сряда, 20 октомври 2010 г.

Sticker paper problem или къде е Габриела?

Това се оказа събитието на изложбата на група XXL в Софийската Градска Галерия "Реминисценции от 90те". Истинска крайно субективна реминисценция на Борис Сергинов подобаващо и по мъжки уважена от кураторите на изложбата Свилен Стефанов и Иван Кюранов. И докато Иван Мудов печели наградата на Гауденц Руф с един румънски трик и табелка с името, забележителна работа създадена само с къс лепяща хартия и заглавие на творбата, Борис Сергинов пренаписва историята (собствена си история и тази на българското изкуство) слагайки само своето име на къс лепяща хартия.

Коя обаче е жената, която на фотосите удря порцеланови чинии в главата му? Какво ли ще реши един девствен посететил на изложбата, който не е чувал никога за Борис и Габриела Сергинови? Какво ще си помисли някой, който смътно е чувал за тях, но не е запознат с онова, което са правили? Зададоха ли си този въпрос двамата куратори, които се представят и като автори в изложбата - Свилен Стефанов и Иван Кюранов? Не, защото ако се вгледаме в творбите им ще разберем, че не мислят за нещо повече от онова за което (или с което) мислят повечето мъже. (След като написах това вече се чувствам задължена да представя и техните творби в един специален пост някой от следващите дни. Да, ще си направя удоволствието да анализирам произведенията им.)

12 порцеланови чинии строшени в главата на артиста и лепяща хартия.
Но коя е жената, която върши това? Коя е русата дама, произвела тази ударна доза изкуство и която наравно с потърпевшия (през 2001 артист) участва в този пърформанс?
През 2001 година, когато е датирана работата на табелката в изложбата, тази дама е била Габриела Сергинова. Днес вече тя не носи фамилното име на г-н Сергинов и затова не присъства по никакъв начин в стикера с заглавието на пърформанса "Битов пейзаж".
Присъства единствено на снимките, които обаче са неми. Целият пърформанс, документиран и показан в Градската галерия в изложбата на кръга XXL мълчи. Мълчи за много неща. Много удобно, точно както завършва един прочут логико-философски трактат: "За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи".

Само Габриела знае какво й е коствало това. Само тя и Борис знаят предисторията на този пърформанс. Освен че е зрелищен, той е и много сериозен. В него се заключени не малко страхове. Гледайки снимката на Борис аз не мисля за физическата болка и разцепената глава. Мисля за човека, който е предизвикал това и как се е чувствал в онзи момент. Борис си остава със спомена и с тази снимка, в душата на Габриела тези рани едва ли някога ще се затворят. Защото е лесно да удариш човек когото мразиш и ненавиждаш, за когото въобще не ти пука, но да удариш дори само веднъж човека, когото обичаш е като автожигосване. Да удряш порцеланови чинии в главата на човека, когото обичаш, да ги чупиш в главата му, не е лесна задача, не е работа за асистентка на фокусник, чието име по принцип не се обявява в програмата и чиято задача е да отвлича само вниманието от номера докато се фръцка на токчета и развява воали.

"След развода всичко, което сме правили заедно оттук насетне може да носи само и единствено моето име". Това ни казва с този етикет Борис Сергинов. Адвокатите обикновено се занимават само със семейната собственост придобита по време на брака. В някои случаи обаче се стига до проблем с интелектуалната собственост, тук се стига до подмяна на артистичната история на една двойка. И днес едният от тях изглежда самозванец, а другият безспорно е ощетен, частично е подложен на Damnatio memoriae. Проблемът с заличаването на името наистина е тревожен. Представете си само за миг, че някой заличи вашето име и ще разберете за какво говоря.

И защо на тази изложба го няма звука? На снимката виждаме инсталиран микрофона, който да регистрира звука. Звукът обаче през годините се е изгубил, няма го, днешната публика, която идва да види изложбата не може да го чуе защото не е предоставен. Дали това е решение на кураторите или на потърпевшия днес автор (преди девет години съавтор)? И всъщност кой днес е потърпевшият? Според мен е Габриела. Или окървавената глава на Борис е достатъчно основание той да извлече от този пърформанс всички аристистични дивиденти? Редно ли документацията от този първоформанс да е част едниствено от Curriculum vitae на Борис Сергинов? Латинският израз Curriculum vitae ставал супер популярен в България в последните десет години като CV означава не друго, а житейски път, път в живота. Питам така ли се представя историята на младото българско пост-социалистическо изкуство, господа куратори? No problem. Всичко е уредено по мъжки. Така изглежда става в кръга XXL.


С Габриела се виждаме вчера към 6 и 15 в залата. Оказва се, че тя няма никакви снимки от този пърформанс и ми се струва, че за пръв вижда тези, изложени в галерията. Или може би някога ги е виждала и е забравила. Това ме кара да се питам доколко е добра документацията на тези изяви в България. Знаят ли кураторите и авторът-съавтор Сергинов кой е направил тези фотографии? Има ли бившата галерия XXL някакъв архив или всичко показано идва от личния архив на художниците? Между другото никъде не видях надписа "частна колекция".

Габриела (вече или отново Габриела Петрова) малко се притеснява когато й предлагам да я снимам там пред фотосите, не иска да раздухва историята, но не може да приеме заличаването, не може просто да махне с ръка. Че кой би могъл? И се питам същото, което бе написала Боряна Роса там където ние ще продължим да водим нашия дебат. Беше написала, че и Габриела може да сложи една табелка до тези фотоси само с нейното име. Има същите основания да го направи, каквито е имал и Борис Сергинов.


И само за разведряване ще направя един завой към модата. Долче и Габана, също като нашите Борис и Габриела Сергинови, отдавна вече не спят в едно легло, но марката с двете им имена си остава, онова, което са създали заедно просто няма как да се раздели. С брака нещата са ясни, след развода децата носят фамилията на бащата, майката е принудена да си възвърне своята, но какво става със съвместния пърформанс? Виждаме го подписан само с името на мъжа. Какво да очаквате кажем, господа куратори и XXL артисти? Нима очаквате да си мълчим? No way.

4 коментара:

  1. аз съм от първата група зрители - тези дето никога не са чували за авторите и нямам наблюдения върху творбите им.
    Хубав текст и според мен има смисъл ако говорим за "какво е изкуство днес" иначе е прекалено дълъг за 2 снимки и 12 счупени чинии.

    ОтговорИзтриване
  2. да, по-добре да не говорим и за обидите и за така наречените битови скандали...

    ОтговорИзтриване
  3. Незнам от кога, хората придобиха такова самочувствие, но ми е непонятно и с какво го поддържат. Когато някой сам изгради нещо, товага има право да съди другите. И не група от хранимайковци, да казват това е добро и това не, а сами да изградят доброто в тях. А тези творци за мен ,са наприли точно това.

    ОтговорИзтриване
  4. извинявам се (товгава ,направили)

    ОтговорИзтриване