петък, 27 август 2010 г.

Matteo Cabeção Donazzon e Apollo “callipigio”


Anche questa è una nuova breve storia di fb, scrittasi da sola. Matteo è un vecchio mio amico, entrato fra i personaggi del mio romanzo con il bel nome di Sigfrido, però ormai è solo un amico d’intelletto o se preferite, compagno intellettuale. Poteva diventare un gran scrittore, ma è soprattutto un sognatore. Sì, gli piace più sognare che scrivere. Per esempio scrive sulla bacheca “se non proprio imperatore, vorrei essere almeno uno dei sette antichi principi elettori del Sacro Romano Impero...”

Qualche mese fa Matteo aveva cominciato a scrivere i suoi Medaglioni Divini, poi però si è innamorato di una brasiliana e si è fermato. Ha modificato anzi il suo nome aggiungendosi un nome brasiliano che vuol dire testone, nel senso di testa con molti capelli MA ANCHE di persona molto intelligente. Le dedicava delle poesie, la portava al mare (lui che odiava il mare ed andava pazzo per il Nord e la montagna).
“Beh, sì, è la verità”, mi ha detto...
Oggi quando l’ho informato che stavo scrivendo qualcosa per lui, era curioso, mi ha chiesto subito “dove?”
“metterò il link sulla mia bacheca o sulla tua”, gli ho risposto.
A ciò risposto:
“a lei non piacerebbe
postalo pure sul blog, ma non da me”
Per aggiungere tra un po’:
“thanks”
Non pensava nemmeno se gli piaceva, pensava solo a lei, se le piaceva o no, era così devoto a quella sua dea brasiliana! La sua OXUM!
“è una "divinità" dei culti afro-brasiliani della bellezza, dell'amore, della riccherzza e dei corsi d'acqua”, mi spiegava ogni volta che sbagliando la parola scrivevo OMUX.
Vedendomi on line, nemmeno mi salutava e la cosa mi ammareggiava.

Oggi, però mi ha salutato con un modesto “buondì”, privo dell’entusiasmo degli anni passati.
Gli ho risposto “ciao”, poi non c’era una continuazione. Nessun'altra parola, zero scambio di pensieri. Mi son arrabbiata e gli ho fatto:
“non vorrei più che mi salutassi se hai nulla da dirmi”
“che ti prende?”, si chiedeva Matteo.
“anche io parlo degli dei greci”, mi è venuto un sorriso, “ma tu hai occhi solo per i talloni della tua OMUX!”
Matteo, con un sorriso leggiadro, allora ha scritto:
“Apollo “callipigio”
“sei tu???”, non capivo io.
“NOOO! il tuo apollo”
“dici?”
“non ha un bel culo?”
“non l’ho ancora visto”, gli ho risposto io, aggiungendo, “ho visto solo il culo e l’uccello di David di Michelangelo”
“ah ok”, rideva Matteo.
“al mio Apollo non gli ho ancora visto il lato B”

Poi è avvenuta una lunga pausa ed tra qualche minuto io gli ho fatto:
“ma senti, hai scritto i tuoi medaglioni divini prima di diventare mezzo brasiliano, eh?”
“pochi poi mi son fermato”
“allora non avevi ancora come secondo nome Cabeção, vero?”
“yes, prima di quello che dici tu”
“ecco, sono documentazioni letterarie prima di rivolgerti al culto brasiliero!”
“ahaha”, ha riso Matteo per aggiungere poi:
“ma quello brasiliero è un gran casino”.

понеделник, 9 август 2010 г.

Друго събитие в Made in Home

Обявената в интернет иранска леща на Бабак Салари там на място се оказа пакистанска. Шах. А ние очаквахме да се насладим на силните аромати на персийската кухня. Къде е Шираз, къде е Пакистан...Whatever.

Белоречката манджа свършваше бързо и някои дори не можаха да я опитат, на нас обаче ни беше позната, защото на 64 км южно от София й казват пърженица, а на нещо доста сходно като вкус и изпълнение около жрелото на река Ерма казват тиганица. Аз лично правя тази пърженица с извара от магазина и дори Ники Бойков ми бе публикувал рецептата преди време(в едно списание представена съвсем неадекватно за празнично меню, а тя си е съвсем обикновена лятна манджа с чушки и извара). Както и да е, тази на Диана беше с козя извара от Бела речка. (Остава да се пише и слято...)

