Кристина Нгуен танцува танго в Галерия "Снежана"

Сряда 16 март, в София за почитателите на литературата и изкушените от нея имаше избор къде да отидат. Колкото и да са ми симпатични Тома Марков и София Павлова анонсът за новия роман на Тома в създаденото събитие от София Павлова във Фейсбук ме отказа да се мярна към 7 и половина в Studio 5, София, НДК, вход A3. Хората, ангажирали се да представят романа също не са ми особено симпатични (с изключение на автора разбира се) и взех решение не само да не ходя на премиерата, но и да не го чета, защото за мен тези две имена не са добра препоръка. Но за да не бъда енигматична ще кажа, че иде реч за господата Любен Дилов - Син (ей, всеки пък като му видя името се сещам за "Дамата с камелиите") и Мартин Карбовски, на които нямам и минимум доверие без да поставям под съмнение литературния им вкус. Освен това преди да приключа с това събитие ми се иска да изтъкна пред Тома Марков и София Павлова, че някои обидни провокации мога да търпя единствено от мъжа ми и то само когато ми е много ядосан, подобен дискурс е недопусним в публичната сфера, обидите към потенциалните читатели не ще направят добра услуга на романа, а напротив. И още, че така не се отправят покани, защото смисъла на тези покани в Фейсбук е, който я получи да я препрати и на своите приятели, ако възнамерява да отиде или смята, че събитието би могло да ги заинтригува. Подобен анонс не може да се препрати, но всъщност те двамата твърдят, че не обичат непознати. Означава ли това, че читателите и хората, които ще си купят тази книга ще бъдат само техни познати?

Прилагам тук като образец за лоша провокация и черен пиар анонса на София:

"Здравейте! Тома Марков написа LUIZZA HUT, за да може както винаги, да живее с жена си София Павлова, като рок звезда.
Тя да има любимата си марка обувки, а той да може да пие уиски, да пуши, за да храни семейството си (София Павлова, котката Чосър и себе си).
Тома Марков и София Павлова ще се радват да ви видят на 16.03 от 19:30h. в Studio 5, така както се радват да видят себе си в огледалото на банята всяка сутрин, а те непознати не обичат.
Затова, за вас, ще се погрижат следните познати хора: Любен Дилов - Син (редактор на LUIZZA HUT), Мартин Карбовски (докато бяха живи мениджър на LUIZZA HUT), Тома Марков (вечен биограф, както и мъртвец), LEEPRA DELUXE (Leepra Deluxe).
Тома Марков и София Павлова благодарят на всички които ще се явят на събитието. Тези, които не се дойдат - ДА ГО ДУХАТ!"

Лоша работа, загубиха един купувач и възможен читател на книгата. А в този обзор на вчерашната вечер продължавам със следващото събитие привлякло вниманието ми. "За Разказа" от най-добрите разказвачи. Може би трябваше да сложа в кавички това събитие, чието заглавие (ще бъда откровена) ме разсмива. Кои са тези най-добри разказвачи сигурно вече се питате. Не, не са точно тези, които си мислите вие. Няма го Елин Пелин, няма го Йовков. Шегувам се, (бе) хора!
Малко търпение и след рекламата ще разберете.

 "Клуб Spirt & Spirit вече си има нов дом. Всяка сряда в „Петното на Роршах” (София, ул. „Христо Белчев” 8) от 19 часа ще се провеждат събитията организирани от клуба.

Тази сряда Spirt & Spirit отваря врати с вечер, посветена на литературния жанр „разказ”.
Заповядайте на среща с авторите: Деян Енев, Елена Алексиева, Васил Георгиев, Любомир Николов, Цвета Стоева, Палми Ранчев, Силвия Томова и др. които ще разказват, но не разкази, а затова как се пишат, ще четат откъси, изобщо една приятна сряда вечер в компанията на интересни хора. Очакваме ви!"

