Показват се публикациите с етикет разкази. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет разкази. Показване на всички публикации

сряда, 8 декември 2010 г.

Писателят като проект (от Райна Маркова)

И след като тук (в този блог) преди малко повече от седмица се опитах да пресъздадам атмосферата на пърформанс-четенето на Райна Маркова в ателие "Пластелин", и после след като помолих да го направи и Иван Димитров, който тогава чете редом с нея (редуваха се всъщност) (междувременно продължавам да ви представям и снимките на Пламен В. Петров от онази вечер), бе крайно време да поканя и самата Райна Маркова да напише нещо за четенето от "Пого" в "Пластелин". За моя радост тя откликна и ето че, имам удоволствието да ви представя
"Писателят като проект" - един текст написан специално, за да завърши този цикъл от два литературни репортажа и при това написан от автора, който бе техния обект - Райна Маркова, дами и господа!


сн. Пламен В. Петров


(Текстът е написан от Райна Маркова)

Преди време в един литерутурен форум се водеше спор на тема съм ли или не съм аз „писател-проект“, като над това определение виснеше дебела и недвусмислено пейоративна сянка, загатваща, че аз просто не мога да бъда нищо друго - най-обикновен скромен писател, например.
Но да, скромен или не, аз съм точно това – писател-проект?


Може би някои се досетиха за моята стратегия в деня в който стана ясно, колко добре познавам Дебор и ситуационизма на 60-те, но това по някакъв начин се премълча като незначително, бидейки в същото време предмет на дребни разсеяни кражби и прибързани епигонства.
А аз обичам ситуациите! Даже неблагоприятните!
Написването на „Пого“ породи ситуациите за „Фани...“, ситуациите около „Фани...“ породиха *.LOG.
Къде е мястото на „Пого2“ в проекта „Райна Маркова“?
„Пого2“ е компилация на някои стари с други, по-нови и неизлизали в книга разкази, като целта беше припомняне на старото и маркирането му като отправна точка за настоящи и бъдещи начинания.
Тук може би трябва да спомена, че пънкът Диоген вече присъства в едно настоящо мое начинание - очакващия издаването си вече втора година роман „Безподобните“. Който пък си е продължение на „Фани...“.
Но Диоген тепърва ще претърпи още едно въплъщение и това ще е следващият ми проект.
Защото Диоген, този пръв гражданин на света, е много-много важен. Особено за нас, опитващите се, да сме свободни, в културните покрайнини на Европа. Сигурна съм, че дошлите на четенето и участвали в него млади хора също го знаят и чувстват и във всеки един от тях има по един Диоген.
Надявам се, участвайки в моя пърформанс, те са усетили също и, че ситуации, възможности, валенции могат да се създават навсякъде, дори в затворените стерилни пространства на полуизоставени ателиета и галерии и пред сравнително камерна публика. И съвсем не ви говоря за някакви маркетингови стратегии! Това, което в момента се случва на сцената ни и прилича на литературно обновление е точно това – пробутване на пазара имена и заглавия, а не обновяване на литературата с нови процеси. Продажбите могат да са единствено следствие, а не цел на обновителския успех.
Друг е въпросът, че във финансовото измерение на успеха не може да има нищо за упрек, даже напротив!

Благодаря на Иван за участието и пожеланието за повече откупки.


И аз благодаря на Райна Маркова, която специално написа и ми предостави този текст.

понеделник, 6 декември 2010 г.

Пого 2 (Разказът на Иван Димитров)

сн. Пламен В. Петров

Пого 2

(Текстът е написан от Иван Димитров)

Чел съм разкази от първото издание на книгата на Райна Маркова когато бях студент. Намерих ги в интернет. Други приятели също ги бяха чели.

Няколко години по-късно се запознах с Райна Маркова на коктейла по случай на откриването на поредното издание на уъркшопа по творческо писане в Созопол, който е организиран от фондацията на Елизабет Костова.

Няколко месеца по-късно поканих Райна Маркова на премиерата на романа си. Тя ме покани да участвам в нейната премиера. Не се замислих.

Няколко седмици по-късно се видях с нея. Тя ми връчи новото издание на Пого. Аз я прочетох в дните преди премиерата.

Няколко дни по-късно се състоя и самата премиера. Мястото беше Ателие Пластелин, където не за пръв път се провеждат четения и премиери. Сред публиката бяха познати лица като Николай Бойков, Мирослав Христов, Яна Пункина, Явор от „The Barbarones”. Видях и Марин Бодаков.

сн. Пламен В. Петров

Райна Маркова чете на три пъти. Аз четох на два. Четохме под звуците на приятен ембиънт. Сред приятни хора. На приятно място.

