Наградата за съвременно изкуство БАЗА е инициатива на ИСИ (Института за съвременно изкуство – София) съвместно с Фондацията за гражданско общество (САЩ) и носителят й заминава на шестседмична специализация в International Studio and Curatorial Program в Ню Йорк. Година след това в галерията на ИСИ се организира негова самостоялна изложба. Няма да крия, чаках я с нетърпение.
Още си спомням някои работи на Самуил Стоянов, които бях виждала на втория етаж на Софийската градска галерия - гаража за неговото „Бугати”, огледалото с брояч, таблото за проверка на зрението, диоптричните му очила във витрина в очакване на новия си собственик, онзи проект за сграда на световното правителство 843 възела (не толкова проект, колкото макет направен от различни материали кабели, маркучи, въжета, разноцветна прежда, един изключително симпатичен макет, изложен още тогава като част от колекцията на Недко Солаков).
Със Самуил впоследствие си бяхме разменили по един е-мейл, в който ставаше дума за Дан Греъм, на когото бях станала голяма почителка след две пътувания до Венеция и две срещи с негови работи от стъкло. А Самуил Стоянов бе слушал негова лекция в Ню Йорк и дори ми бе предложил да се видим и да ми разкаже. После обаче видях миналогодишните звезди в изложбата на авторите, номинирани за наградата на Гауденц Руф (става дума за shortlist 2009) и сякаш малко позагубих интерес към него като артист.
И така, до откриването на самостоятелната му изложба в галерията на Института за съвременно изкуство в София. Възнамерях да отида на откриването в четвъртък на 28 октомври, от шест часа вечерта. Бях получила известие по пощата с допълнителни файлове за тази дългоочаквана изложба.
Наречена е ON THE TOP - EXHIBITION OF SAMUIL STOYANOV AND ITS EFFECT ON GLOBAL WARMING (на английски) и съответно (на български) НА ВЪРХА – ИЗЛОЖБА НА САМУИЛ СТОЯНОВ И ВЛИЯНИЕТО Й ВЪРХУ ГЛОБАЛНОТО ЗАТОПЛЯНЕ и ще продължи до 4 декември 2010. Колко ли CO2 ще произведат посетилите я дотогава, се питам сега.
Нужно ми бе малко време да осъзная, че става дума за ефекта на изложбата върху глобалното затопляне. Може би винаги ще се нуждая от известно време, за да разбера тънкото чувство за хумор на Самуил Стоянов, този фамозен негов „меко-ироничен стил”. Историята с Бурж Халифа, проекта му за алпинистко катерене до върха на най-високата конструкция изграждана някога в света, 50-те принта с Ал Гор с фунийка топящ се сладолед в ръка, чудната снимка на слънцето, все интересни неща.
Това е изложба, която озадачава, на пръв поглед дори не поставя въпроси. Бурж Халифа и изкачването на артиста до върха на шпила, принтовете с Ал Гор, на чиято организация Самуил Стоянов ще изпрати 50% от цената на всеки закупен, всичко това изглежда като нещо сериозно, но едновременно с това човек остава с впечатлението, че някой го занася. Изграждането на най-високата сграда в света в Дубай и катастрофата на петролната сонда довела до разлива в Мексиканския залив сякаш нямат нищо общо с въглеродния двуокис, който произвеждат с дишането си хората влезли в галерията на Института за съвременно изкуство в София. Но с тази изложба Самуил Стоянов ни предизвиква да се ориентираме правилно в този свят на глобално затопляне, в който живеем.
В деня на откриването авторът е поставил различни количества маргарин в пластмасовите съдове с вода. На следващия ден след откриването на изложбата виждам снимка от този момент и му казвам:
„Тези маргарини ще изглеждат кофти само след една нощ”
„За месец не мърдат въобще” - отвръща ми той.
„Хм, като има парно ще видиш, мърдат и още как” - усмихвам се всезнаещо аз, без да знам, че греша. Веднъж забравих да прибера кутията маргарин в хладилника и след 20 часа съдържанието бе с друга констистенция.
„Зависи от „качеството” на маргарина” сигурно – добавя Самуил - аз държах един обърнат маргарин в чиния близо 3 месеца през лятото в къщи и само му се промени цвета, потече малко”.
