сряда, 29 декември 2010 г.

вечерна сцена

Ка1 и Ка2 се срещнали в ранната вечер и ето какво говорят в тази сцена (мизансцена още не съм го решила)

Ка1: - Ама ти каза ли му нещо?
Ка2: - Казах му, че ако повод за циничните му намеци е творчеството ти, то това съм го казала на шега и че в по-добри времена сме щели заедно да се бъзикаме.
Ка1: - Аз ти казах, че не го беше чел! Иначе щеше по-здраво да ни подпука (смее се)
Ка2: - Да права си! И той го прочете и виж сега на неговата стена...
Ка1: - Ма не се сърди (усмихва се)
Ка2: - Напротив! Виж му стената.
Ка1: - Чакай да видя (гледа си телефона) кефят се хората, какво толкова? Айде и той да се зарадва малко от тези похвали и без това ще позеленее от яд като види, че сме се прехвърлили на Ясен след Нова година.
Ка2: - (смее се) да права си. За всеки български автор когато се говори за него е празник.
Ка1: - Ако държи ще го включа и в някой диалог с Ху2 (смее се) макар, че той няма да е толкова забавен като теб.
Ка2: - Ха, веднага ми намери заместител!
Ка1: - Ама тая Дита братовчедка ли му е? Или племеничка? Дето уточнява, че го е чела на свещи и коняк?
Ка2: - Глупости никаква не му е.
Ка1: - Почитателка? Значи това не е истинското й име?
Ка2: - Не е дори Дита! Просто Васил й е кумир някакъв...
Ка1: - Брей! Дали да не взема да го върна в комедията?

вторник, 28 декември 2010 г.

и още една сцена, последна за днес

В интерактивната комедия навлизат нови персонажи.

Новото аристично попълнение са Ху1 и Ху2. Първи художник и втори художник.

В тази сцена, те не са в комплект, затова пък в една галерия се срещат Ка1 и Ху2.
Ка1, надявам се, онези който са чели и друг път комедията помнят, че буквата К е съкращение на културолог, а гласната а в случая указва единствено женския род.

Ка1 и Ху2 се срещат в една галерия. Чисто случайно, отишли са да разгледат там една изложба.

Тук трябва да кажем, че когато при запозванството си Ка1 се е представила на Ху2 като писател, той я засипал като с бронебойни патрони с въпроси от типа колко книги е написала и на колко езици са преведени, а тя не по-малко дръзко му е отговорила, че не й трябва някой да я превежда защото пише на още два чужди езика, което донякъде си е лъжа, защото на едния от тях всъщност само преписва от другаде. Но това се е случило в друга, все още ненаписана, сцена.

Ка1: - Между другото, с изненада откривам, че на повечето художници им е трудно да си продават картините (усмихва се) и че всяка откупка е едва ли не събитие.
Ху2: - А аз с изненада откривам, че на галеристи и куратори им е също толкова трудно да продават картини на достойни цени.
Ка1: - И знаеш ли защо?
Ху2: - Щото тея дето имат пари са тъпи и скръндзи.
Ка1: - Защото хората, зависими от рекламата се чудят какъв по-голям хладилник да си купят и с какви кухненски шкафове да си обновят кухнята, по-скромните се нуждаят от миялна машина вместо от украса по стените и всички купуват непрекъснато какви ли не боклуци, например слънчевите очила „Долче и Габана”, които струват осем стотака и са демоде и направо за изхвърляне след две години са ми любими!
Ху2: - Един приятел продава италиански мебели, та той казва „не може една картина да струва колкото един диван”. Виж диван е друго нещо!
Ка1: - Да, можеш да правиш поне пет неща върху него (смее се)

Нова сцена от комедията

Ще нарека единия от двата персонажа в тази сцена с думата от международната езикова лексика за главен готвач – Сhef, първо защото обожавам начина, по който звучи в устата тази дума и второ защото освен безпорен творец, този човек е и отколешен приятел на творци, и винаги е бил мерило на добрия вкус. В края на всека година вестниците се надпреварват да публикуват новогошното му меню, в което всеки път ме изненадват думи като симфония, ададжио, capriccio... Това обаче, което малцина знаят, е че преди да се посвети на кулинарното изкуство, като младеж, този човек бе обсебен от литературата и може би и до днес е читателят с най-точна преценка в България. Аз имам шанса да го познавам от момче, но само един единствен път съм вечеряла в скъпия ресторант, който той дирижира.

В тази сцена нашите двама герои седят един следобед в чайната на „Бенковски” и объждат хора, които изглежда отдавна познават.

Ка1: - Веднага ми отговори, но ако правилно съм разбрала отговора й засега е не. Писала ми е да я държа в течение...
Chef: - Тя е пич, винаги съм имал чувството, че я познавам и дори като чета някоя от нейните книги ми се струва, че тези истории ми ги е разказвала лично.
Ка1: - А Кирилиз Кирилизов въобще не ме свърза. Отвърна ми „преди месец говорих с нея на тази тема, предлагам ти да не й пишеш сега”. Не знам дали ще му приятно ако някой друг решава вместо него дали той да участва в нещо или не... Напълно ми падна в очите.
Chef: - Той е европисател, вече е в друга орбита
Ка1: - Никакъв европисател не е, защото няма еврочитатели. Европисател е Мишел Уелбек, който има читатели в цяла Европа и в Италия и в България приятели ми говорят за книгите му. Досега никой не ми е говорил възхитено за книга на Кирилиз Кирилизов. По-скоро ти си от световна класа, а не той!
Chef: - Той е класик, а аз съм само готвач, който дори не пише книги с рецепти и напоследък сътворява само менюта.
Ка1: - Казвам ти, че ще стана критик (смее се) и ще го поставя на място! Той е като царя с новите дрехи. Истината е, че той няма читатели, а само ласкатели и цяла машина от бутала задвижвани на собствен ход.
Chef: - Е, той е гений на маркетинга.
Ка1: - Защото още не е се проявил този мой гений...(смее се) Толкова години пилях енергията си в училище.
Chef: - Жал ми е за Кирилиз...
Ка1: - Той се пъчи, че е номер Едно, но всъщност поетичния му талант е доста ограничен.
Chef: - Ние вече сме в различни светове и понякога той ми липсва.
Ка1: - Ти си в по-хубав свят.
Chef: - Е, аз съм по-голям сноб от него.
Ка1: - Като стане изложбата с портретите на българските поети в Народната библиотека ще се види кой е по-най-най (смее се)
Chef: - Ани Илков
Ка1: - Ама не е Христо Ботев!
Chef: - Е, сега...
Ка1: - Обаче имаше същия поетичен плам в началото.
Chef: - Да, сега е изтощен, но е гениален.
Ка1: - Гениален?
Chef: - Това не е похвала, разбира се.

