събота, 30 юли 2011 г.

gli ammiratori di Pound

son qui

http://esperidi.blogspot.com/2011/06/ezra-pound-e-lusura.html

сряда, 6 юли 2011 г.

за преводачите

Ето какво открих - колкото хора, толкова начини за превеждане. Поразително откритие, всеки човек като превежда пресъздава себе си!

понеделник, 4 юли 2011 г.

за блога

Уви, не е въпрос на време, а на потребност.
Дори нямам време да следя и блоговете за Венеция, с които в продължение на две години ми започваше деня. Сега денят ми почва с кореспондения и разговори по телефона. Преводи, договори и т.н. Обаждам се на разни непознати господа с приятни гласове. Отправям покани към автори. Животът ми стана по-хубав от всякога.
Нямам време да напиша колко ми харесват и филмите с младия Ричард Гиър. Вчера гледах два от трите, в които го харесвам много. (Харесам го във филмите преди "Хубава жена") Толкова ме развълнува с костюмите на младия Джорджо Армани в "Американско жиголо", че след 12 бях превъзбудена и не ми се искаше да си лягам. Изпратих едно съобщение на любимия ми актьор, но той вече беше заспал. Мъжът ми, който прибави Ричард Гиър в листата на онези, от които вероятно ревнува, също беше заспал. "Офицер и джентълмен" беше другия филм. А най-първият - "Ани Хол" на Уди Алън. Беше й любовник на "Ани Хол", любовник хванат от улицата, имаше един нож (абе дали не бъркам филма? Ани Хол беше младата Даян Кийтън.) Имаше една чудесна любовна сцена в леглото (той има много хубав задник и крака, ама много) и после като се скараха той й кресна Kiss my ass... и тя му кресна с отговор "Вече го направих". Абе, страшен филм!

четвъртък, 2 юни 2011 г.

Други цветове

Тази книга на Орхан Памук ми допада най-много и утре ще напиша кои части харесах особено.

вкратце

Да, това все още си е моя личен блог и ще си пиша тук каквото си поискам, но от много работа и четене на Орхан Памук ми се поразмъти главата и сега само онзи круизен кораб ми е в ума, Galaxyто, както Елеонора го нарече по присъщия си шеговит начин, с който обича да членува като на български и италиански и английски думи. Но за Galaxyто друг път.

петък, 6 май 2011 г.

