четвъртък, 16 декември 2010 г.

Студентите, унгарската поезия и Ангелина Славова

И ето ме в понеделник в Унгарския Културен Институт на рецитал на наградените участници в ежегодния и вече традиционен конурс за рецитация на унгарска и българска поезия. Сред журито - сега в ролята на гости за гала вечерта - е Джоко Росич, който когато го представят вдига ръка със стиснат юмрук. А след публиката е Илия Луков, представен като "всенароден любимец", седнал сам самин на сгъваем стол на последния ред. Приканват да се премести по-напред, но той остава на мястото си, сякаш е още в училище и държи да седи на последния чин.
Със закъснение пристига Митко Новков, сваля връхната си дреха, шалчето му пада на земята, не бърза да го вдигне, вдига го и го поставя на стола до себе си където е сложил преди почти минута дрехата си. Има и свободни места и много поети могат да съжаляват, че не са дошли да чуят как писаната поезия може да се произнася, така че вдъхновението да оживее оживее, да се завърти във въздуха и да се носи като музика.

Първата композиция ни представи Дария Симеонова. Много уверена, много свободно стоеше на сцената. А стихотворението колко бе дълго, не не, не бе едно стихотворение, а композиция от няколко стихотворения. И колко бе прекрасна Дария с този сив блузон с тежко падаща яка, с масивната си гривна и ръката, която в един момент облегна на рояла, обвит в сив калъф. В един момент осъзнах, че в изпълнението й бяха наредени едно след друго няколко стихотоворения.

След края на рецитaла говорих малко с нея и тя ми каза, че всичко, абсолютно всичко е подредила тяхната преподавателка Ангелина Славова. Каза ми, че тя е избрала и стихотворенията и говореше с една почти неуловима възхита, хареса ми и как общува Дария, без прехласване, не се прехласваше и по самата себе си. А в гръб, да можехте да я видите и в гръб... Ако се снима в киното ще трябва да е с режисьори от калибъра на Кубрик. Спомняте ли си Никол Кидман в "Широко затворени очи", е бих казала, че Дария е на нейната висота, може дори като актриса да се окаже още по-добра.

А после си мислех колко страници е изчела Ангелина Славова, за да състави тези композиции. В момент на откровеност говорейки за студентите си вчера тя ми каза: "те не четоха нищо сами". (Да, както е в училище, така е също по-натам.) Мислех си как са поставили "заедно" паузите, акцентите, възходящите, низходящите интонации. Това е всъщност красотата на преподаването. Да пре-подадеш. Един мой приятел италианец се в влюби в етимологията на този глагол. На италиански глагола е друг, някакак по-обикновен. Както и на английски. На унгарски не знам. Ще кажат унгаристите.

После дойде реда на Тихомира Темелкова. Три снимки й направих и нито една не се получи. И малкото й име ми убегна, но още си спомням присъствието й. После попитах Дария как се казваше момичето с къдрави коси и си записах името й - Тихомира. Ще я видите един на сцена един ден, не ви трябва сега на нефокусирана снимка.

Деница Денчева от класа на Атанас Атанасов изпълни една от първите две композии, посветени на майките. Втората бе представена след това от Боряна. Наистина не знам коя харесах повече.

Боряна с черната си рокля с V образно деколте, която й стоеше толкова добре изпълни стихове на Ласло Наги и Христо Ботев* (да си призная не разбрах кога дойде реда на Христо Ботев, вярвах, ще го разпозная, но не би). После, когато я видях в нормалните й дрехи й казах колко ми е харесала черната й рокля й на сцената. Толкова много ме заплени начина, по който й седеше, че забравих да си запиша фамилията й.

*Не бил Христо Ботев, а Христо Фотев! Но това го разбрах току-що по телефона, след като се чухме с Ангелина Славова и тя ми каза как се смяла като чела този отзив.
Разбрах също, че в театралния сленг думата "рецитация" била най-обидната дума, но аз уви, не го знаех.