Силвия Томова харесва моя блог и твърди, че от някои постове "от воле става разказ", на Елена Алексиева съм й малко длъжник, защото тук нищо не написах за нейната пиеса "Глас", на Деян Енев дъщеря му ми е много симпатична, имам нейн автограф на дебютната й книга, Цвета Стоева не я знам, но може да поправя този пропуск (първо дамите, господа) Васил Георгиев ми е по-интересен от Палми Ранчев, Любомир Николов също не ми е познат като автор, вкратце (израз, който си харесах в един мейл от нашия адвокат Х.) аз считам разказа като жанр за изчерпан - или поне такъв какъвто го пишат у нас наследниците на Елин Пелин и Йовков. Разказите като жанр по мое мнение заслужават внимание когато са част от един по-голям замисъл като "Дъблинчани" на Джойс, като "Дванадесет странстващи разкази" на Маркес или ако предпочитате като "Под манастирската лоза" на Елин Пелин, "Вечери в Антимовски хан" на Йовков и в по-ново време "Диви разкази" на Николай Хайтов и онези първи разкази на Любомир Канов и също "Ломски разкази" на Емил Андреев. Именно подобни птоломееви или коперникови модели от разкази ме вълнуват като читател и привличат вече като издател. С две такива книги скоро ще представим на българските читатели и нашето откритие Паоло Мамели, чиито истории нямам търпение да почна на превеждам.

Нека на такива сбирки ходят младите като Преслав Ганев, които се интересуват от рецепти за писане и техниките на добрия разказ. Сега продължам с последното събитие, което привлече вниманието ми - световната премиера на дебютния роман на Кристина Нгуен "ОБЛОГЪТ" (без да съм го прочела, не ще коментирам заглавието) издаден от "Жанет 45".

"Рускоезичната украинка с виетнамска кръв Кристина Нгуен гостува в България от 14-ти до 18-ти март 2011, за да представи дебютния си роман "Облогът", чието българско издание е световна премиера на книгата." пише в анонса във Фейсбук, създаден от ИК "Жанет 45". Софийското представяне е в галерия "Снежана". Имам някои семейни задължения и пристигам със закъснение. Така и не разбирам как Кристина Нгуен е попаднала на "Жанет 45". Когато в 8 без 10 влизам в галерията със Снежана си разменяме няколко думи. Купувам си книгата (12 лв е цената), питам дали я е чела и как я намира, уклончива е, но е прочела вече една трета или една четвърт от романа, явно се чете си казвам, въпреки смелата комбинация на рокери, бентлита, послушници и манастири... Питам Манол ли чете там, тя казва "да" и ме подканя да сляза да слушам, но аз й отвръщам, че според мен написано от жени не би трябвало да се чете пред публика от мъже,  изглежда обаче Манол Пейков не смята така. Разбираме се със Снежана да се видим в събота и слизам.

Веднага разпознавам авторката, и да не я бих видяла на снимка, произхода й щеше да я издаде. Докато слизам по извитата стълба срещам внимателния й поглед, който ме посреща без упрек за късната ми поява, или поне ми се иска да мисля така. Изражението й е непроницаемо, наблюдавам го още малко, когато тя се обръща назад и ми се струва, че все още съм в обхвата на погледа й. Това внимание ме разсейва и изобщо не слушам какво чете Манол, нали съм си купила книгата, ако искам мога да си я прочета и сама и най-хубавото е, че ще мога да си спомням този поглед на авторката.


И все пак защо вместо Манол Пейков не чете някоя млада актриса се питам... Авторката седи на първия ред до Митко Новков. А после ето я и изненадата - музикантите, които неделните (и може би и другите делнични) дни свирят в Градската градина при фонтана пред Народния театър същия ден са поканени да свирят танго. Манол разказва, че с Кристина като се разхождали минали оттам и решили да импровизират и да ги поканят.
Изненадата за всички, които още не са си купили и разгърнали книгата, че Кристина от четири години е влюбена в тангото и тази вечер ще танцува с кавалер осигурен от издателя и/или галерията.
После от самата нея, когато след танца застава пред микрофона разбираме, че е доста особено да танцуваш с партньор, когото не познаваш и танцовите обувки (тя ги нарича туфли както балерините говорят за пантофките си) не са нейни, а на партньорката му. Това с туфлите на заем,  казва (на руски) Кристина, криело рискове и чувството било като да си с чуждо гадже.
Докато тя танцува със софийския си кавалер (той е с костюм, а тя е облечена неподходящо за танго! защо, за бога, не е с рокля!?) не мога да устоя и си правя един автопортрет в стъклото на една рисунка с название "Двама". "Ей, колко добре излиза, я да си направя още един", си мисля. А после музикантите от Градската градина продължават да свирят танго, а публиката се отправя по извитата стъбла нагоре, за да си закупи който иска книгата и да изпие чаша вино. Идва и моменът за автографи. Приятно е на диванчето до Кристина докато ти дава автограф, тя е много сърдечна и аз като седнах там почувствах нейното внимание и топлота. А докато Кристина даваше на бъдещите си читатели автографи Манол пееше "Очи чьорное" и точно когато изпя отнова за шампанското, от тази песен и от някоя друга, която знаеше и Кристина, тя щастлива ми изпя фразата (точно тогава седях до нея, за да напише нещо собственоръчно в моя екземляр).

