понеделник, 28 февруари 2011 г.

пак за Вещицата в "Карнавал точка ком"

Днес с леко смущение показах съботния си отзив за премиерата на пиесата на Жорди Галсеран на камерната сцена на Младежкия театър на моята приятелка, която в този отзив съм нарекла "Царицата на заглавията". Откакто го написах обаче не съм спряла да мисля за тази пиеса и най-вече за драматургичните правила и за онова, което е накарало испанския (каталонския?) автор да върви срещу тях. Препоръчвам на всички, които отидат да гледат това представление да прочетат и интервюто с автора click here, направено от Нева Мичева, в чийто превод се играе пиесата в Младежкия театър.

Та показвам си аз отзива на Царицата на заглавия и тя ми казва "Еми, супер е!" и ме пита може ли да пусне линк. "Да", смея се аз и веднага добавям: "Ангелина да не ме изяде после, че ми е минало пред ума, че нейната Ана е Вещицата..."
(Тя ми е любимата актриса и няма да понеса ако нещо ми се разсърди.)
"Имаше такъв вариант" - отвръща ми моята приятелка, която както вече трябва да ви е станало ясно, е свързана професионално с това представление, но не е режисьорката, нито е една от трите актриси, които в този спектакъл пресъздават следователката, специалистката по компютърни престъпления и майката на отвлеченото дете.
"Как така имаше? - питам аз и настръхвам - Мислили сте да дадете такъв ключ?"
"Да"
"Ама нали не е тя?"
"Минахме различни варианти"
"Господинът, който седеше до мен, си мислеше, че Тереза е Вещицата, но мен направо ме побиха тръпки когато после след представлението с Ангелина си говорехме във фоайето - казвам аз и продължавам - Много ми е особено като я гледам, после като си говорим и тя си е вече със своите дрехи, но мен все още ме държи въздействието на образа й от спектакъла и не съм излязла напълно от пиесата. Така беше и с Олга от "Нордост" когато първия път седнахме в Клуба след като бях гледала представлението... Тогава бях изпълнена със съчувствие, а онази вечер ме обзе един направо лек ужас".

Разбира се, за всичко това е виновен авторът, който в по-горе цитираното интервю заявава: "Обичам на сцената нещо да се случва, а с разсъжденията да се нагърби публиката. Не се опитвам да правя добра литература, а добър театър."

Снимката на Иван Дончев от представлението "Carnaval.com" се публикува в този блог с любезното разрешение на Младежки театър "Николай Бинев"

събота, 26 февруари 2011 г.

Карнавал точка ком

Докато седим с Царицата на заглавията една вечер преди повече от месец на масата до вратата в ресторант Made in home и обсъждаме какво да бъде заглавието на нашата книга на майките и не-майките, тя ми казва, че имат нещо като проблем със заглавието на "Карнавал", тъй като в Сатирата също се играе "Карнавал" на Камен Донев - едно доста старо представление (може би го обновява всеки театрален сезон знам ли, но си спомням, че преди пет години беше гастролирал с него и в Американския колеж). Както и да е, забравяме сега за Камен Донев и Карнавала в Сатирата.

Актьорите в Младежкия театър репетират, заглавието на това предствавление се поява известно време преди премиерата и онзи ден преди премиерата питам Царицата на заглавията: "Ваше ли е това заглавие Carnaval.com или автора си го измъдри?" и тя ми отговаря: "Наше е".

Отивам вчера и гледам представлението. (Да, в сегашно време го разказвам тук сега.) Настръхвам на няколко пъти. Заглавието е точно в десетката. Предава съвършено нерва на спектакъла.

Започва представлението и ето ни, ние, публиката се превръщаме в третата дишаща, на места засмиваща се стена с много лица на една стая в едно полицейско управление в Барселона. Ако авторът на пиесата Жорди Галсеран пише пиеси както майсторът на струнни инструменти сглобява китара, то младата режисьорка Василена Радева е настроила много умело тази китара, а какво да кажем за актьорите, с които работи и в чиито ръце я е дала. Тук съвсем на място идват думите на драматурга, споделени в едно интервю: "Целта е да постигне възможно най-добър звук, така че когато китарата попадне в ръцете на изпълнителя, той да може да изнесе с нея чудесен концерт". И всички играят, както свирят "Ролинг Стоунс". Ето линк към интервюто с испанския автор на тази пиеса click here.

Накрая когато Василена Радева излиза на сцената (със сценографа предполагам, зашото снощи бе премиерата) се изненадвам, че тя е истинско момиче.