Разбрах, че Райна Маркова сама си е издала книгата. На нея така й харесва. Доколкото чувам книгата се продава и в книжарници. Има я например в книжарницата на „Алтера” в „Дома на киното”. Там ми казаха, че вече са продали няколко екземпляра.

Няма какво друго да направя, освен да благодаря на Райна Маркова, че ме покани да участвам на премиерата й. Както и да пожелая книгата да се продава добре. Но тя отдавна има заклети читатели, така че не се съмнявам в това.


сн. Пламен В. Петров

сн. Пламен В. Петров

сн. Пламен В. Петров

Избрах да публикувам тук някои от фотографиите на Пламен В. Петров, които той направи онази вечер към края на ноември и исках да сложа след текста на Иван снимките на хора, които той не е споменал в текста, който Иван бе така любезен да напише и да ми изпрати. Харесах много тези две лица, както и снимката запечатила обувките с ток.

събота, 4 декември 2010 г.

Разказите на Евелина, Петя и Яна

Миналата неделя (28 ноември) бях на литературното четене "Безпризорните в неделя" в Арт-хостела на "Ангел Кънчев" 21А.

Отидох да слушам петимата записали се да четат, сред които четирима бяха момичета.
Иван Димитров организира тези четения там, на които може да чете всеки, който се запише. Мисля дори и аз да се запиша след Нова година. Обмислила съм даже какво да чета. Ще започна с едно стихотворение Adult history of Arts в три части и ще си нося и репродукцията в рамка на алегорията на любовта, времето и лудостта на Брондзино, както и един албум със статуите на Клеобис и Битон от музея в Делфи.

Миналата неделя отидох, за да чуя момичетата.
Няма да крия, винаги са ми били по-интересни жените. Да ги слушам как четат текстове, да ги гледам как играят на сцената, да чета наистина хубави книги написани от жени. Веднага разпознавам въздухарките и напълно ги игнорирам, така че тук (и изобщо в този блог) няма да прочетете за някоя, за която не си заслужава да се говори и да се пише.
И така, не мога да пропусна да чуя момичетата от най-новото литературно поколение. Сред записалите се има за цвят и едно момче, някой си Пламен Николов, (както разбирам там), известен още като Мечката, но тази Мечка изобщо не се появява.
Не се появява и едно от момичетата и понеже липсата й не може да произведе никакви впечатления у мен, не виждам защо изобщо да й споменавам тук името.

Когато слизам долу в Арт-хостела две момичета взимат интервю от Иван Димитров. Оказва се интервю по някакаква студентска задача, върят почти едни и същи наивни въпроси, Иван обаче винаги намира какво точно да каже и интервюто ми се струва, че продължава безкрайно. Тези момичета не знаят нищо за това как се намира работа след като си завършил културология и единственото, което мога да ги посъветвам е възможно най-скоро да се постараят да се преквалифицират.

Колко е красиво момичето на бара (наблюдавам я с възхита) после ще я смени моят (бивш) ученик Христо Нейков, (на който преподавах не друго, а история на изкуството и при това на италиански, да) и който вече е четвърти курс в Художествената академия и се отнася с пренебрежение към четенето "Безпризорните в неделя". Затова пък, за да достави удоволствие както на себе си, така и на мен, ми цитира Данте в оригинал, първите две терцини от "Ад"

Яна Пункина се врътва пред обектива ми, отказвайки да позира за една снимка и така пропуска възможноста да бъде първия млад автор представен в този пост. Преди това ми предлага да погаля кучето й, което е довела със себе си, понеже не искала да го оставя в къщи само. По-скоро ще целуна мъж грозен като жаба (или ще си окача автопортрет или портрет рисуван от Фрида на Диего Ривера) отколкото да погаля нечие куче.

Евелина Кирилова чете първо едно стихотворение (за отскок) и след това пожъналия истински успех разказ за старчето, което разказва своите удивителни истории - как израждал едно бебе и скъсал пъпната връв, как правил любов в морето и още много други готини неща, а Евелина го чете с толкова хубава променяща се интонация, че ние доволни се смеем и се чувстваме почти като на театър. После чете един друг разказ за дядо, който ме подканя да си спомня за моя, който обичахме толкова много и на когото все казвах, че е модел за мъжко съвършенство, но този втори текст е твърде личен и колкото и да се подканям да мисля за моя така обичан дядо, не се получава, сещам се по-скоро за разказите на Елин Пелин, сещам се нещо там за "Косачи" и "Нане Стоичковата върба" и си казвам, това е идеята за литература отпреди почти два века, да, има чувство във втория разказ, който чете Евелина, но няма много литература. Няма от онази готина литература, която намира своя отклик днес, има носталгия по друго едно време. После с присъщата си жестокост й казвам, че съм се сетила за Елин Пелин. Проблемът е, че се сетих за него, а не можех да извикам и задържа мисълта за моя любим дядо, нито дори за другия, който също не бе лишен от достойнства.