Такъв автограф ми е дала, сякаш се познаваме лично и съм я подкрепяла през цялото време докато е писала романа. Направо вече се чувствам задължена да напиша нещо, след като го прочета. А после Манол поде "Милион милион алын роз" на Алла Пугачова (да приемем, че правописа ми на руски е задоволителен) и до късно вечерта не можа да ми излезе от главата "кто влюблыон, кто влыблон их сериоз..."

"Деград" в клуб Ginger

Та отивам аз в четвъртък вечер от 7 на премиерата на "Деград" в клуб "Джинджър" дето е в подлеза на Фритьоф Нансен и е един от най-хубавите барове в София, където бих завела и миланското си гадже, ако имах такова, разбира се... Отивам защото същия ден он лайн съм уверила Васил Георгиев, че ще се наредя на опашката за автографи и съм казала на Райна Маркова и на Митко Новков, че ще съм там. Слизам в подлеза, където сега е клуб "Джинджър" и където някога имаше един магазин, в който веднъж като ученичка, сигурно съм била на 15 или 16 години тогава, бях видяла един ЖЪЛТ лак (за нокти, естествено) и след размисли продължили 24 часа бях отишла да си го купя. Не помня да съм го използвала, но още помня какво изпитах като го видях и как го пожелах. Ех, този жълт лак е почетен от паметта ми както подобава на някой красив мъж. Слизам в подлеза с две стъклени врати от двете му страни, влизам в клуба, оставям си якето и лилавия шал на гардероба срещу номерче получено от една госпожа и си купувам книгата "Деград" за свръхдостъпната цена от 8 лв, цената на корицата. Не забелязвам веднага ефектите при името на автора и заглавието, но снимката на изтупания адвокат на задната корица лъщи, подканя те да я погалиш даже с пръст. "Леле, колко хора има", си казвам. Пълно е хора, озовала съм се на истинско светско събитие значи. После се оказва, че и самият Васил Георгиев е изненадан от присъствието на толкова много хора, колкото е виждал само на мача "Левски - Цска".

Оказва се, че никого не познавам в тази публика, Райна Маркова и Митко Новков не знам дали изобщо ще дойдат, ориентирам се лесно кой точно е автора, някакви момичета говорят за него като за Васко. "Васко каза, че сега ще започне", да, ако не друго съм дошла точно на време. Мервам за миг Ясен Атанасов, но аз на него най-много да му кимна само, защото не мога да започна приятелски разговор, а после най-подло да критикувам последния му роман, както отдавна съм си наумила и все се каня да го направя. Схващам ефекта от огледалата, всички тези хора са удвоени с отраженията си, затова са толкова много, но и без огледалата са повече от публиката на Мария Донева, която се бе събрала преди Коледа в Галерия Снежана. Завива ми се свят когато си представям опашката за автографи и точно тогава минавам покрай Преслав Ганев, който е с две мацки, една брюнетка, другата блондинка и едната от тях точно в този момент го интервюира и за записа той казва кой според него е най-добрия разказ в книгата. "И кой е?" питам, и Преслав: "След бурята". Виждам и Иван Ланджев със своя антураж и неизменното си черно каскетче, което сигурно сваля само в къщи.
После се появава и Тодора Радева, с която се уговоряме да се срещнем в понеделник, първо тя се поздравява сърдечно с поета Иван Ланджев и междувременно представянето започва.
"Какъв е този глас!?!", си мисля, "Та това е глас на жена!" прошепвам в ухото на Преслав изумена, (аз веднъж се чух за една консултация по телефона с Васил Георгиев и той определено не звучеше така! Добре, че не изтърсвам и това) и на всичко отгоре този толкова женски глас ми е супер познат, си мисля в минутата преди да осъзная, че премиерата се открива от Силвия Чолева, която е застанала до Васил Георгиев там при бара в другия край! Разсмивам се, егати шемета съм. Силвия казва, че с Васото се трудят неуморно в "Седмицата" и разни други приятни неща, подканя Чарли ако е там да каже какво е да си известен, но ние не сме дошли заради Чарли, все пак!