А актьорите! Койна Русева като полицейски инспектор едновременно дистанцира и допуска до себе си, с лекота балансира, следим и предусещаме мислите й, долавяме усмивката й в началото, ставаме свидетели как чертите на красивото й лице от напрежение се изопват, как крака й играе от нерви, когато е напрегната тя докосва един кактус. Колко й отиват този кок, костюма с класическа кройка, бялата блуза с гръцко деколте, шикозните обувки с изискан ток! Имам чувството, че съм работила 4 години с нея, интонацията и поведението й са досущ като на една блондинка, с която работих в едно "методично обединение" 4 години и си мисля, че тя би се държала по същия начин ако беше инспектор (не, че не се държеше така и като учител). И после сержанта - досущ като един приятел, толкова реални и близки ми станаха и майка на отвлеченото дете и другият полицай с побеляла коса - съвсем като истински, макар че не познавах никого на когото да ми приличат. Чаках появата на компютърджийката Ана и щях да падна когато тя се появи. Мислех си, че познавам Ангелина Славова, но тя ме изненада, бе толкова автентична като компютърен спец, че после и един нейн познат драматург в клуба на театъра й казваше: "Абсолютно! Ела да ги видиш в офиса! Съвсем същите са!" Ангелина се смееше и така през смях сподели как пробвали няколко варианта за реакциите на нейния персонаж. "И с тези дрехи..." продължавам да се възхищавам аз после във фоайето и тя развеселена ми казва, че носела нещо подобно, но черно и взели модела от него, питам я после защото не мога да сдържа любопитството си: "А какво пишеше на бележката?".
"Никой не знае"
"Ти сигурно знаеш", смея се аз, сигурна съм, че нещо е написала, а тя се смее и ми обещава, че като се видим ще ми прочете домашното си за това представление. Отговор на въпроса "Защо на тази възраст работя в полицията?" И докато си говорим така и се смеем във фоайето пред отворената двукрила врата на клуба в театъра, където масите след премиерата са пълни с хора, обсъждаме етимологията на думата карнавал в мен се загнездва червея на съмнението, после си казвам, за бога не, не може тя да е била Вещицата, просто изключено! Не, че не би могла да я пресъздаде, вече съм убедена, че като актриса тя е способна на всичко.

После се разделяме и аз си тръгвам. Докато вървя по коридора към служебния вход си спомням как като се отвори онази врата и в залата нахлу хлад, какъв ти хлад, студ, един ужасяващ студ и когато се прибирам виждам Царицата на заглавията он лайн, пиша й "защо не дойде в клуба? чаках те", а после все още обзета от онова идиотско подозрение я питам: "Ти знаеш ли коя е Вещицата?"
"Никой не знае", отговаря ми тя, "да" казвам аз, а тя добавя: "злото е някъде около нас, безименно, затова е страшно", "да, неуловимо" додавам аз.

Снимките на фотографа Иван Дончев се публикуват тук с любезното разрешение на Младежки театър "Николай Бинев" където може да отидете и да гледате Carnaval.com



"Деград" в клуб Ginger

Та отивам аз в четвъртък вечер от 7 на премиерата на "Деград" в клуб "Джинджър" дето е в подлеза на Фритьоф Нансен и е един от най-хубавите барове в София, където бих завела и миланското си гадже, ако имах такова, разбира се... Отивам защото същия ден он лайн съм уверила Васил Георгиев, че ще се наредя на опашката за автографи и съм казала на Райна Маркова и на Митко Новков, че ще съм там. Слизам в подлеза, където сега е клуб "Джинджър" и където някога имаше един магазин, в който веднъж като ученичка, сигурно съм била на 15 или 16 години тогава, бях видяла един ЖЪЛТ лак (за нокти, естествено) и след размисли продължили 24 часа бях отишла да си го купя. Не помня да съм го използвала, но още помня какво изпитах като го видях и как го пожелах. Ех, този жълт лак е почетен от паметта ми както подобава на някой красив мъж. Слизам в подлеза с две стъклени врати от двете му страни, влизам в клуба, оставям си якето и лилавия шал на гардероба срещу номерче получено от една госпожа и си купувам книгата "Деград" за свръхдостъпната цена от 8 лв, цената на корицата. Не забелязвам веднага ефектите при името на автора и заглавието, но снимката на изтупания адвокат на задната корица лъщи, подканя те да я погалиш даже с пръст. "Леле, колко хора има", си казвам. Пълно е хора, озовала съм се на истинско светско събитие значи. После се оказва, че и самият Васил Георгиев е изненадан от присъствието на толкова много хора, колкото е виждал само на мача "Левски - Цска".

