Албум за снимки в зелено и златно

Снощи, на 22 октомври в сивата сграда на Художествената академия бе премиерата на първия роман на Силвия Чолева "Зелено и златно". Силвия Чолева е поетеса и мнозина я обичат. Смятат я знаменита, талантлива и прекрасна. Аз също считам за важни някои нейни стихотворения, препоръчвала съм ги, препрочитала съм си, бих искала дори сега да мога да си спомня някои от тях като онези от цикъла "Лято на село" (ако си спомням добре), писани в селската къща, която се появява и в романа. Романът, който никой от четящите снощи не се осмели да назове роман. Или ако поне един от тях е казал тази дума, тя по някакъв магически начин ми е убегнала.

Скулптурното ателие на Художествената академия се оказа гостоприемно за литературата място. Жалко само, че една част от хората дошли да уважат Силвия, когато четенето започва бяха принудени да останат в коридора, а микрофонът по средата на изказването на Иван Теофилов отказа. Но на това място биха могли да се случат и други четения на поети. Поезията ще полепне като фин прах по многото гипсови модели, свиделства на опитите на студентите, с вкус подредени на рафтове по стените.


Защо обаче пушат тези хора? Да казвам ли сега кой пръв си позволи да запали? Мога да изброя поименно пушачите, които явно не са схванали основното послание, което може да се прочете и по цигарените кутии, че пушенето вреди не само на тях, но и на хората отколо тях. Когато и госпожата седнала до мен запали ми се прииска да си тръгна, но четенето вече щеше да започне. Малък димен сблъсък на несъобразителност и непоносимост. Това е тази България, която българите си харесват, едва страна в която се пуши навсякъде и никой не е свикнал да се съобразява с другите. Това са хората, чийто живот е минал в по-голяма степен от моя по времето на соца и те си имат утвърдени навици. Тази пущеша и нехаеща за това, че пречи на другите публика, може би ще хареса и повече от мен романа на Силвия Чолева.

Актрисата Снежина Петрова се настанява на един стол на подиума, на който позират моделите и чете откъс от книгата, откъс който започва с някакъв оратор и леко накуцващата библиотекарка в една читалищна библиотека, а после ни пренася пред тоалетката на една спалня в стил 50-те, дава ни възможност да надникнем и в кутийката с бижута да видим изкуствените мигли и лепилото, майката, която втрива с изящни кръгове около очите нощния си крем, да усетим потреса на малкото момиче, когато я вижда за пръв път с маска за разкрасяване. Снежина е актриса с много силно присъствие, който я е гледал на сцената знае, че не съществува текст, който да не може да оживи. Пренася ни в книгата. Пасажите написани от Силвия звучат добре в устата на Снежина.

А после вместо да говори Иван Теофилов чете. Прочете ни една рецензия, която умозрително е написал, дори се извини, че ще чете седнал, заради наскоро претърпяна операция на крака, а Силвия Чолева като услужлив и верен приятел приседнала зад него му държеше микрофона. Защо му трябваше да го чете, не можа ли да каже онова, което има да каже? Винаги съм си мислила, че поетите винаги има какво да кажат на група събрали се хора и че би трябвало да четат само поезия.
После и Марин Бодаков, подканен да излезе, прочете един текст. И ти ли, Марине, си казах, и тук ще повторя, вие поетите трябва да четете само стихотворения, а не онова, което имате да кажете за една книга.

А после се изказа и един читател, небезизвестният фотограф Иво Хаджимишев и дори се извини, че няма да чете, а само ще говори. Не бях виждала такова преклонение пред писания текст от няколко години.

Римско копие на атлет, фавн с козле, чийто оригинал от елинистическата епоха е в музея Прадо в Мадрид и те бяха станали част от литературното събитие в Художествената академия.



Статуите бяха снабдени с торбички от издателска къща "Жанет 45", колко жалко само, че не можеха да четат, но и торбичките им бяха празни. А всяка закупена книга я слагаха в такава книжна торбичка.

Както беше обещано накрая и Ицко Финци свири на цигулка, а господинът с шапката на снимката пред него не спря нещо да му говори. Изглеждат като сцена от филм. Питам правеше ли му в този момент на Ицко Финци удоволствие да свири или свиреше само защото бе обещал на Силвия да посвири.

А после си тръгвам, нетърпелива да разлистя у дома този роман, който всички, които говориха наричаха книга, текст, дневник и избягваха да нарекат роман, за да го зачета и да открия, че това е един по-скоро семеен отколкото личен албум с подвързия в "Зелено и златно", два цвята на сладко от смокини, сладко от зелени смокини и сладко от зрели, сладкото, което Силвия Чолева май наистина обича.