Представя Васил Георгиев или Васото с един написан, както се усеща, с удоволствие текст, нямаме усещането, че го чете там. Мисля си: "Е, да, личи си кой я кефи и кой не!", но то и на мен предполагам си ми личи. А после авторът прочита разказа "Деград", който е дал и названието на сборника, трябва да отбележа, че го чете съвсем не зле.

После идва ред на "Киряк от Толстой" (Преслав издава едно одобрително възклицание) и този втори дълъг, но пък интересен разказ го прочита Силвия Чолева и за пореден път тя предизвиква възхищение у мен.

След като най-сетне разказа свърша идва времето на диджея, чието име започва с буквата Ф. За мен бе абсолютно неизвестен, но аз, както можете да предложите не се интересувам от такива неща като музика, хаха. Така че, се приготвям да си тръгвам и без автограф, там е доста задимено и не мога да остана и минута повече, дори за да заснема как момичета носят таблите с пепелниците с високо вдигната ръка над главите на посетителите.


Прибирам се с 204, който чакам 10 минути и унесено си мисля за един любовен следобед, перфектен, който може да се получи само с телепатия и още нещо. На устните ми играе една усмивка, която не иска и не може да се скрие, а когато се прибирам, разказвам на мъжа си за двете мацки, които бяха с Преслав, как съм го видяла докато едната му взимаше интервю, показвам му книгата на Васил Георгиев и той я отваря на послеслова, прочита го и издава една присъда от три есенциални думи, които може би е редно да напиша на автора на книгата в и-мейл, следвайки указанията, които той да даде на всички дошли в клуб "Джинджър". За тези указания, друг път! Сега отивам в мола на "Цариградско шосе", за да си взема, все пак, автограф!

Ето го и моят екземляр, закупен на премиерата в клуб "Джинджър" в четвъртък вечерта.

"ДЕГРАД за тези, които пропуснаха да ме видят в ginger, днес, 26.02 в 13-00 часа ще раздавам автографи в Public - София, в The Mall, бул. Цариградско шосе № 115" е написал Васил Георгиев на страничката на книгата си във Фейсбук днес и аз си мисля да мина оттам преди да отида на обяд в любимия си ресторант Made in home на "Ангел Кънчев" 30А където вече си уредихме среща с Г.

списък с евентуалните подаръци за рождения ден на Ники Бойков

Вчера получих с и-мейл покана от Ники Бойков, който на 26 януари ще отпразнува рождения си ден, както всяка година, по подобаващо нестандартен начин. Тази година в поканата, по примера на американските сватби, Николай е добавил и списък с желани подаръци, за да улесни в избора своите гости. С негово разрешение го публикувам този списък тук, за радост на преводачите на книгите, които поетът, писателят и преводачът от унгарски Николай Бойков, ще се радва да получи.

За питащите относно евентуален подарък:

1. вноска за велосипед

2. вноска за грамофон

3. вноска за слушалки за компютър

4. списък с книги в книжрница "Български книжици" (ще е наличен в книжарницата от 15.00 часа, днес, 21.01.2011 ):

4.1 Алиса в страната на чудесата, с илюстрации на Гюзелев, пр. Лазар Голдман, 40 лв.

4.2 Амос Оз, пр. Милена Трандева, Пантера в приземието, 12 лв.

4.3 Видин през първата половина на ХХ век., 15 лв.

4.4 Джани Родари, пр. Нева Мичева, Животни без зоопарк, 18 лв.

4.5 Елиас Канети, пр. Пенка Ангелова, Мъчение на мухи, 12 лв.

4.6 Епиктет, пр. Калина Гарелова, Наръчник за живота, беседи, 8 лв.

4.7 Кристофър Дел, пр. Владимер Молев, Чудовища: Галерия от страхотии и чудатости, 29.95 лв

4.8 Ласло Контлер, пр. от английски Илия Илиев, История на Унгария, 25 лв.

