Поетичен Никулден

Вчера вечерта когато с известно закъснение отидох в Полския културен институт на поетичния Никулден с надслов Един ден и ние ще танцуваме Войтек (както изглежда го наричат приятелите му, както стана ясно от думите на Екатерина Йосифова и Михаил Неделчев), а иначе д-р Войчех Галонска, консул на Република Полша, разказваше за приятелството си с Николай Кънчев и разходките им заедно из София, разказваше на съвършен български и толкова увлекателно, че дори за миг не съжалих, че съм изпуснала онова, което бяха казали преди него почетният професор на НБУ Михаил Неделчев и проф. д-р Светлозар Игов.
(Току-що разбрах обаче, че последният не е говорил.)


Този (четвърти) поетичен Никулден бе посветен на двама поети - Збигнев Херберт /1928-1998/ и Николай Кънчев /1936-2007/ и техни стихотворения са били изпълнени от един актьор, но и от рецитацията аз нищо не успях да хвана. Но затова пък нищо не пропуснах от втората част на вечерта - самото поетично четене на различни поети, дошли да изразят почитта си към Николай Кънчев и Збигнев Херберт (чиито есета ми доставя голямо удоволствие да препрочитам, говоря за книгите преведени на български "Варварин в градината" и "Натюрморт с юзда").

"Но един ден и ние ще танцуваме" - написал Збигнев Херберт в картичка до Николай Кънчев на 26-и септември 1991 г. (Това е една рекламна картичка за концерта на The Blues Brothers Band в парижката зала „Олимпия” предишната година, която сега е част от архива на Николай Кънчев, след смъртта му в разположение на съпругата му Федя Филкова).
Моят приятел Николай Бойков, който вчера имаше имен ден, тази сутрин ме информира, че стихотворения на Збигнев Херберт и Николай Кънчев снощи чел актьора Милен Миланов, който е открил вечерта и казал, че въпросната картичка изобразявала двама танцуващи мъже. (Тя илюстрираше и събитието в "Фейсбук".)

Това послание е било избрано за мото на вечерта, в която бе представена и изложбата "Рисунки с туш" на художничката Маргарита Горанова, вдъхновена от поезията на Николай Кънчев. Калиграфската традиция, ясно разпознаваема в работите й, очарова. Станах свидетел на един много мил момент, още преди Федя Филкова да я представи, когато нейни ученички, дошли специално за откриването на изложбата, я поздравиха и й поднесоха цветя.
Тези рисунки с туш на Маргарита Горанова са за продажба и ако отидете в Полския Културен институт да ги разгледате, може да хвърлите едно око и на описа с цените, който ще ви предоставят там при поискване.







Поетичното четене, както и предишния Никулден, откри Екатерина Йосифова, която прочете стихотворението "Тази зима".

Първан Стефанов прочете последното стихотворение на Збигнев Херберт, както е прието да се нарича неговото предсмъртно стихотворение "Молитва".

Божана Апостолова благодари "на Николай Кънчев, който ни завеща безсмъртната си поезия, която вече четвърта година ни събира" и прочете едно стихотворение (но въведението, което направи ме разсея и сега не мога да кажа какво точно прочете).

Пламен Александров прочете едно стихотворение (изглежда разсейването ми е продължило по-дълго, защото и за него нищо не мога да кажа).

Рада Александрова прочете едно свое стихотворение със заглавие "Родина" като уточни, че тази дума тя никога не е употребявала, тъй като била пренаситена от употреба в годините на соца (тя не се изрази точно с тези думи).

Валентин Дишев не можа да прочете своето стихотворение, вероятно защото точно когато обявиха неговото име той е бил излязал да пуши навън. На края на вечерта обаче Федя Филкова изрази благодарността си към него като каза че, той е неуморим във "Фейсбук" и изобщо в интернет. (Сега ми хрумва, че думата "Фейсбук" днес се употребява много по-често отколкото в годините на соца думата "родина").
Оказа се, че Валентин Дишев не се е чувствал добре и затова не е дошъл, но тогава когато обявиха името му просто никой не е знаел, че го няма.

Силвия Чолева прочете едно ново свое стихотворение, в което "супата преливаше по покривката", но всичко друго беше чудесно. Ззаглавието му е "Неделя" и в него можеха да се открият "невинните белези на семейството" (цитирам от въпросното стихотворение и тук е момента да заява, че аз винаги съм била почитателка на поезията на Силвия Чолева).

Едвин Сугарев прочете по великолепен начин едно стихотворение "свързано с втората му стихосбирка" (не разбрах обаче чия, неговата или на Николай Кънчев) за дървото от синапеното зърно. Харесваха ми вариациите в него - "синапеното зърно", "синапеното семе", "синапеното зрънце"... Слушала съм едно поетично четене на Едвин Сугарев още през 1990 г. в Созопол и смятам, че той има истински поетичен ореол. Твърдя, че е от онези поети, които създават магични моменти докато четат стихове.

Палми Ранчев прочете едно стихотворение, което започваше така "днес ще говорим за панелките"

Кристин Димитрова изненада всички като наред с Николай Кънчев и Збигнев Херберт почете и Йохан Себастиан Бах и прочете превода на една негова (поетична?) творба - "Поучителните мисли на един пушач на лула" и ме накара да се замисля дали моя приятел Андреа Бицио Градениго (пътешественик, филателист, пушач и колекционер на лули) знае за това произведение.