Моника Маркантонио

Преди два или три дни в "Фейсбук" ми предложи приятелството си някаква Моника Д'Aлорио и аз добронамерено го приех. Мислех си, че може да е стигнала до страницата на нашата книга "Възможните майки / Le mamme possibili", информацията за която сме дали и на италиански, защото през септември ще излезе и италианското издание. Мислех си, че може да е от кръга на Ирене, въпреки че никоя от нейните приятелки не ми бе предлагала "фейсбук приятелство".
И вчера тази Моника (на профилната си снимка по бански, седнала на ръба на басейн, но снимана от далеч) ме поздравява с едно ciao (което на италиански е и здрасти и чао, също като "Алоха" в Хавай)
И аз: "Здравей, познаваме ли се?"
 "Да", казва (докато се питам откъде ми минава през ума, че мога да я поканя да напише текст за изданието на "Възможните майки" на италиански, но всъщност не помня да познавам Моника) и добавя "доста добре".
"Доста добре?! Това ще е някой от моите приятелчета докарал се кой знае по каква причина тук като жена" си мисля и питам: "и откъде?"
"Mezzoggiorno говори ли ти нещо?" (Медзоджорно на италиански ще рече пладне, но означава и Юга, използва се за нарицателно на южната част на Ботуша, както полунощ (много по-рядко) за северната. Всъщност само Юга съм чувала да се нарича Медзоджорно)
"не" казвам аз, но вече знам кой e.
"Забравила си значи", казва моят южняк, който е неаполитанец и е един от най-красивите мъже, които съм виждала на снимка и в няколко кратки мига на web cam.
"Марканонио ми говори", додадам и там някъде в Неапол се появява прекрасната му усмивка, която кой знае колко евро трябва да дам, за да я видя на живо в онзи град, за който се казва, че човек трябва да види преди да умре. Не би било лошо да го видя и аз преди да остарея, хехе.
"Ти съпругата ли си?", питам и ме избива на смях.
"Не не", смее се там пред компютъра си той.
"Тогава защо си се преоблякъл като жена и то по бански?" (Наистина не мога да схвана защо му е на някой, който е толкова красив да се прави на жена в интернет.)
"Така ми приемат веднага приятелството", отвръща моят Маркантонио, който винаги е бил откровен.
"Да не си станал сега гей?", смея се аз.
"Не, не"
Истината е, че той е колкото красив, толкова и резервиран и не иска някой от семейството или от приятелите му да разбере, че се подвизава в интернет. Един красавец, при това женен, вече с дете, според традиоционната нагласа на неаполитанците няма какво да търси в интернет. Има още трима братя (кой знае дали са толкова красиви и те) и никой от тях не може да предпложи, че той ще се представя като жена по бански на ръба на някакъв басейн на профилната си снимка във "Фейсбук". Сигурно би се срамувал и да им каже, че се е регистрирал в тази социална мрежа. Той, който ги е навил да купят лодката и на когато са подарили медалиона с "розата на ветровете" (и посоките на света, от които идват тези ветрове) от бяло злато и емайл, този медалион, който краси прекрасния му врат и всички, на които продава коли и мотори могат да съзерцават зад отворената яка на светлата му риза.
Сигурна съм, че ако си сложи и своя снимка, пак никой няма да му приема приятелството, защото жените ще си мислят, че на снимката не е той. Има една със слънчеви очила, чернобяла на която ми напомняше младия Шон Пен с онази негова направо неповторима предизвикателност, сдържаност и самоувереност.
 Наистина се познаваме добре, опознахме характерите си, не само мечтите, сега ми казва, че е избрал снимка на жена, защото харесва и винаги ще харесва жените. Мисля, че се е оженил млад, че жена му е красива и сигурно заедно са някъкъв неаполитански вариант на Виктория и Дейвид Бекъм. Очите му са синьо-зелени, косите (казвам косите защото са малко по-дълги от обичайните, но не си го представяйте обаче с дълга коса) светлокестеняви. Винаги е бил страшно харесван и още от училище носи прякора си Маркантонио, даден му от учителката по история, която му казала веднъж в час: "И ти си един Маркантонио".
Да, не е това името му. Толкова резервиран и предпазлив човек като него не би общувал в интернет с истинското си име, но аз в продължение на месеци си мислех, че се казва така. Преди да ми просветне, че какъвто е подозрителен не би се регистрирал никъде със своето име.
Веднъж се чухме по телефона (все си чатехме преди да се прибере мъжът ми, и докато жена му беше на другия етаж в дома им или спеше следобед, а той "проверяваше нещо" и винаги имаше какво да си кажем, разбирахме се чудесно и супер виртуалната ни връзка бе затихнала когато се изчерпа). Мисля даже, че онова приключение с телефония разговор бе кулминацията в тази връзка. Веднъж ни се прииска толкова силно да се чуем, той обаче вече се беше прибрал в къщи и не можеше да излезе да говори по телефона си на двора или на улицата долу пред тях! Нито на път за кварталния магазин. Накарах го каже, че трябва да отиде до един приятел или до брат си, и той го направи... Още си мисля за този момент, когато си обува дънките, слага си друга тениска или риза, отива и пали колата, за да направи едно кръгче, да паркира някъде и да ми се обади. И когато се чухме, о боже, не предполагах, че ще чуя толкова мек и секси неаполитански тенор... Размазващ направо. Убийствено секси, най-мекия секси глас, който някога съм чувала на италиански. Знаех, че той знаеше думите на всичките неаполитански песни, които по това време обичах да слушам в изпълнение на двама тенори, които на моменти звучаха направо като жени, толкова прелестни гласове имаха. След това все го молех, ако се видим един ден ще ми изпее двете ми любими (заглавията им в превод научих от него, преди това не ги разбирах на неаполитански), а той се смееше "Да пея ли ще искаш или да ....?"
Той също помнеше и досега гласа ми, ако не се бяхме чули тогава може би нямаше да осъзнаем колко се харесвахме. И сега ми каза пак за онзи наш разговор и ме връхлетя представата за него в колата. Упрекна ме после, че съм го блокирала на msn, и аз му отвърнах "съкровище, не ползвам вече msn" и той, галантен, както винаги, ми каза "извинявай". После му казах, че трябва да ставам, защото мъжът ми се прибира след малко и още по-мило и любезно се разделихме.
А вечерта когато влязох отново във "Фейсбук" видях, че е махнал снимката на жената по бански, седнала на ръба на басейна, оставил е само една снимка от Неаполитанския залив и няма и следа от фиктивната Моника, а профила му вече е собствено на Марк Анонио, както на италиански е Марк Антоний.