4.9 Пакрик Зюскинд, пр. Ваня Пенева, За любовта и смъртта, 7 лв.

4.10 Туве Янсон, пр. Теодора Джебарова, Омагьосаната зима, 7 лв.

4.11 Хорхе Луис Борхес, пр. Теодора Цанкова, Книга на въображаемите същества, 14 лв.

4.12 Цветан Тодоров, пр. Красимир Кавалджиев, Въведение във фантастичната литература, 13.40 лв.

Намирам идеята за превъзходна и я препочвам на всички, на които тази година предстои да празнуват рождените си дни. Всеки от гостите, поканени от Николай, който би искал да прочете някоя от въпросните книги, може да я прочете или разлисти на спокойствие у дома, а след това да му я подари заедно със споделения прочит.

Два портрета на Милена Фучеджиева

Както загатнах на малкото, но затова пък скъпи ми читатели, ето че имам честа да ви представя двата портрета на Милена Фучеджиева излезли изпод четката на Мила Искренова. Засега не мога да кажа точно кога са рисувани, кой е бил първия и кой е бил втория, нито разполагам с размерите. Първият портрет, който вече е частно притежание има големината на голяма книга, албум. Не ще разкрия, виждала ли съм го в рамка, приемете че не съм.

За всички, които се учудват, да, Мила Искренова е също и художник. За всички онези, които я познават като хореограф, ще кажа че аз я харесвам не по-малко и като художник.

Исках много да представя тези два портрета на Милена Фучеджиева именно сега когато излезе книгата на Милена "Аз, бLoгинята", в която можете да прочетете текстовете публикувани в личния й блог click here, без цензура и естестическа хирургия. Макар че от издателство Enthusiast са настоявали за някои промени, авторката държи на свободата на словото, и си запазва правото да не се автоцензурира с ясното съзнание за всички евентуални последствия.

Публикувам тук двата портрета с любезното разрешение на художника Мила Искренова и с любезното съгласие на Милена Фучеджиева, изобразена на тях. Имам позволението на художника и на модела дори да преразкажа в един етюд коментарите, които тези два портрета са предизизвикали у тях.

Мила Искренова, Портрет на Милена Фучеджиева, масло върху платно, частна колекция

Този портрет е наречен от Милена Фучеджиева "баща ми". Дори аз използвах това название, за да го отлича когато говорехме за него. Толкова силно впечатление ми бяха направили нейните думи, виждайки го: "Абсолютно безумно. Баща ми."

Мила Искренова обаче никога не е виждала баща й... Разбира се, познава името, но никога не го е срещала и в главата си няма образ за него... "Това, което казваш е много интересно, додава после Мила, подсъзнанието е велика сила", когато казва това се усмихва.

Мила Искренова, Портрет на Милена Фучеджиева, масло върху платно

Тук ще си позволя да цитирим Милена, която виждайки този портрет се удивлява:
"Майка ми. Мила, наистина си разбрала, че имам поне две лица...(когато казва това се усмихва) и са така несъвместими, както бяха майка ми и баща ми. Жалко, че те не могат да видят как си ме нарисувала. Всеки щеше да е щастлив с детето си."
А след това добавя, че "в този случай детето им придобива различна конкретност" и се усмихва още повече.

"Има още много лица, казва на свой ред Мила, има едно, което мисля че синтезира тези двете, но то ще ми е доста трудно..."

И една нейна усмивка като поанта накрая.

Музей на безусловната капитулация

Това е история от Панаира на книгата.

Случи се днес след като вече си бях купила две книги, кои и на каква цена не е толкова важно, най-малкото защо те нямат връзка с тази история, която се заех да разкажа тук защото още не мога да я забравя.