петък, 24 декември 2010 г.

Рождество

Доменико Гирландайо, Рождество и поклонението на пастирите

Cappella Sassetti в църквата Санта Тринита (Св. Троица) във Флоренция

за някои френдове и по-специално за един от тях

Писателят когато чати, пише.
Неусетно създава нещо като литература, което в определен контекст може да се превърне в литература.
Поетът също, понякога докато чати, пардон пише (защото и той когато чати, пише) излизат стихове, както от устата на някоя побесняла жена излизат змии и гущери, образно казано.

Чатила съм досега с трима-четирима човека, (ще ги нарека тук А, B, C, D) в общуването си, с които забелязах образуването на литературни форми.

С А се познавам отдавна, но се изненадах да забележа дългия писмовен изказ, който притежава. Понякога в една по-пространна фраза на А се крие цяла миниатюра и всеки път когато видя такава, настоявам да си я запише, за да не се изгуби в ефимерните пространства на кутийката, в която думите се появяват, за да изчезнат след известно време завинаги. За да не се получи усещането за снимка, която си могъл, но уви, не си направил. Един ден видях в написаното от А началото на един разказ, който нямам търпение да прочета и всячески настоявам да напише. Наистина копнея да го прочета. Друг един ден, докато се разхождаме в центъра и А ми разказваше нещо доволих друга сцена от същия, все още, ненаписан разказ. Ако А го напише ще съм щастлива и това, че е тръгнал от чата няма да има никакво значение. Но това се получава само когато вярваш в способностите на другия. Ако не се отнасяш добронамерено и с уважение към креативните способности на другия, няма да се получи.

С B почти винаги имаме какво да обсъдим, понякога дори водим битки за някоя дума. "Ако напишеш още веднъж думата .... ще те изтрия от списъка на моите приятели" заплаши ме наскоро B, аз давах етимологии, B не приемаше обясненията ми, накрая се стигна до отваряне на най-новия речник на българския език. Понякога обсъждаме и неща, които в известна степен ни смущават. Веднъж обаче излезе наяве едно стихотворение, което ми изглеждаше като излято. Истинска статутка, малка бронзова пластика. Казах на B, че е готово. B възрази "не е завършено". "Ами ще го завършиш", отвърнах и после си мислех, че ако тогава не си чатехме нямаше да се подредят така стиховете. Те, нали, идват в определен ред само веднъж.

Със С се зафрендихме отскоро. Общуваме си изненадващо открито и ни е забавно на всичко отгоре. С изтрелва нещо, после аз твърдя "това е супер начало", "този пасаж наистина е добър", има изключителен заряд в думите на С, пълнокръвна литература. Има мощ и въздействащ език. Говоря на С за комедията. Пита ме каква точно е идеята. "Ами сега ми хрумва, признавам, още не се е избистрила". Общуваме си в сговор и изникват готини неща. Един вид, приятно прекарване на времето и в добавка плодотворно сътрудничество.

Оказа се обаче, че след като проведох известен брой диалози с D и провидях в три или четири от тях готови сцени за комедията и се заех да я пиша, D възропта. Което все пак, донякъде мога да разбера имайки предвид еготото и липсата на великодушие у някои хора.
Методът ми на писане на въпросната културологична комедия бе обруган. Способностите ми за творчество и въображението ми - подложени на обсъждане и лек присмех. D дори се оплака на един свой приятел, който по стечение на обстоятелствата е и мой съпруг и се стигна до там той да ми дава някои примери за творчество. Даде ми пример с Бекет и "Очакване на Годо". Каза ми, че Бекет си е измислил сам репликите на Владимир и Естрагон (но аз се питам откъде би могъл да знае, според мен точно за диалозите в тази пиеса Бекет може би е бил вдъхновен от разговорите си с някой приятел, кой знае, ще ми се да мисля, че е така) "Не си мисли, че имало някой, който му е давал реплики" снощи ми каза този човек, който винаги е бил уверен, че знае и разбира повече от мен. Но ако някой е можел да подава реплики на Бекет, ако тогава е имало чат и той е имал толкова забавен приятел, едва ли Бекет е щях да се откаже от словесните му дарове.

Уви, D не мисли репликите си "в личния чат" като словесни подаръци и за D цялата ми комедия е един безсрамен Copy Paste. Съвсем друг въпрос е, че не използвам тази опция, а си водя бележките на лист хартия. Въстановявам после сцената, с увереността, че я пресъздавам в един театрален декор, поставям сцената в контекста на интерактивната комедия, в която не крия, че избраните персонажи се произнасят изначално on line. Комедията изглежда я признавам за комедия предимно аз самата, и вероятно само аз виждам като персонажи от комедия проявленията на някои хора.

D не разбира интерактивната комедия. Недоволства и един хор съмишленици приглася във възмущението на D. Съпругът ми, принуден да слуша този хор няма друг избор освен да го прекъсне. Това изглежда е била тяхната коледна песен.

А колкото до диалозите ми с D в тях има моменти на напрежение, има не малко ирония насочена към мен и онова, което правя.

Когато D за пръв път ми заговори за Copy Paste и ми лепна един възмутен коментар към линка с последната сцена от въпросната интерактивна комедия, аз предложих да изтрия тези думи, на чието авторство D толкова държи, щом факта че съм ги използвала е притеснителен за D. По мое мнение те никого с нищо не злепостяват, но може би никой не иска да се види като герой в комедия. "Не, нека си остане както си е", казва D и аз реших, че въпроса вече е приключен. Не знам доколко D прие аргументите ми и доколко изобщо ги призна за такива.

И продължи да дава израз на възмущението си.

Вечерта реших все пак да изтирия думите родени в разговори с D, появили се в главата на D, реших да премахна персонажа вдъхновен от D в комедията и изобщо не бях сигурна, че ще продължа да я пиша. Но се оказя трудно и не можах да го направя, да изтрия фрази и герой, които вече съм провидяла като такива и включила в тази комедия не бе лесно.

Но ако някой смята, че това е наистина неправомерно, уронва нечий престиж, да го напише като коментар и аз ще го направя без да се церемоня.