вторник, 5 април 2011 г.

телефонните обаждания по работа

Ужасяваха ме, помня свиването и неприязънта, която ме обземаше когато трябваше да ги провеждам... някога по времето когато имах шеф. Да, имах шеф преди седем-осем години и той ми причини голяма травма преди да се разделим. (Ридание при всяко позвъняване на телефона в един от последните дни, тогава мъжът ми направо искаше да му размаже физиономията.) По онова време аз още не знаех, че в работата когато на някой му се налага да те отпрати започва да ти прави мизерии, да иска невъзможното и те изкарва неспособен за нищо с идеята сам да си тръгнеш защото така е по-лесно и удобно за него, че просто не може да ти каже направо, че по една или друга причина не може да ти плаща повече или иска някой друг да заеме твоето място. Та този ми (доста кофти) шеф ме караше да звъня на разни хора и да им досаждам занимавайки ги с предложения, от които те не само не интересуваха, но без които най-спокойно можеха да минат. Вече не се учудвам, че онези обаждания бяха такъв проблем за мен. Единственото, което ми даваше някакъв кураж бе насърчението на момичето от централата (завършило току-що персийска филология), което замечтано ми казваше: "ако знаеш какви гласове има..."
Сега се сещам за един момент от романа на Ерика Джонг "Страх от летене" когато тя с презрение потръпнала от ужас щом някакво си момче  я попитало дали възнамерява да стане секретарка. Онзи ужас идваше именно от позицията, от която трябваше да притеснявам хората по телефона, да ги занимавам с глупостите на амбициозния и неадекватен на ситуацията в България работодател и най-вече от факта, че всичко онова, което трябваше да говоря и правя нямаше нищо общо с мен и нещата, които някога са ме вълнували. От цялата работа добих само малко престиж в очите на най-близките си доколкото работех за италианци и си купих някои дрехи, част от които все още износвам (най-шикозния ми дотогава зимен панталон, който тази зима носех вече само вкъши)...
Кой да ми каже тогава, че от мен не ставаше секретарка... това си бях нищо, че се водех формално на друга длъжност "асистент по продажби" или каквото там бях, не си спомням вече, уреждах срещи, превеждах на тях и носех една втора бизнес чанта (на шефа ми) с техническа документация, (която служеше за мостра как се архивира проекта). После след раздялата с бизнеса или по-точно с бизнеса, който тези италианци се опитваха да правят в България(без никакъв успех) се озовах на друго поприще и се спасих от обажданията по телефона, станах учителка и не ми се налагаше да звъня на никого повече, общувах директно с учениците и с шефката си казвахме единствено и само "добър ден".
Сега когато ми се налага да говоря по телефона няма и помен от онзи ужас, но сега работя за себе си и това, което казвам ме касае, върша си работа без каквото и да е неудобство и не досаждам на никого, защото на онези, на които звъня вече сме им платили или ще им платим за услугите им.