Докато стоим с Г. пред щанда на едно издателство виждам тази книга на Дубравка Угрешич, нямам я, поглеждам за цена (на книгата няма цена), няма цена и на картонче или листче пред нея.
На панаир най-важна е цената, нали, но както и да е.
Питам първия човек, който ми обръща внимание зад шанда, един господин с посребрени коси, късо подстригани, той обаче не знае каква е цената, казва ми: "мисля, че е 9 лева", аз чакам да прояви повече сигурност, останала съм само с 10 лева и почти съм готова да си купя тази книга. В този момент зад щанда се появява един друг по-млад господин с яке и човекът който ми е казал, че мисли, че книгата струва 9 лева пита новопоявилия се колко струва. Онзи казва "12 лева". Аз вече се разколебавам понеже имам само 10 лева и някакви монети и си мисля, че няма да събера два лева на монети, а не ми се иска да моля Г., която гледа някакви други книги през това време, да ми заеме един или два лева.
Прошареният господин проверява в някакъв техен разпечатан ценоразпис и ми казва, че цената е 11 лева. Решавам все пак да си преброя монетите, може пък и да ми стигнат, за да си я купя. Харесвам Дубравка Угрешич, чела съм един нейн роман още преди десетина години в списание "Панорама", имам книгата й с есета, броя си стотинките, събирам един лев по 20 и 10 стотинки, слагам ги на щанда заедно с последната десетачка от портфейла ми и казвам:
"Ще я купя". Типът с якето ми казва: "12 лева".
Тогава се ядосвам, казвам: "Колегата Ви провери и ми каза, че 11"
"Добре, 11", казва типът с якето с едно примирение и сякаш ми прави някакво голямо благоволение, тъй като явно умирам от глад в безжизнените му очи.
Тогава избухвам, защото умирам от болка, която пулсира в устата ми зад леко издутата буза, там където са конците на мястото на извадения ми преди два дена мъдрец.
Два дена наистина нищо не можех да ям, два дена поемам само течности и едва днес съм изяла една тиквена крем супа с праз. Изригвам от възмущение, защото този тъпак явно не разбира, че когато човек си купува книга изначално трябва да е щастлив, а не тровен с такова отношение. Едва ли не е възмутен, че не искам да му дам още един лев, за да си купи да речем едно кафе от автомата. Явно не си и помисля, че давам за тази книга, (която вече не искам) последните пари останали в портфейла ми.
Подвиквам без да мога да се контролирам и почти се разревам: "Първо май беше 9 лева, после онзи господин провери и ми каза, че е 11, Вие продължавате да ми искате 12, е аз вече не я искам!" И понечвам да си прибира парите. Една дама зад щанда ми казва: "Моля Ви, вземете я".
Онзи с якето, вече готов да ми я сложи в хартиена торбичка изглежда е доволен да види такава капитулация.
Прибирам обратно парите си в портфейла и се отдръпвам назад, а лицето ми се изкривява в безусловен плач. Г., идва към мен, предлага да ми даде онова, което не достига...
Аз обаче съм толкова обидена, че искам на мига да се махна оттам, не ме интересува кое е издателството, не искам вече и да знам какво е писала за Амстердам Дубравка Угрешич в тази книга. Искам единствено да се махна оттам и да изпия един "Аулин".
С усилие успявам да се овладея и да сдържа сълзите си на публично място след цялото това неуважение от страна на младия господин с якето, който настояваше на цената от 12 лева и едва ли не ме презря като клиент, който си е преброил стотинките, за да си купи книга.

Преди да се прибера у дома, минавам през аптеката, за да си купя чай от смрадлика, с който сутринта ми препоръча да си плакна устата моя зъболекар. Няма такъв чай в пакетчета, а само билка. Струва 95 стотинки, преброявам ги точно. Младият аптекар ми благодари и най-любезно ми пожелава лека вечер. Може би е забелязал и подутата ми буза.

Десетачката ми остава непокътната.

Какво още да кажа? Залезът беше красив. Вече у дома, преди да започна да пиша този текст, все пак реших да проверя каква е цената на тази книга в интернет. Click here to know it.

Писателят като проект (от Райна Маркова)

И след като тук (в този блог) преди малко повече от седмица се опитах да пресъздадам атмосферата на пърформанс-четенето на Райна Маркова в ателие "Пластелин", и после след като помолих да го направи и Иван Димитров, който тогава чете редом с нея (редуваха се всъщност) (междувременно продължавам да ви представям и снимките на Пламен В. Петров от онази вечер), бе крайно време да поканя и самата Райна Маркова да напише нещо за четенето от "Пого" в "Пластелин". За моя радост тя откликна и ето че, имам удоволствието да ви представя
"Писателят като проект" - един текст написан специално, за да завърши този цикъл от два литературни репортажа и при това написан от автора, който бе техния обект - Райна Маркова, дами и господа!