За мен е по-лесно да прекъсна един вдъхновяващ контакт, отколкото да изтрия персонаж, който вече съм сметнала за важен и неоходим за цялостта на една пиеса.

Но в интерактивната комедия Ка2 едва ли вече ще се появи, защото аз ще престана да общувам on line с вдъхновителката й D.

четвъртък, 23 декември 2010 г.

Връчването на наградата "Иван Николов"

Ето и репортажа ми как мина връчването на наградата "Иван Николов" снощи 22 декември, в камерната зала на Народния театър.

Аз малко закъснях и пропуснах откриването. Когато влязох в залата, филма, който прожектираха на видео стена, бе вече започнал. За щастие си намерих свободно място точно до вратата и до Иван Димитров (със сигурност единствения растер в залата).

Във филма, прожектиран на видео стената, Любомир Левчев разказваше как станал един от първите носители (ако ли не и първият) носител на поетичната награда, учредена от Божана Апостолова, която през годините може би е правила и някои грешки, ако мога да си позволя да го цитирам. С чувство за самоирония Левчев посочи за грешка факта, че той самият е получил въпросната награда. След това цитира и един поет, който бе казал "но стига ми тази награда". Изказването му, заснено в богато украсения му с картини дом, не бе лишено от очарование.

Миглена Николчина в ролята си на говорител на журито.

Поетесата Живка Балтаджиева докато чете своето стихотоврение "Одисей". Прозвуча ми много добре и ще си купя книгата й, за да си го прочета сама и да се запозная със стиховете й, който признавам предизвикаха интерес у мен.

Единствено тя от шестимата номинирани чете свое стихотворение, защото номинацията на нейната книга и изобщо името й бяха пропуснати във филма прожектиран на публиката, дошла снощи в театъра. Както обясни Божана Апостолова, в ролята си на нейна издателка, макар и да липсваше във филма вчера вечерта тя бе сред нас, пристигнала специално от Испания.

И след това наградата получи Екатерина Йосифова.

На тази снимка виждаме Екатерина Йосифова, тазгодошната носителка на наградата "Иван Николов" с букета "от публиката", според думите на Божана Апостолова, която й го поднесе.

А после беше връчен и плакета на наградата. Моментът с награждаването бе развален от настойвостта да се подпише, непосредствено след това, там някакъв документ - едва ли не на сцената - публично. Кому бе нужно това, сигурно после се питаха всички.

Последва и връчването на една специална награда от издателката на поета Първан Стефанов, който на 1 януари става на 80 години. Той получи роза, една картина и бутилка вино.

След което Божана Апостолова връчи още две, така да се каже, вътрешни награди, които в обичайната фирмена практика се водят коледни премии и коледни подаръци.

Разбрахме, че книгите на "Жанет 45" са без грешки и когато наградената дама със скормност възрази, че във всички книги има грешки, Божана Апостолова с чувство за хумор оспори твърдението и заяви, че това важи само за книгите на други издателства, а книгите на "Жанет 45" са без грешка.

И Георги Господинов бе похвален като най-продавания автор на издателството и бе възнаграден с бутилка уиски, като не бе пропуснато и уточнението, че той не пие. Затова му бе отправено и друго малко щекотливо пожелание.

После Татяна Лолова прочете три стихотоврения на поета Иван Николов, на чието име е посветена наградата. Първото бе от 50те години, "доста отдавна", както отбеляза и великолепната Татяна Лолова, след това още две, едното от които бе за Дон Кихот и как хубаво го прочете тази голяма актриса!

Това е вокалната формация "Еуфония", която водещата на вечерта, уважаемата актриса Илка Зафирова пропусна да представи. Тя избърза да покани публиката на коктейла във фоайето, и момичета и момчетата от музкалната формация побързаха да изкочат на сцената. Бяха изключително добри, а ние дори не разбрахме името им. (Аз го разбрах по-късно, когато специално попитах.) "Еуфония" изпяха първо една песен от ХVІІ век, свързана с Рожество (на английски) и доколкото успях да разбера се пееше за поклонението на пастирите. (Това е и иконографска тема и в изобразителното изкуство, те идват да се поклонят на Младенеца още преди влъхвите), после дойде реда на една убийствена боса нова, "от по-слънчево място", както я обяви солистката и накрая един псалм (отново на английски).

Любимите ми актриси Ангелина Славова и Татяна Лолова. Те са повече от актриси, актрисище май казваше Татяна Лолова за актрисите с такава дарба в книгата си "1/2 живот", книга появила се в разговор не с кой да е, а с Георги Каприев. И двете и Ангелина Славова и Татяна Лолова имат такава връзка с литературата, каквато другите актриси нямат. Още си спомням какво впечатление направи с изказването си преди 5-6 години Татяна Лолова на конференцията в хотел "Шератон" когато в София бяха дошли Умберто Еко и неговия приятел от студентските години философа Джани Ватимо.
А за Ангелина Славова ще има занапред да четете. Пардон, (тя сигурно ще ме кори, но ще го кажа) определено ще я четете!

Поетът Кирил Василев, автор на една от шестте номинирани стихосбирки.

Кирил Василев като родител. Тук все пак, не мога да се въздържа и да не кажа, че аз бих редактирала по-смело стихотворението "Марина". Но нямам ни най-малката интенция да упреквам поета или неговия редактор, който ми каза веднъж, че ако се е намесвал повече това вече е нямало да бъде поезията на Кирил.

сряда, 22 декември 2010 г.

Поетическа комедия (след връчването на наградата)

Сцена на сутринта след връчването на наградата "Иван Николов", пак в кафенето, където всяка сутрин се срещат Ка1 и Рънера - излязал за сутрешния си крос.

