканция ли сте?
Професора: - Университетът - не
Ка1: - Разбрах, че Светла е чела стихотворението на Стефан Иванов на погребението.
Професора: - Да, това беше най-приличното нещо в това скотско погребение - без църква или граждански ритуал, с глътналите езиците си хора и пр.
Ка1: - Е защо и без граждански ритуал?
Професора: - Един трап насред полето и толкоз. Далечните сродници бързаха да претупат всичко.
Ка1: - Аз по-натам ще напиша в завещанието си да не се организира погребение
Професора: - Само бюст в Борисовата...
Ка1: - Само да се погрижи някоя агенция за кремация и толкова и после да ми сложат някъде урната... Ще видим де, има време надявам се, но тези погребални ритуали да непоносим отстатък от миналото. Получихте ли покана за рождения ден на Ники Бойков?
Професора: - Да, ще ходим.
Ка1: - А от списъка на какво се спряхте?
Професора: - Купихме му Колимските разкази.
Ка1: - Че тях май ги нама в списъка (смее се)
Професора: - Бяха добавени в наша чест.

събота, 22 януари 2011 г.

списък с евентуалните подаръци за рождения ден на Ники Бойков

Вчера получих с и-мейл покана от Ники Бойков, който на 26 януари ще отпразнува рождения си ден, както всяка година, по подобаващо нестандартен начин. Тази година в поканата, по примера на американските сватби, Николай е добавил и списък с желани подаръци, за да улесни в избора своите гости. С негово разрешение го публикувам този списък тук, за радост на преводачите на книгите, които поетът, писателят и преводачът от унгарски Николай Бойков, ще се радва да получи.

За питащите относно евентуален подарък:

1. вноска за велосипед

2. вноска за грамофон

3. вноска за слушалки за компютър

4. списък с книги в книжрница "Български книжици" (ще е наличен в книжарницата от 15.00 часа, днес, 21.01.2011 ):

4.1 Алиса в страната на чудесата, с илюстрации на Гюзелев, пр. Лазар Голдман, 40 лв.

4.2 Амос Оз, пр. Милена Трандева, Пантера в приземието, 12 лв.

4.3 Видин през първата половина на ХХ век., 15 лв.

4.4 Джани Родари, пр. Нева Мичева, Животни без зоопарк, 18 лв.

4.5 Елиас Канети, пр. Пенка Ангелова, Мъчение на мухи, 12 лв.

4.6 Епиктет, пр. Калина Гарелова, Наръчник за живота, беседи, 8 лв.

4.7 Кристофър Дел, пр. Владимер Молев, Чудовища: Галерия от страхотии и чудатости, 29.95 лв

4.8 Ласло Контлер, пр. от английски Илия Илиев, История на Унгария, 25 лв.

4.9 Пакрик Зюскинд, пр. Ваня Пенева, За любовта и смъртта, 7 лв.

4.10 Туве Янсон, пр. Теодора Джебарова, Омагьосаната зима, 7 лв.

4.11 Хорхе Луис Борхес, пр. Теодора Цанкова, Книга на въображаемите същества, 14 лв.

4.12 Цветан Тодоров, пр. Красимир Кавалджиев, Въведение във фантастичната литература, 13.40 лв.

Намирам идеята за превъзходна и я препочвам на всички, на които тази година предстои да празнуват рождените си дни. Всеки от гостите, поканени от Николай, който би искал да прочете някоя от въпросните книги, може да я прочете или разлисти на спокойствие у дома, а след това да му я подари заедно със споделения прочит.

сряда, 19 януари 2011 г.

На чай масала с поетесата Галина Николова

На час с една истинска поетеса. Индийски чай масала (с прекрасен вкус) и американски бананов кейк, който се надявам да започнат да правят в Made in home, че да го опитаме още веднъж. Там сме заради Галина Николова. Аз не я познавах нито лично, нито като поетеса. Един мой приятел ми каза за нея: "много е сладка и кротка, лека, вглъбена" и пожелах да я чуя.

Вечерта като прибирах имах желание да я чета. Дори и Mr Y зачете книгата й на следващата вечер и според мене я хареса. Каза, че не трябва да страхува да пише по-дълги стихотворения. Каза ми, че това заглавие на стихосбирката е възможност, която ще й се отдаде - да отведе и себе и чатателя от другата страна. Той ги разбира тези неща, но не за него ще разказвам сега.

И ето ни в понеделник вечерта в Made in home на "Ангел Кънчев" 30А, дошли сме, за да нагостим сетивата си с онова, което ще ни предложи Галина Николова.

Photocredit: Made in home

Аз пак забравям да снимам предложено за похапване. Добре че Руди е там с професионалния (или полупроефесионалния апарат) и не пропуска да направи няколко снимки за фейсбук страницата на ресторанта.