сн. Пламен В. Петров


(Текстът е написан от Райна Маркова)

Преди време в един литерутурен форум се водеше спор на тема съм ли или не съм аз „писател-проект“, като над това определение виснеше дебела и недвусмислено пейоративна сянка, загатваща, че аз просто не мога да бъда нищо друго - най-обикновен скромен писател, например.
Но да, скромен или не, аз съм точно това – писател-проект?


Може би някои се досетиха за моята стратегия в деня в който стана ясно, колко добре познавам Дебор и ситуационизма на 60-те, но това по някакъв начин се премълча като незначително, бидейки в същото време предмет на дребни разсеяни кражби и прибързани епигонства.
А аз обичам ситуациите! Даже неблагоприятните!
Написването на „Пого“ породи ситуациите за „Фани...“, ситуациите около „Фани...“ породиха *.LOG.
Къде е мястото на „Пого2“ в проекта „Райна Маркова“?
„Пого2“ е компилация на някои стари с други, по-нови и неизлизали в книга разкази, като целта беше припомняне на старото и маркирането му като отправна точка за настоящи и бъдещи начинания.
Тук може би трябва да спомена, че пънкът Диоген вече присъства в едно настоящо мое начинание - очакващия издаването си вече втора година роман „Безподобните“. Който пък си е продължение на „Фани...“.
Но Диоген тепърва ще претърпи още едно въплъщение и това ще е следващият ми проект.
Защото Диоген, този пръв гражданин на света, е много-много важен. Особено за нас, опитващите се, да сме свободни, в културните покрайнини на Европа. Сигурна съм, че дошлите на четенето и участвали в него млади хора също го знаят и чувстват и във всеки един от тях има по един Диоген.
Надявам се, участвайки в моя пърформанс, те са усетили също и, че ситуации, възможности, валенции могат да се създават навсякъде, дори в затворените стерилни пространства на полуизоставени ателиета и галерии и пред сравнително камерна публика. И съвсем не ви говоря за някакви маркетингови стратегии! Това, което в момента се случва на сцената ни и прилича на литературно обновление е точно това – пробутване на пазара имена и заглавия, а не обновяване на литературата с нови процеси. Продажбите могат да са единствено следствие, а не цел на обновителския успех.
Друг е въпросът, че във финансовото измерение на успеха не може да има нищо за упрек, даже напротив!

Благодаря на Иван за участието и пожеланието за повече откупки.


И аз благодаря на Райна Маркова, която специално написа и ми предостави този текст.

Пого 2 (Разказът на Иван Димитров)

сн. Пламен В. Петров

Пого 2

(Текстът е написан от Иван Димитров)

Чел съм разкази от първото издание на книгата на Райна Маркова когато бях студент. Намерих ги в интернет. Други приятели също ги бяха чели.

Няколко години по-късно се запознах с Райна Маркова на коктейла по случай на откриването на поредното издание на уъркшопа по творческо писане в Созопол, който е организиран от фондацията на Елизабет Костова.

Няколко месеца по-късно поканих Райна Маркова на премиерата на романа си. Тя ме покани да участвам в нейната премиера. Не се замислих.

Няколко седмици по-късно се видях с нея. Тя ми връчи новото издание на Пого. Аз я прочетох в дните преди премиерата.

Няколко дни по-късно се състоя и самата премиера. Мястото беше Ателие Пластелин, където не за пръв път се провеждат четения и премиери. Сред публиката бяха познати лица като Николай Бойков, Мирослав Христов, Яна Пункина, Явор от „The Barbarones”. Видях и Марин Бодаков.

сн. Пламен В. Петров

Райна Маркова чете на три пъти. Аз четох на два. Четохме под звуците на приятен ембиънт. Сред приятни хора. На приятно място.

Разбрах, че Райна Маркова сама си е издала книгата. На нея така й харесва. Доколкото чувам книгата се продава и в книжарници. Има я например в книжарницата на „Алтера” в „Дома на киното”. Там ми казаха, че вече са продали няколко екземпляра.

Няма какво друго да направя, освен да благодаря на Райна Маркова, че ме покани да участвам на премиерата й. Както и да пожелая книгата да се продава добре. Но тя отдавна има заклети читатели, така че не се съмнявам в това.