Оказва се, че никого не познавам в тази публика, Райна Маркова и Митко Новков не знам дали изобщо ще дойдат, ориентирам се лесно кой точно е автора, някакви момичета говорят за него като за Васко. "Васко каза, че сега ще започне", да, ако не друго съм дошла точно на време. Мервам за миг Ясен Атанасов, но аз на него най-много да му кимна само, защото не мога да започна приятелски разговор, а после най-подло да критикувам последния му роман, както отдавна съм си наумила и все се каня да го направя. Схващам ефекта от огледалата, всички тези хора са удвоени с отраженията си, затова са толкова много, но и без огледалата са повече от публиката на Мария Донева, която се бе събрала преди Коледа в Галерия Снежана. Завива ми се свят когато си представям опашката за автографи и точно тогава минавам покрай Преслав Ганев, който е с две мацки, една брюнетка, другата блондинка и едната от тях точно в този момент го интервюира и за записа той казва кой според него е най-добрия разказ в книгата. "И кой е?" питам, и Преслав: "След бурята". Виждам и Иван Ланджев със своя антураж и неизменното си черно каскетче, което сигурно сваля само в къщи.
После се появава и Тодора Радева, с която се уговоряме да се срещнем в понеделник, първо тя се поздравява сърдечно с поета Иван Ланджев и междувременно представянето започва.
"Какъв е този глас!?!", си мисля, "Та това е глас на жена!" прошепвам в ухото на Преслав изумена, (аз веднъж се чух за една консултация по телефона с Васил Георгиев и той определено не звучеше така! Добре, че не изтърсвам и това) и на всичко отгоре този толкова женски глас ми е супер познат, си мисля в минутата преди да осъзная, че премиерата се открива от Силвия Чолева, която е застанала до Васил Георгиев там при бара в другия край! Разсмивам се, егати шемета съм. Силвия казва, че с Васото се трудят неуморно в "Седмицата" и разни други приятни неща, подканя Чарли ако е там да каже какво е да си известен, но ние не сме дошли заради Чарли, все пак!

Представя Васил Георгиев или Васото с един написан, както се усеща, с удоволствие текст, нямаме усещането, че го чете там. Мисля си: "Е, да, личи си кой я кефи и кой не!", но то и на мен предполагам си ми личи. А после авторът прочита разказа "Деград", който е дал и названието на сборника, трябва да отбележа, че го чете съвсем не зле.

После идва ред на "Киряк от Толстой" (Преслав издава едно одобрително възклицание) и този втори дълъг, но пък интересен разказ го прочита Силвия Чолева и за пореден път тя предизвиква възхищение у мен.

След като най-сетне разказа свърша идва времето на диджея, чието име започва с буквата Ф. За мен бе абсолютно неизвестен, но аз, както можете да предложите не се интересувам от такива неща като музика, хаха. Така че, се приготвям да си тръгвам и без автограф, там е доста задимено и не мога да остана и минута повече, дори за да заснема как момичета носят таблите с пепелниците с високо вдигната ръка над главите на посетителите.


Прибирам се с 204, който чакам 10 минути и унесено си мисля за един любовен следобед, перфектен, който може да се получи само с телепатия и още нещо. На устните ми играе една усмивка, която не иска и не може да се скрие, а когато се прибирам, разказвам на мъжа си за двете мацки, които бяха с Преслав, как съм го видяла докато едната му взимаше интервю, показвам му книгата на Васил Георгиев и той я отваря на послеслова, прочита го и издава една присъда от три есенциални думи, които може би е редно да напиша на автора на книгата в и-мейл, следвайки указанията, които той да даде на всички дошли в клуб "Джинджър". За тези указания, друг път! Сега отивам в мола на "Цариградско шосе", за да си взема, все пак, автограф!

Ето го и моят екземляр, закупен на премиерата в клуб "Джинджър" в четвъртък вечерта.

"ДЕГРАД за тези, които пропуснаха да ме видят в ginger, днес, 26.02 в 13-00 часа ще раздавам автографи в Public - София, в The Mall, бул. Цариградско шосе № 115" е написал Васил Георгиев на страничката на книгата си във Фейсбук днес и аз си мисля да мина оттам преди да отида на обяд в любимия си ресторант Made in home на "Ангел Кънчев" 30А където вече си уредихме среща с Г.

петък, 25 февруари 2011 г.