Ка1: - Добро утро!
Рънера: - Здрасти
Ка1: - Знаеш ли, снощи ми стана малко мъчно за поетите, които са вкарани в театъра на Жанет
Рънера: - Защо? Как мина?
Ка1: - Прожектира се един филм, в който говорят поети получили тази награда през годините, хвалят наградата и в частност Жанет
Рънера: - Аз си го спестих
Ка1: - от Левчев до Господинов, от Станка Пенчева до Силвия Чолева, виждаме снимки на носителите на тази награда и почти на всяка снимка Жанет
Рънера: - Че това не е ли стар филм? Май и миналата година го имаше
Ка1: - Посланието на филма "Жанет плаща и за Жанет ще се говори", а иначе целта е идеална - всичко е в името а българската поезия. И после материала заснет в Борисовата градина. Петима от шестте номинирани прочетоха сред снега в Борисовата градина по едно свое стихотворение. Само Екатерина Йосифова каза едно съвсем кратко.
И Миглена Николчина не каза нищо за шестата номинация - Живка Балтаджиева - една слабичка вече възрастна дама с шапка, която там на живо прочете едно свое стихотоврение "Одисей". Или то беше много хубаво или снощи тя много добре го прочете.
Рънера: - Катя напълно заслужава наградата. Не е за прослужена възраст. Аз обаче щях да я поделя между нея и Кирил. Или да дам на Кирил специална награда.
Ка1: - Една картина и бутилка вино (смее се) това й е специалната награда. Кирил си има картините на баща си. Освен това и сам може да си нарисува каквито си поиска, пък и вино не пие... За един поет е по-важно да има хора, които да го четат, а не награда от 10 000 лева.
Рънера: - На мен Катя ми спира дъха
Ка1: - Наистина?
Рънера: - И като родител, и като поет
Ка1: - Значи мислиш, че е най-добрата българска поетеса?
Рънера: - Абсолютно и съм го заявявал неведнъж.

Поетическа комедия

Малка стъпка в страни от културологичната комедия. Един вид коментар на наградата "Иван Николов", давана в края на всяка година от издателска къща "Жанет 45"

Действащи лица в тази сцена:

Ка1
Ка2
Рънера
Фотографът


Място на действието:
Кафенето сутрин към 9 и половина, 10

Ка1: - Ти или ще си по-сериозна с мен или късаме!!!
Ка2: - Ужассс
Ка1: - Както скъсах с Ники бой и Ms Tron (смее се)
Ка2: - То и С. не ми поставя подобни условия
Ка1: - Написах им "това е края на нашето приятелство"
Ка2: - Ма аз не мога, като в онзи разказ в "Играчка-плачка" за скорпиона, такава ми е природата
Ка1: - Добре да видим тогава кой според теб ще спечели наградата на Жанет?
Ка2: - Аз залагам на Екатерина Йосифова
Ка1: - Колко залагаш?
Ка2: - А нищо в брой, така фигуративно само го казах
Ка1: - Хм, май ще се увъртя като започна да приемам залози за нея (смее се)
Ка2: - Аз ще тръгвам щото Ружката ще идва
Ка1: - Слушай дай Ружев
Ка2: - Как да го дам предлагаш?
Ка1: - Да го пуснем на една пловдивска галерия
Ка2: - С лимонче в устата
Ка1: - Абе говоря ти за галерия Сариев, там се показва истинско съвременно изкуство
Ка2: - А мен това не ме интересува
Ка1: - Ами добре тогава
Ка2: - Той ми е приятел да си пия с него и да си говорим за футбол
Ка1: - Ти не искаш да си проумотърка на никой, да
Ка2: - Не
Ка1: - Хайде тогава и аз се прибирам сега да пусна пералнята

(Ка2 си тръгва, К1 си допива чая и в този момент в кафето влиза Рънера облечен в костюм, а не в спортно облекло)

Ка1: - Добро утро, господине!
Рънера: - Госпожо!
Ка1: - (киска се доволно от тази официалност)
Рънера: - С кого се борим днес?
Ка1: - О, днес сме в добро настроение и само се присмиваме на онзи пуяк Кирилиз Кирилизов... Между другото искате ли да заложите на някое име от номинациите на Жанет 45?
Рънера: - Екатерина Йосифова. Най-малкото общо кратно на тримата журьори.
Ка1: - Брей! И г-н Х. каза същото.
Рънера: - Общуваш със съобразителни мъже...

(Рънера изпива през това време кафето си на бара и отива на работа. Минута след като излиза в кафенето влиза Фотографът)

Ка1: - Нали ще дойдеш в сряда в камерната зала на Народния театър на връчването на наградата за поезия да направиш снимки за вестника?
Фотографът: - Хехе, съвсем не знам, но вероятно да - поне по първоначални планове
Ка1: - Искаш ли да заложиш на някое име? (смее се)
Фотографът: - Чак пък да залагам...
Ка1: - Айде кажи едно име де, така заради спорта... не искаш?
Фотографът: - Екатерина Йосифова според мен ще е тя
Ка1: - Ти си четвъртият, който го казва!
Фотографът: - Кой още залага на Йосифова?
Ка1: - Еее сега, букмейкърите не казват тези неща (смее се) ще ти кажа ако сте познали обаче
Фотографът: - Окс (усмихва се и маха за довиждане, след като е изпил кафето си на бара)

понеделник, 20 декември 2010 г.

Културологична комедия

Тази сцена е от кафенето, в което сутрин и вечер се срещат следните персонажи:

Рънера (т.е. сутрешния бегач, вманиачен в добрата си форма)
Ка1 (първи културолог)
Ка2 (втори културолог)

Ка1: - Добро утро, за мен чай „Ърл Грей”
Рънера: - (към Ка1) Здрасти! (към бара) За мен прясно изцедени мандарини
Ка1: - Без кафе?
Рънера: - О, кафето го изпих още в 6
Ка1: - Аз се успах днес (смее се), но имам урок в 11 и трябваше да си поспя, за да не губя после концентрация.

(След като Рънера си изпива фреша маха за чао и изчезва набегом, в кафенето влиза Ка2)