Photocredit: Made in home

Photocredit: Made in home

Руди е заснел и публиката на Галина, в дъното сме Кремена Д. и аз, в същия този този миг снимам с моя любителски апарат, докато Галина Николова чете второто или трето стихотворение от онези, които бе избрала да сподели с всички, дошли на чай масала и да опитат нейния бананов кекс.

Камбаната е ударена, Галина е готова и първо ще прочете "Рецепта за коктейл".

И слушаме. Иван и Николай са прави.

И слушаме. Галина чете второ или трето свое стихотворение. И нещо прави тези мигове почти съвършени.

Слушаме. Една звънка и нежна поезия звучи в най-артистичния ресторант в София и докато щракам с апарата малко се разсейвам, но сега ми се възвръща един стих, не на Галина, а на Езра Паунд, като написан за Галина - Sound slender, quasi tinnula (началото на ХХ canto) в този стих е събрано усещането ми за нейната поезия, за гласа й, за нея самата.

А после докато с Иван обсъждаме дали искаме автографи (аз искам, той не, Иван казва че познава Галина и може да й поиска автограф и друг път) на него му хрумва тя да му напише рецептата на банановия кекс в книгата, после обаче идеята не му се струва особено удачна и се отказва. "Защо на кекса? По-добре тази Рецепта за коктейл", казвам аз и се заемаме с осъществяването на това хрумване. Понеже мен ме е срам, Иван или Николай отиват да говорят с Галина и тя идва. Съгласна е да ми напише рецептата и съм щастлива. Предлага да ми даде листа, на който е принтирана, аз предлагам да си я препиша и накрая стигаме до първоналното и най-спонтанно хрумане - тя да ми я напише в книгата. Колебаем се малко точно къде. Избираме там, където тя първо предложи.

Галина, (за която, аз изпадвала в умопомрачение, междувременно говоря в трето лице на Кремена и Иван, назовавайки я с друго едно име, което пък по странните прищявки на случайността, се оказва любимото й име в детството, днес тя мило ще ме успокои, че може би съм го чула от някъде) преписва по моя молба в екземляра на книгата й "От другата страна", който преди това съм си купила, стихотворението "Рецепта за коктейл", с което е открила четенето нея вечер в Made in home.

Правя тази снимка вече у дома, във вторник сутринта. Както и следващата. И преписвам и аз на свой ред тази "Рецепта за коктейл" на Галина Николова, за да я видят малкото, но чудесни читатели на този блог.


Рецепта за коктейл

смесват се равни дози
страх, свобода и любов
концентрат
слага се щипка сол
вървене опипом
разрежда се с
прощавам на себе си
и позволявам си да греша
поръсва се на око с
я сега да те видя
добяват се две шепи
ситни ледени кубчета
напускане на удобствата
разбива се в шейкър
до прималяване

после
се налива
на тънка струя
в тънкостенна чаша
с високо столче

добавя се
стръкче прясна мента
за разкош

и се поднася
на жадните.

Галина Николова

сряда, 12 януари 2011 г.

Elina Hinkova e le sue parole di chiave

Elina Hinkova, realtà, 2010

Elina Hinkova, la cultura, 2010

Elina Hinkova, l'atmosfera, 2010

Elina Hinkova, l'idea, 2010

Elina Hinkova, l'oggetto, 2010

неделя, 9 януари 2011 г.

Галя Йотова по следите на Вермеер

© photo by Galia Yotova, After Vermeer

All rights reserved.

Emilia Mirazchiyska предположи, че харесвате Feisbuk

Не, стига с тези предположения, списъка с моите „харесвания” и без друго е наличен в профила ми във въпросната мрежа, но по отношение на този списък аз съм твърде селективна. Да, за някои неща съм вдигала палец с рекламна цел, но промотирам само онова, което ще е полезно за някои мои приятели – един b&b, в който никога не съм ходила (и съм доволна от факта, че онези, в които съм ходила и имам намерение да се върна, не се рекламират в Feisbuk); Walter Fano Photographer (но без да искам ни най-малко да обидя скъпия ми Валтер определено харесвам много повече Raffaele Tavano Photographer и фотографиите на приятелката ми G. Yotova); предприятието Malamat – защото ми е приятно да виждам как се реализират идеите на моята бивша ученичка Катерина Маламат(енова).
Иначе няма и ден без да се изненадам от предложенията на мои фейсбук приятели. Tatqna likes SuperDeal.BG on Facebook and suggests you like it too. Татяна много добре знае, че ми досаждат тези работи, нито ме вълнуват свързаните с тях награди. Yasen Atanasov предположи, че харесвате ISKAM. Не бих казала, че особено харесвам тази дума, пък и електронните списания не са ми съвсем по вкуса. Георги Киряков предположи, че харесвате Glasove. Ако това беше така щях да чета този вестник и да коментирам статиите в него. Най-малкото преди да направи това предположение относно „Гласове” Георги Киряков щеше да го разбере. Харесах само статията на Леонардо Ди Каприо за тигрите. Radoslav Parushev предположи че харесвате Capasca. Хм, досега не съм купила нищо оттам, да разглеждала съм, но чак пък да оповестя на всичките си познати в Feisbuk, че харесвам тази марка дрехи ми се вижда нелепо. Ivan Dimitrov предположи че харесвате Литературен вестник. E, в последните години спрях да го чета и не съм публикувала там сигурно повече от 8 години. Когато го четях и харeсвах Иван Димитров едва ли е знаел че съществува и сигурно е писал само по задължение в училище. Radina Velcheva предположи че харесвате Iskam Bebe. Това вече е прекалено, дори да исках бебе нямаше да информирам за това целия свят на Feisbuk.
Гери, ти затова си приятелка не само в Feisbuk, защото няма и да ти хрумне да ми предложиш да заявя, че харесвам „Чуковете”.