сн. Пламен В. Петров

сн. Пламен В. Петров

сн. Пламен В. Петров

Избрах да публикувам тук някои от фотографиите на Пламен В. Петров, които той направи онази вечер към края на ноември и исках да сложа след текста на Иван снимките на хора, които той не е споменал в текста, който Иван бе така любезен да напише и да ми изпрати. Харесах много тези две лица, както и снимката запечатила обувките с ток.

След премиерата на "Меко слънце"

Първата снимка направих едва когато авторката Мария Донева даваше автографи и опашката от хора с книгата й в ръка най-сетне бе понамаляла. Щях да снимам и преди това, ако не ми бе неудобно да снимам хората, които не познавам.

Докато качвах тази снимка, си казах "ще отворя книгата на Мария напосоки и ще напиша тук първото стихче, на което попадна". Качването приключи и ето:

Този мъж така си ходи
под дървета и капчуци,
мълчалив и старомоден,
потопен в свои звуци

Снимки без светкавица в галерия "Снежана" когато опашката за автографи беше вече намаляла

Повярвайте ми, не бях виждала толкова дълга опашка за автографи.

Мария Донева, по време на първия жест, който направи за мен и с който наистина ме удиви. Снимка с мека, малко изместваща фокуса светлина.

Адам и Ева, които също бяха в галерията (Ако кликнете на снимката, ще се увеличи и ще видите и името на скулпторката)

Корицата с фотографията на Николай Димитров - Nixo

Ето и стихотворението "Лятна снимка", което прави уникален моя екземляр.

Pogo time 11 years later

"Писателството иска жертви", каза Райна Маркова след края втория разказ.

Ето го и гост-четеца младият писател Иван Димитров, който чака реда си да прочете онзи разказ за гълъба, дал една любовна жертва в името на литературата. Разказът я е дал, а не гълъба, да уточня, че да не остана криворазбрана. А го научихме от Райна, която след като Иван прочете разказа ни запозна с епилога. Може би някой ден ще трябва да напише и продължението на този разказ, една добавка към Spiritus Mundi

Разказът "Хлад" всъщност е любовно писмо, Райна го чете почти заглушена от музикалния фон и се получава добре, постига съвършеното звучене на това писмо, което потъва в един облак от звук, звук на моменти по-силен от "Хлад". Чуваме го откъслечно, по-скоро го чувстваме.

"Време е за пого!" е написала Райна Маркова в моя екземпляр на "Пого", рекомпилираната версия, но сега 11 години по-късно от първото издание сме във времето на раста прическите и вместо да се хвърлят в пого младежите се вълнуват много повече от плитките си и от впечатлението, което оставят благодарение на тях.

Гост-четецът Иван Димитров (гостувал и като литературен репортер в този блог) най-лекомислено прескача мотото от Уилям Бътлър Йейтс на разказа Spirirus Mundi. Започва направо с историята без да му хрумне, че е длъжен да прочете тази история в контекста, в който автора я е поставил и досега не мога да се начудя как така се лиши от удоволствието да произнесе името Уилям Бътлър Йейтс. А иначе въпросния цитат е този:
Surely some revelation is at hand
Surely the Second Coming is at hand

The Second Coming ще да е Второто пришествие. Няма какво друго да е, а то - второто идване на Христа според християнската доктрина ще настъпи след края на света. Май този разказ трябваше аз да го прочета, че да обясня там някои неща и уверявам ви, нямаше да игнорирам Йейтс, както направи младият и иначе така симпатичен Иван.

Райна вече е свалила едната си кожена ръкавица (очаквах да е с черен лак, но не е) и чете "Термодинамика на ада". Чете толкова добре разказа за Грозната Мери, която държи на коленете си "Златната клонка" и музикалния фон вече е точно такъв какъвто трябва да бъде, че когато разказа свършва и Райна прави две крачки встрани към двуместния диван, на който присяда всеобщото мълчание изглежда като апотеоз на добрата литература или поне на умелото й изпълнение пред публика. Аплодисментите идват едва след минута, а Райна се засмива и казва: "Едноминутно мълчание в памет на артиста".

Край на първа част

Следва фотопауза, в която ухилени позираме пред обектива на Пламен Петров, журналист от "24 часа"