Ка1: - Добро утро, скъпа!
Ка2: - Олеле на скъпа ли сме вече? Нищо де, както искаш ми викай само да не искаш да съм сериозна после...
Ка1: - Видя ли какво стихотоворение на К. публикувах?
Ка2: - Да, преди час, че вчера нямах време. Бе аз имам чувството, че накъде съм го чела ма може и да бъркам
Ка1: - Сигурно във вестника (смее се)
Ка2: - Нали непубликувано?
Ка1: - Не бе, и ти си чела съобщението във вестника за тази двойка!
Ка2: - Ааа не твърдо не съм, въобще не знам за какво става дума
Ка1: - Между другото Кристин отказа.
Ка2: - Е, при толкова много известни артистични имена за какво ти е Кристин?
Ка1: - Именно, затова досега не бях се сетила да я поканя (смее се), но ми отказа класически, имала много работа
Ка2: - (смее се) Да, наистина класически. Аз не съм й чела романите.
Ка1: - Нито пък аз.
Ка2: - А ми е любопитно.
Ка1: - Четох в „Култура” как някой й гепил едно стихотворение.
Ка2: - Да, но ти си писател, а не читател
Ка1: - О, мерси
Ка2: - Ааа ма аз не знам дали го мислех като комплимент... А аз съм обратното, макар че наистина по отношение на българската литература...
Ка1: - За мен са по-важни художничките, честно. Защото на писателките всеки може да им чете книгите, нали?
Ка2: - Ако би жертвал от времето си, да
Ка1: - А на художничките историите няма къде да ги прочетеш. Намисила съм историите на художничките да ги четем в сивата сграда на Академията там където са скулптурните ателиета и Снежина Петрова чете от „Зелено и златно” седнала на стол на подиума, на който иначе позират моделите...
Ка2: - (рибата в тигана...смее се) мога да се сетя и за други народни мъдрости по темата ако се замисля много
Ка1: - Стига бе, те са сериозни!
Ка2: - Важното е, че отмениха мача днес, така че със сигурност ще се радваш на моето присъствие
Ка1: - И с него се отмени и стихотворението, което щях да ти посветя (смее се)
Ка2: - Ааа, не се престаравай аз ще съм анонимно там и без това и ще дойда със Светльо. Просто се опасявам че няма да мога да запазя сериозността си дълго време.
Ка1: - Ходила ли си там?
Ка2: - Не, да не съм луда?
Ка1: - Звъни се, минава се през кухнята на хостела и се слиза по една вита стълба в мазето
Ка2: - Вчера Преслав даже не можеше да повярва, че ще ходя ма аз му казах, че любовта ми към изкуството почва да става неудържима.
Ка1: - Аз никой не мога да поканя...
Ка2: - Ааа? Тоест?
Ка1: - В тази катакомба
Ка2: - Е нали ти се кефиш на атмосферата?
Ка1: - Разбираш ли, не е представително за моята публика.
Ка2: - Ти нямаш публика!
Ка1: - Как да нямам бе? Имам и още как.. Кефят ме младежите, които са там и слушат най-новата литература... Това ме въодушевява!
Ка2: - Наистина е възторгващо! Куп графомани, които искат да слушат за луната и съдбата!
Ка1: - Ако бях канила щеше да видиш колко мои ученици щяха да дойдат!
Ка2: - Щеше да напълниш стадиона знам.
Ка1: - Имах си публика, която даже ме имитираше (смее се)
Ка2: - (също се смее) Да наистина.
Ка1: - Сигурно и ти имаш такава, но по-малобройна... Вчера видях, че имам много работи, които мога да чета, в последната година доста страници съм написала...
Ка2: - Нали няма да е нещо монументално?
Ка1: - Не, не се притеснявай.
Ка2: - Виж и Прасков се гордееше, че ученичките в класическата четат нощем надрусани негови текстове, но така отминава...
Ка1: - Това е било преди сто години с неговите стихове или е било само негова фантазия.
Ка2: - Напротив това беше съвсем скоро с неговите разкази.
Ка1: - Той и разкази ли пише?
Ка2: - (смее се) Недей сега да изпитваш творческа завист към успехите на други творци с младите, че го четяха е факт, което всъщност целеше да покаже, че младите са супер малоумни и простия факт, че са млади нищо не значи.
Ка1: - Аз ще чета само стихотворения. Имам и едно за Дядо Коледа (смее се)
Ка2: - Аха
Ка1: - Искаш ли да ти го кажа в аванс?
Ка2: - Да, разбира се, че искам. Аз съм горещ почитател на творчеството на колегите си. Ясен го изчетох на един дъх. Пък ти явно нещо по-кратичко ще дадеш.
Ка1: - Миналата година Дядо Коледа ми изпрати есемес. Чук-чук написа на родния си език, имам един пакет за момиченцето Емилия, ама първо написа „Аз съм Дядо Коледа”
Ка2: - Имаше миналата година едно в нетлога ма аз така и не разбрах какво го правеше стихотворение, въпреки че ти май нещо обясняваше (смее се)
Ка1: - (малко обидено) Не ти хареса?
Ка2: - Напротив!
Ка1: - И без това ти се размина това, което щях да напиша за теб, Манчестър и Челси
Ка2: - Уфф да иначе щях да си взема хеднсфрито и да слушам резултати пък нямаше да е бъда много благоприлично май

неделя, 19 декември 2010 г.

Момчето с трън в петата


Sono la spina nel tuo piede, amore,
non ti va di camminare con essa?
Vuoi togliertela da solo?
Ma ci riesci?


Еленистическата статуя на момчето с трън в петата позната от многобройни копия, тук в брозов и мраморен облик

Аз съм тръна в петата ти, любов моя,
не искаш да ходиш повече с него?
Опитваш се да го изтръгнеш сам?
Но ще успееш ли?


Симеон Симеонов, Момче с трън в петата, 2009, в галерия "Райко Алексиев" - София, 9 - 24 март 2010 по време на изложбата "Дързост и красота"

Симеон Симеонов, Момче с трън в петата, 2009, в галерия "Райко Алексиев" - София, 9 - 24 март 2010 по време на изложбата "Дързост и красота" с куратор Светлана Куюмджиева

Венеция е моят град



Венеция е моят град


Там имам много скъп приятел
истински аристократ по дух и потекло,
пътешественик обикалял света,
прочут филателист, голям експерт,
колекционер на лули, все още пушач
и по призвание изследовател.
В този днешен свят работи в офис,
офис, който от няколко години, уви,
вече не е и на Канал Гранде.

Във Венеция играе любимият ми актьор,
дискретен и верен приятел,
красавец и изненадващо добър поет.
Оттам е и Фаусто, така обичащ своя град,
Фаусто, който ще се качи на всяка
камбанария, за да заснеме със своя "Никон"
великолепната Венеция отвисоко
като от полет на птица.

А Серджо - моят принц живее там
в истински palazzo и се надява
да умре в дома си, за да го напусне
завинаги през водния вход.
Не искаше да разбера на колко е години,
но пък ми каза, че като дете е яхал лъвовете
от червен мрамор при площад Сан Марко,
всеки път когато е минавал оттам.

Във Венеция вече живее и Валтер,
който ми призна, че ще става будистки монах
и е прекарал шест години от живота си
в един будистки манастир.
Един ден, когато остарея
там, във Венеция ще отида да живея и аз.

© photo by Fausto Maroder

© photo by Fausto Maroder

© photo by Fausto Maroder

© photo by Fausto Maroder

Още от снимките на Фаусто може да видите в неговия Alloggi Barbaria Blog. Тук давам линк към последната камбанария, на която се е качил - тази на църквата Сан Джеремия.