След два дни, когато отивам да видя изложбата и снимам плуващите във вода буци маргарин, цвета им не е мръднал. Непокътната форма на отделните „айсберги” от маргарин ме впечатлява не по-малко. Снимам прозрачните пластмасови кутии на работата с наименование „За повече лед”, снимам двата по-големи контейнера, чието название на етикета е „Разлив” и продължавам да се питам защо не е използвал масло или олио. Този въпрос изглежда не ми дава мира, защото след като в събота следобед съм видяла изложбата, в понеделник сутринта когато отново засичам Самуил Стоянов му го задавам. „А защо не използва масло или олио?”, питам аз като си мисля за маслената живопис.
„Защото маргарина е производно на петрола” – ми отговаря художникът.
Поставката с принтовете с Ал Гор на снимка от откриването е закачена като експонат на стената. Когато отивам в галерията, вече е долу на земята. Ефект от влиянието на изложбата върху глобалното затопляне. „Бас ловя, че никой няма да купи”, казвам тази сутрин на художника. „Засега имам само едно запитване за цената”, отговаря ми той.
Снимката на слънцето поразява.
До нея на стената има едно устройство със слушалки. Сложи ли ги човек може да чуе:
„Със своето дишане, пред следващите 13 дни и 14 часа, Вие ще произведете СО2 с обем, който би изпълнил Галерия ИСИ – София”
Запис на женски глас като от gps. Оставам слушалките, след като разбирам, че само това е съобщението, което се повтаря отново и отново. След два дена си го спомням съвсем бегло. За щастие познавам човека, който може да ми го повтори. Даже нещо повече, да ми го напише. Самуил изписва въпросната субстанция като в таблицата с химическите елементи. Питам го какво е това СО2.
„Въглероден двуокис – враг номер 1” – отговаря ми авторът.
Е, не можем да спрем да дишаме.
А как стои въпроса с Бурж Халифа? „И последно един последен въпрос – продължавам тази сутрин - ако се намери кой да финансира проекта, наистина ли искаш да стигнеш до върха на шпила?”. Това го питам с цялата си наивност. За щастие, той вече е излязал и безумния ми въпрос ми остава без отговор.
Колкото до работата с луминисцентни тръби (лампи, несветещи) вдясно от фотоса с Бурж Халифа ето какво става ясно от допълнителните файлове изпратени ми заедно с известието за изложбата от галерията на ИСИ. „Кулата на Татлин не е била построена поради липса на суровини, технически възможности и съмнения в нейната целесобразност”. Виждам това изречение върху снимката, добавена в документацията от галерията.
Снимка на модел на кулата на Татлин от луминисцентни лампи. За този проект на Владимир Татлин, обявен за христоматийно произведение на модерното изкуство в прес съобщението, (както и на листа, който в ИСИ раздават на любознателните посетители на изложбата) аз дори не бях чувала, понеже става ли дума за модерно изкуство никога не ме е интересувала посоката, в която слънцето изгрява.
В своята изложба Самуил Стоянов наред с проекта си за изкачване на най-високата сграда в света, официално открита на 4 януари 2010 г. ни е предложил и един модел на кулата на Татлин, проект, останал неосъществен поради вече споменатите причини.
„А относно работата с лампите – ще допълни накрая Самуил Стоянов - това е реплика на работата "Монумент 1" на американския художник Дан Флавин. Тя е направена от същата композиция на лампи, но светещи, и всъщност Дан Флавин посвещава тази своя работа от 50-те години, на проекта на Татлин за Кула на третият интернационал от 1920 г. Проекта на Татлин си е чисто архитектурен, но същевременно толкова утопичен, че едва ли и днес може да се реализира.”
Накрая се оказва, че текста за Татлин от прес съобщението е и на стената в галерията, но е изписан с бели букви (от ПВЦ фолио) върху бялата стена и не се чете лесно. Може да се каже, че остава скрит, тъй като аз не го видях и нямаше дори да узная за него, ако авторът не се бе сетил да ми го каже. Но в галерията на ИСИ ако проявите интерес, има кой да ви разясни всичко. Съвременното, както и модерното изкуство, има свой контекст и винаги ще се нуждаем от някой, който да ни въведе в него.
Няма коментари:
Публикуване на коментар