интро

Сноши бях на премиерата на “Деград” – сборник разкази на Васил Георгиев, който се оказа, че всички наричат Васото. Аз обаче си го наричам адвокат Георгиев и понякога за кеф се обръщам към него на Вие. (Така правя и когато пиша на нашия адвокат Х., въпреки че когато съм била в кантората му по работа си говорим на ти, той е 78 набор, зодия лъв и прилича на любимия ми актьор, който не е Джордж Клуни и за разлика от него не вярвам да отиде да играе в казиното на Венеция освен в качеството си на актьор в някое представление от онези, които организират от утре там всяка вечер по време на Карнавала.)

Та снощи бях на премиерата на тази книга и от сутринта ми се искаше да отразя събитието в моя блог, за който мнозина ми пишат че следят и (не) харесват субективния начин, по който пиша за събитията, които посещавам. Но денят е толкова къс и вече 3 следобед минава, а аз съм началото на въпросния отзив. Зашото макар и деня ми да започна обикновенно в 7 времето лети и заниманията ми са изключително трудоемки. Първо нуждая се от средно два часа дневно, за да подържам на ниво кореспонденцията си, която трябва да замести общуването ми с приблизително 300 ученици на различни възрасти над не помня вече колко часа седмично (бяха доста над норматива все пак). После и основното ми задължение на съпруга – да изпратя във възможно най-скофтено настроение мъжа си на работа - особено изнервящ момент от деня, който се проточва от 8.30 когато звъни алармата на телефона му до 10 – най-късния час, в който обичайно излиза. Някой сутрини, когото не отлепя от възглавницата, като тази дори небръснат и незакусил. (Но така му се пада щом ми прогори с цигара (на два пъти!!!) любимата покривка докато матира още веднъж тъпия си виртуален шах партньор на име Колин Джеймс или гледа за пореден път „Самоличността на Борн” или някой филм като първообраза на „Аферата Томас Краун” с Фей Дънуей и Стив Макуин.)

После вместо да започна веднага работа решавам малко да си початя във Фейсбук обикновено с човека, когото наричам Професора или с някой друг приятел, обсъждаме това онова, гледам статусите и коментарите на приятелките си. Пиша мнението си само под написаното от онези, които са ми симпатични, после се заемам с делата си на литературен агент – засега не особено резултатни, но аз съм оптимист, нищо не се знае, днес се нахъсвам срещу списанията, които нехаят за добрата литература и макар да имат ресурс да я предлагат на читателите си не го правят и така минава пладне, после трябва да пусна пералнята, да отида на пазар, да измия чиниите... Зареждането на бири в хладилника, на тоалетна хартия в банята, сгъването на изпраните и изсъхнали гащи и потници (тях не ги гладя, днес въобще не включвам ютията), приготвянето на една бърза доматена салца, а после простирането на изпраните ризи и чаршафи ми отнемат повече от час. Към два и половина настъпва момента когато съм приключила с повечето си задължения и си варя една „стиска” спагети (само "Барила"!!!), за да обядвам – още не съм решила с чаша вино или бира.
Вече се научих да ги варя както трябва без да ги преварявам и минута. Някои неща се научават само с опита. Това се оказа голяма тънкост – не трябва да правиш нищо друго (дори не трябва да режеш и магданоз през средно 5те минути докато вариш спагетите) и не трябва да мислиш за нищо друго докато не направиш теста „al dente”. После си отварям една бира „Тубург” – отварянето й ме успокоява като нищо друго, не може да се сравни и с изпращането на есемес и обядвам – първо една, после втора порция спагети, които се научих да държа в тенджерка инокс поставена като капак на тендежерата за спагети с водата, в която съм ги варила, така втората порция ми се запазва топла докато си хапвам първата. И докато си пия бирата и обядвам – чета някой от разказите на Васото, както всички му викат и дори той самият в някои разкази се нарича и трябва да ви кажа, че те се оказват чудесен компаньон по време на самотния обяд на една толкова заета като мен домакиня. После разбира се, вече не съм способна да напиша отзива си за премиерата снощи, пък и току-що виждам, че интернет връзката ми се оправи. Така че, ще постна това интро, а утре ако имам време ще разкажа за премиерата снощи. След малко, като си почина, ще започна да се приготвям за друга премиера тази вечер. На Карнавал.com в Младежкия театър. Трябва да изпратя и един месидж на любимата си актриса, която играе в представлението, изобщо нямам никакво време!

Забравих да кажа, че имах време да напиша всичко дотук защото нещо интернета ми се беше прецакал точно след като приключих с обяда и бирата и не ми оставаше друго освен да попиша на едно Microsoft Word файлче...