вторник, 4 януари 2011 г.

Vivamus, mea Lesbia

Vivamus, mea Lesbia, atque amemus,

А тук малко се затруднявам превода на Георги Батаклиев ли да избера или пак този на Яна Букова? Нейният е по-песенен, този на Г. Батаклиев има обаче едно мъжко очарование.

Реших, ще сложа тук и двата, а вие решете кой по ви се нрави.


Нека живеем, моя Лесбия, и нека обичаме!
За гласовете сърдити на старците
пет пари да не даваме.
Само слънцата умеят да залязват и пак да се раждат:
щом светлината кратка за нас веднъж угасне,
ще трябва да заспим в една безкрайна нощ.
Дай ми хиляда целувки, след това сто,
след това други хиляда, след това още стотица,
после отново хиляда, после пак сто.
И, много хиляди когато целувките ни станат,
нека ги размесим, за да не ги знаем,
за да не може никой злобво да завиди,
когато види колко са нашите целувки.

Гай Валерий Катул
превод от латински Яна Букова, ИК "Стигмати", 2009


Нека, Лесбия, любим и живеем
и одумките на престроги старци
да не струват за нас дори един ас.
Ще изгряват слънцата, ще залязват -
щом помръкне денят ни краткотраен,
ще заспим непробудна нощ навеки.
Сто целувки ми дай, хиляда още,
дай ми нови хиляда, сто отново,
пак хиляда и още сто целувки.
Щом до хиляди след хиляда стигнем,
броя им ще объркаме нарочно,
та човек завистлив да не завиди,
че безбройни са нашите целувки.

Гай Валерий Катул
превод от латински Георги Батаклиев, "Звезден венец римски поети", Народна култура, 1987

понеделник, 3 януари 2011 г.

Catullo III

Lugete, o Veneres Cupidinesque, et quantum est hominum venustiorum

Ридайте Венери и Купидони,
и всички хора с усет към красивото!
Умря врабчето на моята любима,
врабчето - радост за моята любима,
което тя обичаше повече от всичко.
То беше сладичко и я познаваше
така добре, както момиче майка си,
в скута й стоеше неотлъчно
и скок-подскок ту тук, ту там
пиукаше единствено за нея.
Сега то пътува по мрачния път
натам, откъдето завръщане няма.
Проклети бъдете, зли бездни на Орк!
Вие поглъщате всичко красиво,
отнехте ни и милото врабче.
О, зла съдба! О, бедно врабченце!
Сега очичките на моята любима
от плач по теб подути червенеят.

Гай Валерий Катул
превод от латински Яна Букова, ИК "Стигмати", 2009

неделя, 2 януари 2011 г.

Catullo 43

Salve, nec mimimo puella naso
nec bello pede nec nigris ocellis
nec longis digitis nec ore sicco
nec sane nimis elegante lingua,
decoctoris amica Formiani.
Ten provincia narrat esse bellam?
tecum Lesbia nostra comparatur?
O saeclum insapiens et infacetum!

Gaius Valerius Catullus


Buon dio, ragazza, con quel nasone,
quei piedacci, con gli occhi spenti,
quelle dita tozze e la bocca molle,
con quel tuo linguaggio volgare,
proprio te, puttanella di quel fallito
di Formia, dicono bella i provinciali?
e ti paragonano alla mia Lesbia?
O società imbecille e senza gusto.

Gaio Valerio Catullo
Traduzione dal latino di Mario Ramous, Garzanti Edittore, XI edizione: aprile 1998


Здравей, девойко, с нос не твърде малък,
крака съвсем не прави и очи безцветни,
ръце не точно фини, уста поразлигавена,
с език определено не пълната изисканост,
на оня, тунеядеца от Формия, приятелка.
Сигурно на село ти викат и красавица?
И теб да те сравняват с любимата ми Лесбия?
О, времена безвкусни и глупашки!

Гай Валерий Катул
превод от латински Яна Букова, ИК "Стигмати", 2009

Roberto Bricalli, Volti, (Лица), Сирмионе, септемри 2008

Eто и линка към две стихотворения на другия ми любим поет, написани в Sirmione, родното място на Катул.