Лещата с ориз така и не се сетих да я снимам, но в нея имаше повече ориз (който се добавяше допълнително с лъжица) отколкото леща. Може би Яна Г. трябва да даде на Ники Бойков своята рецепта, и тогава ще мога да кажа дали става по-хубава.

В списание Bacchus може да видите (щом кликнете на линка) една рецепта на Бабак Салари с леща, която определено не беше същата, по която ще да е готвил снощи в Made in Home.


Eто сега ще копирам рецептата на Бабак за супа от леща, но онова, което имахме шанса да опитаме снощи (то също свърши доста бързо) не можеше да се нарече супа (поне според българското понятие за супа), с ориза вътре определено приличаше на каша.

Супа от леща (рецепта на Бабак Салари, който ще представя тук и като фотограф)

Продукти: 3 чаени чаши зелена леща, 250 г спанак, 1 едра глава лук, 2-3 скилидки чесън, ½ ч. л. куркума, ½ ч. л. черен пипер и 1 ч. л. сол. Лещата се сипва във врящата вода и се разварява до пълно омекване. Добавят се куркумата, пиперът и солта. Спанакът се нарязва и се пържи 3-4 минути заедно с много ситно накълцаните лук и чесън. Смесва с лещата. Супата е готова за 15-20 минути, върви чудесно с малко сок от зелен лимон (лайм).

петък, 6 август 2010 г.

Caravaggio, il mio ragazzo

Тази история с гаджетата започва преди две години в Перуджа, докато закусваме в бара на Университета за чужденци и моята приятелка и колежка Еухения, която също като мен преподава история на изкуството, но в родната й Испания ми казва за Караваджо "о, той е мойто момче". Аз, която си мисля, че той е мой само защото сама съм го открила когато бях на осем години, онемявам и не мога да кажа и дума докато Еухения вдъхновена ми разправя как всеки път разказва живота и смъртта му в клас и учениците я гледат онемели, както в този момент я гледам и аз... Чувствам се така сякаш някой ми е отмъкнал гаджето под носа и вече го представя за свое. Обаче го преживявам... Какво сега, да почна на разправям, че Неверието на Тома ме приковало когато го видях като дете в Галерията на Сан Суси..
или пък да разправям за минавките ми в Милано с Вечерята в Емаус и с Buona Fortuna... Казвам само за кошничката с плодове в пинакотека Амброзиана. Казвам, чаках с години да я видя и я видях на сутринта след най-хубавата среща в живота ми... И се усмихвам блажено. Сега пък Еухения ми завижда. Продължавам да се усмихвам, нека разказва биографията му като филм на учениците, аз съм разбрала посланието на някои картини.

Истината е, че Караваждо не ми се дава, все ми прави номера, не ми се разкрива напълно, играе си с мен. Но още има време до срещата в Рим. Срещите. Срещи, в които имаше неприятни, смущаващи изненади.

След признанията на Еухения в Перуджа без проблеми го деля с Алесандра, приятелката ми от Сарденя. Нямам нищо против да е гадже на мен и на нея. То и Еухения си го представяше за нейно... С Алесандра харесваме много и Бейкън. Но тя харесва много други мрачни художници, по които аз изобщо не си падам. Но Караваджо го разбира по-добре и от мен. Това й признавам.

И идва времето на Рим. Отишла съм там и заради него. Не само заради Колизеума и Ватиканските музеи, или заради римските ми ухажори, на които ще покажа палец обърнат надолу... Още дори не подозирам какво въздействие ще има върху мен Бернини... С Иво така и не можем да влезем в Сан Луиджи деи Франчези, където е цикъла картини с Матей Евангелист, призоването, мъченичеството с мъчителя в центъра на платното под "прожектора" на светлината... Така един ден след като сме обикаляли форума и Палатин и колизеума отвътре и след като сме ходили да видим Мойсей на Микеландело в църквата Сан Пиетро деи Винколи, а после сме се озовали пак при Колизеума, взимаме едно мини бусче 117 от спирката над Колизеума, подминаваме нашата спирка, недалеч от Фонтана ди Треви, подминаваме Piazza di Spagna и слизаме на последната при Piazza del Popolo. И оттам отиваме в Санта Мария дел Пополо да видим двете платна на Караваджо - мъченичеството на Св. Петър и обръщането във христианската вяра на Св. Павел - на отсрещната стена. Капелката е супер тъмна, но картините се осветяват. При това по всичко изглежда безплатно, не се налага да пускаме монета в някакъв процеп. Няколко човека ги съзерцават в захлас. Иво е озадачен. Не му харесват тези ефекти със светлината, лицата. Не може да разбере защо онзи е долу под коня... Аз обаче съм доволна.

