Скулптурата не е просто нещо (Рада Букова)

И точно след като съм разгледала всичко и се каня да си тръгна след като огледам за пореден път жените на Васка Емануилова, се появява Рада Букова с една своя приятелка, за да види какъв точно е проблема с дигиталната рамка. Освен, че е поставена малко накриво, се оказва, че не е стабилно закачена. Авторката прави каквото може, за да оправи положението.

Разбира се, искам й позволение преди да я снимам. Не е ентусиазирана, но не отказва, казва нещо с ирония от сорта "сега съм само за снимка..."


Оправя и тази рамка, която бях забелязала, че е малко накриво. Междувременно й казвам "Вкъщи ги оправям, но на изложби не пипам". Хваля колажа Monument valley, казвам че е изключително ефектен и фотогеничен. Рада Букова ми казва, че това е нещо съвсем просто. Не, не съм сигурна, че използва тази дума в коментара си. Харесвам го, ако печелех повече щях да го купя.

После я питам за записа на онази работа от миналогодишния shortlist, дали не може да се чуе в интернет или дали не мисли да направи един диск. Не, няма диск, може би е мислила, но не е сигурна, че трябва да има, поне така го усещам. Усещам, че тази работа продължава да занимава, не само мен, и не само нея. Казва ми, че записа си го има, но и че постоянно се променя. Може би продължава да записва впечатления си когато вижда нещо като скулптура. Казвам й, че не съм изслушала всичко и бих искала да мога го чуя целия. Тя се усмихва и казва "така и предполагах, че ще са малко онези, които ще изслушат всичко". 100 на 100 не съм първият, нито последният човек, който й го признава.
Накрая ми казва с една неуловима усмивка: "така става в живота, пропускаме нещо, което не ще имаме друга възможност да чуем или да видим". Казва го още по-хубаво и аз съжалявам, че не се и сетих да запиша онова, което точно ми каза.

Ставаше дума за онази работа с заглавие "Скулптурата не е просто нещо" - един бял сандък, слушалки, стерео звук, добре де, правогълник с малък кръгъл отвор откъдето излизаше кабела със слушалките, сложих си ги тогава, миналия октомври и чух малко за някакъв автомобил, описание, което правеше впечатление, но тогава гласът й ми се стори твърде задъхан, оставяше едно усещане за притеснение, сякаш дъха е дефицитен, сякаш малко недостига, гласът бе стаил прекалено много вълнение и си спомням, че не ми хареса и именно той ми попречи да изслушам всичко и после 35 минути и 29 секунди, аз на живо и Давид на Микеланджело не съм гледала толкова.