А първите три снимки са от камбанарията на църквата Фрари, където ме качи моят приятел Андреа (аз го наричам "моя професор" и му говоря на Вие).

Предколедно четене в Арт-хостела

І част

Първата ми снимка е леко не на фокус. Олег Константинов чете свои стихотворения. В едно от тях фотоапарати обезчестяват девици. В друго той назовава физически любовта.

Костадинка Аратлъкова чете два разказа, много хубаво ги чете, във втория става дума за музи и дрога, струват ми се и добре написани, но дали е така бих могла със сигурност да кажа, един ден като ги прочета сама.

ІІ част

Радослав Чичев чете един коледен разказ, на който публиката доста се е смее. Ужасен е, смешен по един ужасен начин де. Обаче е толкова хубаво, когато публиката реагира.
А после чете едно стихотворение, от пелените до не знам какво, то не се радва на същия отклик, но не бих казала, че е скучно. И накрая чете четири свързани стихотоврения - добро утро, добър ден, добър вечер, лека ли ще е нощта...
Импровизирам сега. Иван ако иска ще даде линк, който желае да ги прочете и да види какви са били.
Радо, извинявай, направих ти само тази размазана снимка.

И после идва моя ред, давам си фотоапарата на Светльо, излизам напред, изваждам от торбата алегорията на Брондзино, после показвам Клеобис и Битон, бърборя за Херодот и неговите истории съвсем като в училище, петимна съм за такава изява, която да предизвика у слушащите ме и смайване и смях.

Забележителна снимка, направена от Светльо Коев, който не е и подозирал колко мразя кучета. Но това куче е редовен слушател на литературните четения в Арт-хостела. Май не пропуска "Безпризорните в неделя".

Тук популяризирам Катул (любимият ми римски поет Гай Валерий Катул) в превода на Яна Букова. Прочетох 43.то му стихотворение (Здравей, девойко с нос не твърде малък) защото моето стихотворение (поетичен опит ли да го наричам?) "Сбогуване по римски" се явава нещо като негово продължение.

Бях се зарекла, да не ги публикувам тези мои стихотворения (поетични опити ако предпочитате), но сега не мога да се сдържа и да не ви предложа тук и това, което написах след като Алесандро, моят римски ужажор ми заяви че съм му се строила грозна щом ме видял. Точно тогава, когато го написах приятелката ми Алесандра от Сардиня четеше Катул и не веднъж му се възхищавахме он лайн. Така се появи това стихотворение (пардон).

Сбогуване по римски

Сбогом красавице,
видя ми се грозна и зле подържана.
По-добре изглеждаш на снимка.

Да не се оплакваме, Але, нашият обичан Катул
не е останал без наследници в Рим.


Накрая чета и "Миналата година Дядо Коледа ми изпрати есемес". И за финал и "Помните ли Оги Рен?"

събота, 18 декември 2010 г.

LIGHTNING (стихотворение от Кирил Василев)

Мълния

Тя е гола
Увита стегнато с руло найлон
До шията

Между прасците
Стиска тенис топка
За да останат краката й
Леко разтворени

Найлонът е сцепен
При вулвата

Съпругът й
Трябва да я чука така
Само така тя стига до оргазъм

В началото
Той беше силно смутен
Но брачният договор е категоричен
Не би могъл да я лиши от нейния
Оргазъм

Така са заченати и петте им
Вече пораснали деца

Според семейния психоаналитик
Това състояние е подобно
На състоянието на бебето
В утробата

Два пъти седмично
Тя се връща в утробата

С годините
Това се превърна в нещо като
Семейна гордост

Дори местните вестници писаха
И публикуваха снимка

На двора
Срещу слънцето
До надуваемия детски басейн
И градинския маркуч

Вкаменена мълния открила паметта си

Кирил Василев

Zara Alexandrova, Die Fleisch, 2009, Женско месо в буквален превод.

Снимката направих по време на една изложба миналата година есента в Баня старинна в Пловдив. Посетихме я заедно с Кирил и щом видяхме тази работа на Зара Александрова веднага се сетихме за онова негово стихотворение, което публикувам тук с любезното съгласие на автора.

DIE Fleisch, SvetoZARA ALEXANDROVA

Много исках да публикувам тук с тези снимки, които ми изпрати Зара стихотворението на Кирил, което е едно от липсващите стихотворения (поне на мен ми липсваше, защото когато той ни го прочете аз се поразих, после си го спомнях и съжалявах че не е включено във втората му поетична книга). Когато стихосбирката излезе то бе отпаднало (поради нерешителността на автора или по-скоро на редактора) от "Липсващи страници".

StevoZara Alexandrova, Die Fleisch, 2009, photo: Gerhard Juettner

Но ето, че сега и за мен не беше лесно да се реша да го сложа заедно със снимките от личния архив на Зара Александрова. И не за друго, а за да не подменя посланието на тази работа наречена Die Fleisch, (zensko meso v bulvalen prevod) - както ми е написала Зара в писмото си. Да, ние още миналата година си бяхме разменили по един е-мейл. Веднага след изложбата в Пловдив, бах посетила сайта й, където бях открила електрония й адрес за контакт и след това й бях писала.
Тогава тя ми отговори и беше споменала нещо и за опакованите пилета в БИЛЛА. Но на мен стихотворението на Кирил не ми излизаше от главата.

StevoZara Alexandrova, Die Fleisch, 2009, photo: Gerhard Juettner

СветоЗара Александрова използва собственото си тяло като основен материал в работата си. Спомням си, че няколко дни след видях тези фотоси я бях питала в един и-мейл как се е чувствала обвита с наилона. И тя ми беше отговорила, но няма да цитирам тук кореспонденцията ни.
Ще трябва да почакате докато напиша книгата си за разговорите си с някои артисти. Зара определено ще е сред тях, защото именно тази нейна работа ме подтикна да вляза в контакт с нея и да й пиша.

StevoZara Alexandrova, Die Fleisch, 2009, photo: Gerhard Juettner

Тялото и лицето, обвити с наилон смущават и шокират, човешкото тяло като вакумирано месо придизвиква една особена тръпка (на възбуда и ужас), но ето какво е написала кураторката на изложбата миналата година в баня старинна в Пловдив, Светла Куюмджиева (предполагам тя го е писала):
"В същото време като че ли лицето, увито плътно във фолио не е лице на страданието и болката, а на какавида, на някакъв изолиран от света пашкул, от който предстои да се излюпи нещо съвършено ново и различно."