На следващата вечер вече сама влизам в Сан Луиджи деи Франчези и там ме чака изненада - по случай 400 години от рождението на Караваджо от италианското министерство на културата се извършват работи по докуметирането и фотографирането на произвежденията му, гледането на картините от цикъла на Св. Матей е частично ограничено.





В капелата е издигнато скеле и фотограф с двама осветители или асистенти работи... Върху светлината като от прожектор на Караваджо виждам как играе истински прожектор... Страшен номер, такъв не можаха да ми извъртят и римските ми ухажори, макар, че се постараха в това да ме смаят или огорчат (зависи от гледната точка).

Вече обаче съм видяла великолепието на Рафаело в стаите на Юлий ІІ във Ватикана и от Караваджо и неговите номера започва да ми писва...

На следващия ден, последния ми ден в Рим, отивам в Галерия Боргезе и виждам както болния, така и пращащия от здраве младеж държащ кошница с плодове. Болният някои твърдят, че е автопортрет на Караваджо, онзи с грозд бяло грозде ама удивително умело нарисувано. Виждам и онази картина, за която има написано стихотворение дето Мадоната и младенеца ще настъпят змията... И още две май. Обзема ме почти безразличие. Вече знам, че Рафаело го превъзхожда...

Сутринта преди да отида в Галерия Боргезе съм била в Палацо Барберини. И там освен Ла Форнарина, любимата на Рафаело съм видяла и Юдит на Караваджо как обезглавява Олоферн. Влюбила съм се в обицата й с кадифена панделка и перлена висулка. Нарцис е останал в Милано, повече от предвиденото. Поредният номер. Не влезох да го видя януари в Милано, защото знаех, че ще се върне в Рим. Е, на 2 април още не се бе върнал...

Някъде след два месеца, през юли във Венеция седим след като сме поръчали пиците с Иво, Кристиан и Матео там където ни e отвел Крис, в една пицерия в Кастело, сигурно е към 10 вечерта, вече сме изпили по четири шприца в бара на виа Гарибалди и Матео решава да ни попита с Кристиан къде трябва да отиде, за да види Караваджо. Пита ни, защото знае, че го познаваме и харесваме. Сигурно и Кристиан му е говорил за Караваджо и след четвъртия шприц ми е страшно приятно, че се обръща така към нас като към истински експерти. Матео не е ходил в Рим и се гордее с това, което само по себе си е повод за закачки. Така, че с Кристиан почти едновременно му отвръщаме "в Рим". Да, но къде" пита Матео и Кристиан казва "в църквата Санта Мария дел Пополо". Аз едва ли не с пренебрежение додавам, че там има само две картини и казвам "Сан Луиджи деи Франчези". На Кристиан не му се вярва, че в Санта Мария дел Пополо са само две картини и аз му казвам - "Разпъването на св. Петър с главата надолу и отсреща обръщането на Св. Павел с онази яка задница на коня... Иво ще потвърди, бяхме там през април". А после му казвам "той Караваджо беше мойто момче, но го изоставих заради Рафаело..."
Кристиан ме гледа смаяно, когато казвам, че Караваджо ми е бил гадже и още по-неразбиращо гледа как лицето ми се озарява щом споменавам Рафаело...
Невярващо повтаря "заради Рафаело?" и аз: "Да, от репродукциите познавах само хармонията, но на живо излъчва неподозирана сила и мощ" .
Не може да ме разбере, не коментира как така съм изоставила Караваджо заради Рафаело... Казвам на Матео, че това, което трябва да види са картините с призоваването и мъченичеството на Матей в църквата на французите посветена на техния св. Луи, San Luigi dei Francesi. Призоваването на Матей е велика, (да, кима в съгласие Матео) там са божественото призвание и божията сила в една жанрова сцена с картоиграчи... Там е и репликата на отхвърлена картина с босия евангелист и ангела, там и мъченичеството на света и неговия гол убиец облян от светлина. Общо три големи картини. После споменавам и обезглавяването на Олоферн в палацо Барберини. Не им казвам колко ми е харесала Юдит...