вторник, 5 април 2011 г.

телефонните обаждания по работа

Ужасяваха ме, помня свиването и неприязънта, която ме обземаше когато трябваше да ги провеждам... някога по времето когато имах шеф. Да, имах шеф преди седем-осем години и той ми причини голяма травма преди да се разделим. (Ридание при всяко позвъняване на телефона в един от последните дни, тогава мъжът ми направо искаше да му размаже физиономията.) По онова време аз още не знаех, че в работата когато на някой му се налага да те отпрати започва да ти прави мизерии, да иска невъзможното и те изкарва неспособен за нищо с идеята сам да си тръгнеш защото така е по-лесно и удобно за него, че просто не може да ти каже направо, че по една или друга причина не може да ти плаща повече или иска някой друг да заеме твоето място. Та този ми (доста кофти) шеф ме караше да звъня на разни хора и да им досаждам занимавайки ги с предложения, от които те не само не интересуваха, но без които най-спокойно можеха да минат. Вече не се учудвам, че онези обаждания бяха такъв проблем за мен. Единственото, което ми даваше някакъв кураж бе насърчението на момичето от централата (завършило току-що персийска филология), което замечтано ми казваше: "ако знаеш какви гласове има..."
Сега се сещам за един момент от романа на Ерика Джонг "Страх от летене" когато тя с презрение потръпнала от ужас щом някакво си момче  я попитало дали възнамерява да стане секретарка. Онзи ужас идваше именно от позицията, от която трябваше да притеснявам хората по телефона, да ги занимавам с глупостите на амбициозния и неадекватен на ситуацията в България работодател и най-вече от факта, че всичко онова, което трябваше да говоря и правя нямаше нищо общо с мен и нещата, които някога са ме вълнували. От цялата работа добих само малко престиж в очите на най-близките си доколкото работех за италианци и си купих някои дрехи, част от които все още износвам (най-шикозния ми дотогава зимен панталон, който тази зима носех вече само вкъши)...
Кой да ми каже тогава, че от мен не ставаше секретарка... това си бях нищо, че се водех формално на друга длъжност "асистент по продажби" или каквото там бях, не си спомням вече, уреждах срещи, превеждах на тях и носех една втора бизнес чанта (на шефа ми) с техническа документация, (която служеше за мостра как се архивира проекта). После след раздялата с бизнеса или по-точно с бизнеса, който тези италианци се опитваха да правят в България(без никакъв успех) се озовах на друго поприще и се спасих от обажданията по телефона, станах учителка и не ми се налагаше да звъня на никого повече, общувах директно с учениците и с шефката си казвахме единствено и само "добър ден".
Сега когато ми се налага да говоря по телефона няма и помен от онзи ужас, но сега работя за себе си и това, което казвам ме касае, върша си работа без каквото и да е неудобство и не досаждам на никого, защото на онези, на които звъня вече сме им платили или ще им платим за услугите им.