StevoZara Alexandrova, Die Fleisch, 2009, photo: Gerhard Juettner

SvetoZARA ALEXANDROVA, Track store

Това са снимки от серията на Зара Александрова Запас от следи от 2009, (с фото асистенцията или ако предпочитате)с фотографии на Герхард Ютнер. Тук не е цялата серия, аз щракнах тези снимки на изложбата миналия ноември или октомври в Пловдив, когато един ден отидохме дотам специално, за да я видим.


Мисля, че отидохме заради Зара. Бях видяла снимката с опакованото тяло във вестник "Култура" и бях прочела статията на Светла Петрова. И така се организирахме един ден и отидохме да видим изложбата в баня старинна.

И после си говорихме главно за работите на Зара. За тази безмислена война, която се води с войниците от запаса. Аз си мислех, за следите, които остават във войната на половете, а после постепенно изчезват.

Сигурна съм, че стига да поискам Зара ще ми изпрати цялата серия със снимките от собствения й архив, но ако искате да я видите защото не отидете на собствения й сайт?
http://www.zara-alexandrova.com/

петък, 17 декември 2010 г.

Ship of Fools (Review)


Премиерата на новата [vtora] поетична книга на Янко Георгиев "Ship of Fools / Неоновите барикади" е поредният пример, че поезията е жива и не е отживелица.

Доказателствата:

1. Издаването на една поетическа книга ангажира млади творци от други изкуства - един композитор и един фотограф. Поезията на Янко Георгиев инспирира Никола Джоков да напише, изпълни и издаде своята музика в диск, приложен към книгата, както и фотографът Петър Вълчев да създаде серия от оригинални художествени фотографии, специално за да бъдат отпечатани в този съвместен творчески продукт.

2. Поезията съществува отвъд границите на езика. Колкото и спорно да е това твърдение, факт е че през месец декември 2010 г. в София, България, един млад поет издава книга на два езика, английски и български, на които отделя по равно количество страници. И двете половини са авторски текст и не са превод едната на другата. Между другото, те са удивително различни, даже и като стил... тук поклонниците на вездесъщността на езика биха се израдвали, защото се е получило така, че изразните средства на двата различни езика модифицират и мисълта...

3. Първите три стихосбирки от стилно оформеното издание бяха закупени не от друг, а от Христо Стоичков. Този факт е сред основните доказателства в подкрепа на твърдението, че поезията е жива, не защото Стоичков е световноизвестна личност, а защото една поетическа книга е заинтригувала един футболист.


Оля Стоянова в Made in home

В понеделник, когато падна първия сняг, който се задържа, след като излязох от Унгарския културен институт към 7 и половина по заснежения тротоар на "Шести септември" се запътих към ул. "Ангел Кънчев" където на номер 30А при ъгъла с "Хан Аспарух" се намира любимия ми ресторант Made in home, за да похапна детско тирамису с боровинки и вретено - един специалитет на Оля Стоянова.

Там си бях уредила среща и с художничката Маргарита Горанова.

Снимка на Оля Стоянова от албума Divite mesta (взета все още без нейно позволение) от нейния fb профил. Тази снимка беше и запазения знак на срещата с нейната поезия и кухня в ресторант Made in home в понеделник.


Не познавах поезията на Оля Стоянова, нито се познавах лично с нея, но я знаех по име. И там след като й се представих пожелах да ми даде и автограф. Даде ми го на титулната страница на книгата си "Проза", която си купих от там на цената, на която бе и вретеното.

Това е тънка книжка от 60 страници със стихове, а заглавието "Проза" е названието на един от тези стихове, заглавие, което Оля (или редакторът й Г.Г.) е решил(а) да бъде и заглавие на стихосбирката.

На същия принцип книжката можеше да се казва и "Жената отсреща" или "Дребни работи".

Вечерта като се прибрах, у дома я зачетох. Почти всичко прочетох. И имах чувството, че вече наистина познавам Оля. Нейните стихове имат тази особеност - сприятеляват те незабавно с автора. Струва ти се, че вече знаеш всичко за Оля. Толкова са искрени и непресторени.

Два дни не мохах да си простя, че там като отидох в ресторанта не направих и една снимка. Но имаше очарование в онази вечер и без щракане.

За снимките, с които илюстрирам този пост благодаря на хората от Made in home, които най-любезно ми предоставиха това, което са заснели за собствения им архив.


Оля Стоянова точи тестото за вретената в кухнята на ресторанта, а човекът, който я е поканил да готви там и който ще чете вместо нея, се смее.

Оля Стоянова и нейният помощник - модераторът на четенията с храна приготвовена от литератори в ресторант Made in home Николай Бойков

Тук забиват готовите вретена в зелката, преди да ги изнесат от кухнята

Ето как изглеждаха вретената забити в малката зелка. Толкова примамливи бяха, че побързах да си взема и съвсем забравих да си извадя фотапарата от чантата, за да ги снимам.

Добре, че от ресторанта бяха така любезни да ми изпратят от техните снимки!

Fotocredit: Restaurant Made in home

София, ул. Ангел Кънчев 30А

четвъртък, 16 декември 2010 г.

Студентите, унгарската поезия и Ангелина Славова

И ето ме в понеделник в Унгарския Културен Институт на рецитал на наградените участници в ежегодния и вече традиционен конурс за рецитация на унгарска и българска поезия. Сред журито - сега в ролята на гости за гала вечерта - е Джоко Росич, който когато го представят вдига ръка със стиснат юмрук. А след публиката е Илия Луков, представен като "всенароден любимец", седнал сам самин на сгъваем стол на последния ред. Приканват да се премести по-напред, но той остава на мястото си, сякаш е още в училище и държи да седи на последния чин.
Със закъснение пристига Митко Новков, сваля връхната си дреха, шалчето му пада на земята, не бърза да го вдигне, вдига го и го поставя на стола до себе си където е сложил преди почти минута дрехата си. Има и свободни места и много поети могат да съжаляват, че не са дошли да чуят как писаната поезия може да се произнася, така че вдъхновението да оживее оживее, да се завърти във въздуха и да се носи като музика.

Първата композиция ни представи Дария Симеонова. Много уверена, много свободно стоеше на сцената. А стихотворението колко бе дълго, не не, не бе едно стихотворение, а композиция от няколко стихотворения. И колко бе прекрасна Дария с този сив блузон с тежко падаща яка, с масивната си гривна и ръката, която в един момент облегна на рояла, обвит в сив калъф. В един момент осъзнах, че в изпълнението й бяха наредени едно след друго няколко стихотоворения.