Христо Пъдев от класа на Атанас Атанасов толкова ми хареса! Май той ме развълнува по най-прекрасния начин, още помня интонациите му, цялата онази любов, чиито вълни ни обляха и онази поезия "с дъх на жасмин". Беше прекрасен на сцената. После извън залата нищо не му казах, дори не му направих комплимент, за което мъничко сега съжалявам. А така ми хареса! Нямам търпение да го видя след време на голямата сцена в някоя голяма пиеса, той би могъл да бъде всичко Хамлет, баща му, чичо му, Лаерт, Полоний, Хорацио, Фортинбраст и Розенкранц и Гилгенстерн, всеки, че даже и гробаря ако играе ще се запомни, защото пълни сцената това момче.

На сцената на тази снимка е Владимир Зомбули (унгарската фамилия в класа), трета награда в конкурса в категорията студенти от училищата за изкуства. Не знам кои поети рецитира, но ми се наби в главата един стих "Да можех да повярвам, че съм луд".

Мариела Станчева от класа на Красимир Спасов (във вечерна рокля) представи "Разказ за вълк и овца" от Лайош Наги (?) в превод на Георги Крумов. (Такава съм си аз, успях да си запиша само името на прозаика и името на преводача.) Мариела бе много добра, как само сменяше интонациите, как само се провикна към овцата с гласа на вълка "Ей, несретнице, я си домъкни кожуха насам!", а после както вълка козината си мени, смени регистъра и ни подкани със свръх любезен глас: "Хайде, елате насам", за да попита все така любезно, но вече и обезпокоително "Защо ни мътите водата?" и овцата да добие кураж и да отвърне "Нали виждате, че пием", или това го казваха после вълците, не знам. Мариела се разплака, почти си пролича, на мен също ми стана толкова мъчно за овцата, пък и на вълците ако е имало от тях сред публиката и на тях сигурно им е станало мъчно. След края, когато от Унгарския културен институт ни предложиха по чаша вино и Мариела вече се бе преоблякла й казах, че съм имала чувството, че се е разплакала. И тя го потвърди "Аз се!" а после добави, "но без осветление, без прожектор няма как да се види". Усети се обаче, пък и на мен дори ми се дорева като слушах, тази алегорична история, същинска инквизия, и то модерна, защото в разказа по едно време вълкът си запали цигара.

И накрая идва и композицията, която изпълни Ангелина Славова.

Студентите гледат изпълнението на своя преподавател, Ангелина Славова, която накрая горда с тях и същевременно изключително скромна в личен разговор ще ми каже, че те са представили по-добре и от нея.

Великолепната Ангелина Славова докато изпълнява една дълга 7 минутна композиция по стихове на Ласло Наги (?) и още някой може би.

Дамата в синьо изглежда е професионален фотограф. А аз се сетих да махна звука от щракането на моя едва преди да започне своята композиция Ангелина, която няма да крия, е любимата ми актриса. Но всеки, който отиде и я гледа на сцена ще ми прости пристрастието, с което пиша в този блог или ще признае, че тя е толкова добра, че аз съм си направо безпристрастна.

Ангелина Славова и журито на първия ред. Не, не журират сега, наградите са раздадени още преди два месеца, а този спектакъл е едно предколедно гала представление. Виждате ли побелялата коса на най-големия приятел на Унгария и унгарското кино - Джоко Росич, за който дори Ники Бойков написа един разказ в "Книгата на живота".
И той, както всички останали слуша в захлас Ангелина. И той, като всички останали в публиката едва ли си е представял, че веднъж написаната поезия може да се изпълни, не интерпретира така.

Студентите, докато слушат последната композиция изпълнена от най-добрия Учител.

Два дни след рецитала Ангелина ще ми сподели за прекрасните мигове с работата със студентите и докато ми разказва как ги е обучила ще й дойдат точни тези думи, които не мога да не цитирам сега: "без да разберат отначало, че стават все по-добри и по-добри, ако не се преструват, четейки, а ако ги "боли" от обич, докато четат стихове..."

Няма коментари:

Публикуване на коментар