След което Георги Господинов бе представен като носителя на наградата "Аскеер" 2010 за драматургия и прочете едно стихотворение, което бях чела, но не можех да си спомня къде. Негово ли е се питам и досега или е на Збигнев Херберт. Може би е на Збигнев Херберт, но напомня стила на Георги Господинов. Пък и той май каза, че е от книгата "Силата на вкуса". Току-що моят приятел Николай Бойков ми поясни, че стихотворението си е на Георги Господинов и е излизало и в "Литературен вестник", а
"иначе силата на вкуса беше това, което свързваше Херберт и Кънчев според Господинов". (Край на цитата от Николай Бойков.)

Мирела Иванова се похвали, че откакто е в отпуск от 3 демеври е подредила чекмеджето си където е намерила снимки с Николай Кънчев, а след това прочете своето стихотворение "Механика на предопределението".

Марин Бодаков прочете стихотворението си "Кал по дланта". Човекът изправен пред мен (Петър Чухов) тъкмо бе направил стъпка встрани и аз понечих да снимам Марин, но стихотворението свърши преди обектива на фотоапарата ми да излезе напред, а когато бях готова за снимката Марин Бодаков се отдалечаваше от микрофона. Но ако се разтърся мога да намеря стихотворението, което прочете сред ръкописите с новите стихотворения на Марин, който бе така мил да ми ги даде след предишното негово четене, което отразих и в този блог. Помня финала му и лесно ще го открия, дори да нямаше заглавие.

Илко Димитров прочете едно стихотворение, на което около мен пляскаха много, но аз още си мислех за стихотворението на Марин.

Николай Бойков, който бе поздравен за именния си ден, прочете едно стихотворение от книгата си "Опита на лудостта". (Претупа нещо като го четеше според мен, но бе изключително елегантен и ми се прииска да го снимам преди отново някой да застане пред мен)

Ясен Атанасов щом застана пред микрофона поде една реч сякаш всички се бяхме събрали там, за да слушаме именно тази негова реч и след като приключи с речта прочете едно свое учудващо и леко досадно стихотворение, с което затвърди мнението, което винаги съм имала за него. Федя Филкова с широка усмивка му ръкопляскаше, предполагам, само защото най-сетне е свършил и щеше да се отдалечи от микрофона.

Роман Кисьов прочете едно стихотворение от/за Пан Когито (Збигнев Херберт е писал много стихотворения за него, видях снощи преди да заспя в книгата "Силата на вкуса"), чието заглавие е "Бряг" и е написано в памет на Збигнев Херберт.

Петър Чухов каза първо едно стихотворение на Николай Кънчев със заглавие Post scriptum (знаеше го наизуст) и след това прочете едно свое стихотворение, което също имаше за заглавие Post scriptum и започваше с "В началото бе Словото". Петър Чухов, каза, че го бил написал с помощта на своите приятели и че така правели хората, които не са достатъчно талантливи и публиката бързо разбра кои са тези неговите приятели (Христо Ботев и сие). Повтаряше се също "Тиха нощ, свята нощ" и по мое мнение си бе чист поетичен колаж.

Бети Файон удиви публиката повече и от Ясен Атанасов и Петър Чухов взети заедно, защото след като си изпробва гласа и покашля на микрофона чете проза (с позволението на Федя Филкова) от първата си книга с проза "Дишащият хълм" и този откъс проза за 40-годишните жени в поетичната вечер посветена на Николай Кънчев и Збигнев Херберт изглеждаше неуместно като 40-годишна жена без сутиен. След като се отдалечи от микрофона (Бети Файон си имаше не само сутиен, но и плетена шапка на главата) Федя Филкова се изправи и усмихната каза, че Бети Файон е много добра поетеса, но не може да се нарадва на първата си книга с проза (и затова я промотира, както стана ясно, това последното в скобите е от мен).

Яница Радева прочете едно стихотворение, но аз вече се бях разсеяла и после дори я питах като точно й е фамилното име, защото го бях записала грешно и разбира се, й се извиних, че не я знам. А тя каза, че не съм длъжна да я знам, но пък ме провокира да потърся стихотоворенията й.

Мàрица Колчева не излезе пред микрофона, но поне разбрахме къде пада ударението в името й, което не е като това на река Марица.

Стефан Иванов прочете едно свое стихотворение с заглавие "В кръга на нашите възможности" и честно да си кажа, не разбрах защо има толкова почитатели, но факт е, че по едно стихотоворение не може да се съди.

Антоанета Николова прочете едно стихотоврение със заглавие "Сърцевината на синапеното зърно"

И накрая младият поет Иван Ланджев (за който аз не бях и чувала) прочете едно свое стихотворение от дебел кожен тефтер (изписан почти целия, както успях да видя). Заглавието на това стихотворение бе "Както винаги" и този Иван Ланджев изненада публиката със силния си глас и черния си каскет, който не свали цялата вечер.


Чудя се само хората, които се встрастяват да носят шапки, не знаят ли, че в подобни вечери шапките са уместни само навън. Аз също харесвам шапките, но най-новата ми вълнена плетена шапка бе в чантата ми и си я сложих отново едва когато си тръгнах.