неделя, 20 февруари 2011 г.

chi comanda?

ma vince
non è bello fare così....
anch'io potrei fare un blog per la letteratura italiana
in russo e in bulgaro e in serbo
e pubblicare solo chi mi paga...
ma non è giusto


certo
che non lo è
purtroppo la vita
è molto
dura
e comanda gente come questa

no, caro, infatti, comanda gente come noi!
che se ne intende

mah
vivo in un paese dove comandano
certi personaggi
da forza
forca

петък, 11 февруари 2011 г.

Neon (yesterday)


The True Artist Helps the World... click here for more

вторник, 1 февруари 2011 г.

Писмото на Артемизия Джентилески от 13 ноември 1649 г.

Artemisia Gentileschi, Self-Portrait as the Allegory of Painting
1630s
Oil on canvas, 96,5 x 73,7 cm
Royal Collection, Windsor

Открих това писмо случайно в приложението на том 7 на десеттомната ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО на Х.У. Джансън довършена от сина му Антъни Джансън и издадена (и на български) през 2008 г.
Странно е, че не бях попадала преди това на него в италианските ми книги, но аз се бях занимавала предимно с библиографията и изворите относно Караваджо. А колкото до Аремизия,дъщерята на Орацио Джентилески, един от първите последователи на Караваджо, наречени на италиански "караваджисти", колкото и да се бях възхищавала на таланта й и да ме бе занимавала драматичната й съдба, не бях проучавала обстойно литературата изписана за най-прочутата художничка на барока и в цялата история на изкуството, живяла между 1593 и около 1653.

Това писмо до един от нейните благородни покровители, дон Антонио Руфо, Артемизия Джентилески е писала около четири години преди края на забележителния си живот, когато вече е била прославена и търсена художничка. Във цитираната по-горе "История на изкуството" въпреки наличните й трима редактори (сред които един "езиков", а друг "технически") думата благородник е преведен като "джентълмен", нещо което аз просто не мога да повторя в контекста на Рим от средата на ХVІІ век, защото ще използвам думата благородник, която не е дошла на ум на българския преводач, нито на редакторите, заели се с това издание. И вместо "господар" (дума, която Артемизия никога не би употребила) ще сложа по-удачната дума "покровител". Изобщо ще цитирам тук един леко редактиран вариант, докато не намеря писмото на италиански и не му направя собствено един мой превод.

Получих писмото от 26 октомври, за което съм дълбоко благодарна, отбелязвайки особено как моят покровител винаги се грижи да ме подпомогне, противно на моите заслуги. В него Вие ми казвате за онзи благородник, който искал да има картина от мен, че би искал Галатея и Съдът на Парис и че Галатея трябва да бъде различна от онази, която притежава Ваша Най-Знатна Светлост. Нямаше нужда са му убеждавате да го направя, тъй като по благоволението на Бог и на Най-Светата Дева, те [клиентите] идват при жена с такъв талант, тоест да променя темата в моята картина; никой не е намирал в картините ми никакво повторение или измислица, дори на една ръка.
Колкото до факта, че този благородник иска да знае цената, преди работата да е направена, ...аз го правя без желание... никога не казвам цена за моя работа, преди да е направена. Обаче, тъй като Ваша Най-Знатна Светлост иска от мен да го направя, ще направя, каквото нареждате. Кажете на този благородник, че искам петстотин дуката за двете; той може да ги покаже на целия свят и ако намери някой, който да каже, че картините не струват двеста скуди повече, аз няма да го моля да ми плаща уговорената цена. Уверявам Ваша Най-Знатна Светлост, че тези картини с голи фигури изискват много скъпи женски модели, което е голямо главоболие. Когато намеря добри, те ме оскубват, а друг път човек трябва да страда от [тяхната] дребнавост заради търпението в работата.
Колкото до това да направя рисунка и да я изпратя, аз съм дала тържествена клетва никога да не изпращам мои рисунки, защото хора са ме мамили. Особено точно днес откривам... че, след като направих рисунка на душите в Чистилището за епископа на "Св. Гата", той, за да похарчи по-малко, поръчал на друг художник да изработи картината, използвайки моята работа. Ако бях мъж, не мога да си представя, че нещата щяха да се обърнат така...
Трябва да предупредя Ваша Най-Знатна Светлост, че когато искам цена, аз не следвам обичая в Неапол, където искат тридесет и после я дават за четири. Аз съм римлянка и поради това винаги ще постъпвам по римски.