След края на рецитaла говорих малко с нея и тя ми каза, че всичко, абсолютно всичко е подредила тяхната преподавателка Ангелина Славова. Каза ми, че тя е избрала и стихотворенията и говореше с една почти неуловима възхита, хареса ми и как общува Дария, без прехласване, не се прехласваше и по самата себе си. А в гръб, да можехте да я видите и в гръб... Ако се снима в киното ще трябва да е с режисьори от калибъра на Кубрик. Спомняте ли си Никол Кидман в "Широко затворени очи", е бих казала, че Дария е на нейната висота, може дори като актриса да се окаже още по-добра.

А после си мислех колко страници е изчела Ангелина Славова, за да състави тези композиции. В момент на откровеност говорейки за студентите си вчера тя ми каза: "те не четоха нищо сами". (Да, както е в училище, така е също по-натам.) Мислех си как са поставили "заедно" паузите, акцентите, възходящите, низходящите интонации. Това е всъщност красотата на преподаването. Да пре-подадеш. Един мой приятел италианец се в влюби в етимологията на този глагол. На италиански глагола е друг, някакак по-обикновен. Както и на английски. На унгарски не знам. Ще кажат унгаристите.

После дойде реда на Тихомира Темелкова. Три снимки й направих и нито една не се получи. И малкото й име ми убегна, но още си спомням присъствието й. После попитах Дария как се казваше момичето с къдрави коси и си записах името й - Тихомира. Ще я видите един на сцена един ден, не ви трябва сега на нефокусирана снимка.

Деница Денчева от класа на Атанас Атанасов изпълни една от първите две композии, посветени на майките. Втората бе представена след това от Боряна. Наистина не знам коя харесах повече.

Боряна с черната си рокля с V образно деколте, която й стоеше толкова добре изпълни стихове на Ласло Наги и Христо Ботев* (да си призная не разбрах кога дойде реда на Христо Ботев, вярвах, ще го разпозная, но не би). После, когато я видях в нормалните й дрехи й казах колко ми е харесала черната й рокля й на сцената. Толкова много ме заплени начина, по който й седеше, че забравих да си запиша фамилията й.

*Не бил Христо Ботев, а Христо Фотев! Но това го разбрах току-що по телефона, след като се чухме с Ангелина Славова и тя ми каза как се смяла като чела този отзив.
Разбрах също, че в театралния сленг думата "рецитация" била най-обидната дума, но аз уви, не го знаех.

Христо Пъдев от класа на Атанас Атанасов толкова ми хареса! Май той ме развълнува по най-прекрасния начин, още помня интонациите му, цялата онази любов, чиито вълни ни обляха и онази поезия "с дъх на жасмин". Беше прекрасен на сцената. После извън залата нищо не му казах, дори не му направих комплимент, за което мъничко сега съжалявам. А така ми хареса! Нямам търпение да го видя след време на голямата сцена в някоя голяма пиеса, той би могъл да бъде всичко Хамлет, баща му, чичо му, Лаерт, Полоний, Хорацио, Фортинбраст и Розенкранц и Гилгенстерн, всеки, че даже и гробаря ако играе ще се запомни, защото пълни сцената това момче.

На сцената на тази снимка е Владимир Зомбули (унгарската фамилия в класа), трета награда в конкурса в категорията студенти от училищата за изкуства. Не знам кои поети рецитира, но ми се наби в главата един стих "Да можех да повярвам, че съм луд".

Мариела Станчева от класа на Красимир Спасов (във вечерна рокля) представи "Разказ за вълк и овца" от Лайош Наги (?) в превод на Георги Крумов. (Такава съм си аз, успях да си запиша само името на прозаика и името на преводача.) Мариела бе много добра, как само сменяше интонациите, как само се провикна към овцата с гласа на вълка "Ей, несретнице, я си домъкни кожуха насам!", а после както вълка козината си мени, смени регистъра и ни подкани със свръх любезен глас: "Хайде, елате насам", за да попита все така любезно, но вече и обезпокоително "Защо ни мътите водата?" и овцата да добие кураж и да отвърне "Нали виждате, че пием", или това го казваха после вълците, не знам. Мариела се разплака, почти си пролича, на мен също ми стана толкова мъчно за овцата, пък и на вълците ако е имало от тях сред публиката и на тях сигурно им е станало мъчно. След края, когато от Унгарския културен институт ни предложиха по чаша вино и Мариела вече се бе преоблякла й казах, че съм имала чувството, че се е разплакала. И тя го потвърди "Аз се!" а после добави, "но без осветление, без прожектор няма как да се види". Усети се обаче, пък и на мен дори ми се дорева като слушах, тази алегорична история, същинска инквизия, и то модерна, защото в разказа по едно време вълкът си запали цигара.

И накрая идва и композицията, която изпълни Ангелина Славова.

Студентите гледат изпълнението на своя преподавател, Ангелина Славова, която накрая горда с тях и същевременно изключително скромна в личен разговор ще ми каже, че те са представили по-добре и от нея.

Великолепната Ангелина Славова докато изпълнява една дълга 7 минутна композиция по стихове на Ласло Наги (?) и още някой може би.

Дамата в синьо изглежда е професионален фотограф. А аз се сетих да махна звука от щракането на моя едва преди да започне своята композиция Ангелина, която няма да крия, е любимата ми актриса. Но всеки, който отиде и я гледа на сцена ще ми прости пристрастието, с което пиша в този блог или ще признае, че тя е толкова добра, че аз съм си направо безпристрастна.

Ангелина Славова и журито на първия ред. Не, не журират сега, наградите са раздадени още преди два месеца, а този спектакъл е едно предколедно гала представление. Виждате ли побелялата коса на най-големия приятел на Унгария и унгарското кино - Джоко Росич, за който дори Ники Бойков написа един разказ в "Книгата на живота".
И той, както всички останали слуша в захлас Ангелина. И той, като всички останали в публиката едва ли си е представял, че веднъж написаната поезия може да се изпълни, не интерпретира така.

Студентите, докато слушат последната композиция изпълнена от най-добрия Учител.

Два дни след рецитала Ангелина ще ми сподели за прекрасните мигове с работата със студентите и докато ми разказва как ги е обучила ще й дойдат точни тези думи, които не мога да не цитирам сега: "без да разберат отначало, че стават все по-добри и по-добри, ако не се преструват, четейки, а ако ги "боли" от обич, докато четат стихове..."