Отидох да слушам петимата записали се да четат, сред които четирима бяха момичета.
Иван Димитров организира тези четения там, на които може да чете всеки, който се запише. Мисля дори и аз да се запиша след Нова година. Обмислила съм даже какво да чета. Ще започна с едно стихотворение Adult history of Arts в три части и ще си нося и репродукцията в рамка на алегорията на любовта, времето и лудостта на Брондзино, както и един албум със статуите на Клеобис и Битон от музея в Делфи.
Миналата неделя отидох, за да чуя момичетата.
Няма да крия, винаги са ми били по-интересни жените. Да ги слушам как четат текстове, да ги гледам как играят на сцената, да чета наистина хубави книги написани от жени. Веднага разпознавам въздухарките и напълно ги игнорирам, така че тук (и изобщо в този блог) няма да прочетете за някоя, за която не си заслужава да се говори и да се пише.
И така, не мога да пропусна да чуя момичетата от най-новото литературно поколение. Сред записалите се има за цвят и едно момче, някой си Пламен Николов, (както разбирам там), известен още като Мечката, но тази Мечка изобщо не се появява.
Не се появява и едно от момичетата и понеже липсата й не може да произведе никакви впечатления у мен, не виждам защо изобщо да й споменавам тук името.
Когато слизам долу в Арт-хостела две момичета взимат интервю от Иван Димитров. Оказва се интервю по някакаква студентска задача, върят почти едни и същи наивни въпроси, Иван обаче винаги намира какво точно да каже и интервюто ми се струва, че продължава безкрайно. Тези момичета не знаят нищо за това как се намира работа след като си завършил културология и единственото, което мога да ги посъветвам е възможно най-скоро да се постараят да се преквалифицират.
Колко е красиво момичето на бара (наблюдавам я с възхита) после ще я смени моят (бивш) ученик Христо Нейков, (на който преподавах не друго, а история на изкуството и при това на италиански, да) и който вече е четвърти курс в Художествената академия и се отнася с пренебрежение към четенето "Безпризорните в неделя". Затова пък, за да достави удоволствие както на себе си, така и на мен, ми цитира Данте в оригинал, първите две терцини от "Ад"
Яна Пункина се врътва пред обектива ми, отказвайки да позира за една снимка и така пропуска възможноста да бъде първия млад автор представен в този пост. Преди това ми предлага да погаля кучето й, което е довела със себе си, понеже не искала да го оставя в къщи само. По-скоро ще целуна мъж грозен като жаба (или ще си окача автопортрет или портрет рисуван от Фрида на Диего Ривера) отколкото да погаля нечие куче. 
Евелина Кирилова чете първо едно стихотворение (за отскок) и след това пожъналия истински успех разказ за старчето, което разказва своите удивителни истории - как израждал едно бебе и скъсал пъпната връв, как правил любов в морето и още много други готини неща, а Евелина го чете с толкова хубава променяща се интонация, че ние доволни се смеем и се чувстваме почти като на театър. После чете един друг разказ за дядо, който ме подканя да си спомня за моя, който обичахме толкова много и на когото все казвах, че е модел за мъжко съвършенство, но този втори текст е твърде личен и колкото и да се подканям да мисля за моя така обичан дядо, не се получава, сещам се по-скоро за разказите на Елин Пелин, сещам се нещо там за "Косачи" и "Нане Стоичковата върба" и си казвам, това е идеята за литература отпреди почти два века, да, има чувство във втория разказ, който чете Евелина, но няма много литература. Няма от онази готина литература, която намира своя отклик днес, има носталгия по друго едно време. После с присъщата си жестокост й казвам, че съм се сетила за Елин Пелин. Проблемът е, че се сетих за него, а не можех да извикам и задържа мисълта за моя любим дядо, нито дори за другия, който също не бе лишен от достойнства.
Петя Павлова чете няколко стихотворения, едното с заглавие на френски, а след това един разказ- музикална импресия, за една пианистка, роял и колиба на плажа, не си го спомням много, но беше изящен, без да се случва нищо (или ако нещо се е случило в него, на мен ми е убегнало).
Ето и Яна Пункина, която чете разказа на Пастичката - един местен герой от квартал Изток, подвикващ след момичетата и ни увлича в историята, защото е успяла да създаде атмосфера в разказа и разбираме как всъщност е започнала връзката му с Вела Дебела и как щастливо е приключила, но не на сметището в Суходол, а на пода на супермаркета след едно безмерно удоволствие. Повече няма да кажа, за да не разваля изненадата ако някой реше да си прочете въпросния разказ сам. 
Ето, че настъпва време и за поетичната добавка. Евелина Кирилова прочита още едно стихотворение. Не мога да си спомня какво бе то, но първия разказ, който прочете в началото на четенето наистина бе хубав, хареса ми.
И накрая Иван Димитров закри четенето, като прочете няколко стихотворения (по-скоро техните първоначални версии, защото после ги бил редактирал, но си носеше тетрадката с първообразите им) сред които едно много приятно стиховорение посветено на Жан Маре (което го призовам скоро да публикува в блога си с някоя хубава снимка на Жан Маре като стар или млад, той освен с ролите си е известен и с любовната си история с Жан Кокто, чиято максима "Няма любов, а само доказателства за любов" (или нещо подобно) изрича (вече напълно побелял и симпатично остарял) в филма "Открадната красота" на Бернардо Бертолучи (онзи филм сниман в Тоскана с Лив Тайлър в главната роля), но стига вече с Жан Маре. Иван прочете и едно нелепо стихотворение за някакво литературно четене в Софийския Университет, на което шумно се засмя момчето в червено, но според мен бе повече от тъпо и лирично неуместно. Ще кажа, че ми прави удоволствие да критикувам в известна степен младия Иван Димитров, за което се надявам той да не ми се разсърди :)
Накрая Яна Пункина прочете и това стихотворение, към което давам линк тук и което открих в нейния блог
ОтговорИзтриванеclick here