Петя Павлова чете няколко стихотворения, едното с заглавие на френски, а след това един разказ- музикална импресия, за една пианистка, роял и колиба на плажа, не си го спомням много, но беше изящен, без да се случва нищо (или ако нещо се е случило в него, на мен ми е убегнало).

Ето и Яна Пункина, която чете разказа на Пастичката - един местен герой от квартал Изток, подвикващ след момичетата и ни увлича в историята, защото е успяла да създаде атмосфера в разказа и разбираме как всъщност е започнала връзката му с Вела Дебела и как щастливо е приключила, но не на сметището в Суходол, а на пода на супермаркета след едно безмерно удоволствие. Повече няма да кажа, за да не разваля изненадата ако някой реше да си прочете въпросния разказ сам.

Ето, че настъпва време и за поетичната добавка. Евелина Кирилова прочита още едно стихотворение. Не мога да си спомня какво бе то, но първия разказ, който прочете в началото на четенето наистина бе хубав, хареса ми.

И накрая Иван Димитров закри четенето, като прочете няколко стихотворения (по-скоро техните първоначални версии, защото после ги бил редактирал, но си носеше тетрадката с първообразите им) сред които едно много приятно стиховорение посветено на Жан Маре (което го призовам скоро да публикува в блога си с някоя хубава снимка на Жан Маре като стар или млад, той освен с ролите си е известен и с любовната си история с Жан Кокто, чиято максима "Няма любов, а само доказателства за любов" (или нещо подобно) изрича (вече напълно побелял и симпатично остарял) в филма "Открадната красота" на Бернардо Бертолучи (онзи филм сниман в Тоскана с Лив Тайлър в главната роля), но стига вече с Жан Маре. Иван прочете и едно нелепо стихотворение за някакво литературно четене в Софийския Университет, на което шумно се засмя момчето в червено, но според мен бе повече от тъпо и лирично неуместно. Ще кажа, че ми прави удоволствие да критикувам в известна степен младия Иван Димитров, за което се надявам той да не ми се разсърди :)

петък, 26 ноември 2010 г.

Pogo time 11 years later

"Писателството иска жертви", каза Райна Маркова след края втория разказ.

Ето го и гост-четеца младият писател Иван Димитров, който чака реда си да прочете онзи разказ за гълъба, дал една любовна жертва в името на литературата. Разказът я е дал, а не гълъба, да уточня, че да не остана криворазбрана. А го научихме от Райна, която след като Иван прочете разказа ни запозна с епилога. Може би някой ден ще трябва да напише и продължението на този разказ, една добавка към Spiritus Mundi

Разказът "Хлад" всъщност е любовно писмо, Райна го чете почти заглушена от музикалния фон и се получава добре, постига съвършеното звучене на това писмо, което потъва в един облак от звук, звук на моменти по-силен от "Хлад". Чуваме го откъслечно, по-скоро го чувстваме.

"Време е за пого!" е написала Райна Маркова в моя екземпляр на "Пого", рекомпилираната версия, но сега 11 години по-късно от първото издание сме във времето на раста прическите и вместо да се хвърлят в пого младежите се вълнуват много повече от плитките си и от впечатлението, което оставят благодарение на тях.

Гост-четецът Иван Димитров (гостувал и като литературен репортер в този блог) най-лекомислено прескача мотото от Уилям Бътлър Йейтс на разказа Spirirus Mundi. Започва направо с историята без да му хрумне, че е длъжен да прочете тази история в контекста, в който автора я е поставил и досега не мога да се начудя как така се лиши от удоволствието да произнесе името Уилям Бътлър Йейтс. А иначе въпросния цитат е този:
Surely some revelation is at hand
Surely the Second Coming is at hand


The Second Coming ще да е Второто пришествие. Няма какво друго да е, а то - второто идване на Христа според християнската доктрина ще настъпи след края на света. Май този разказ трябваше аз да го прочета, че да обясня там някои неща и уверявам ви, нямаше да игнорирам Йейтс, както направи младият и иначе така симпатичен Иван.

Райна вече е свалила едната си кожена ръкавица (очаквах да е с черен лак, но не е) и чете "Термодинамика на ада". Чете толкова добре разказа за Грозната Мери, която държи на коленете си "Златната клонка" и музикалния фон вече е точно такъв какъвто трябва да бъде, че когато разказа свършва и Райна прави две крачки встрани към двуместния диван, на който присяда всеобщото мълчание изглежда като апотеоз на добрата литература или поне на умелото й изпълнение пред публика. Аплодисментите идват едва след минута, а Райна се засмива и казва: "Едноминутно мълчание в памет на артиста".

Край на първа част

Следва фотопауза, в която ухилени позираме пред обектива на Пламен Петров, журналист от "24 часа"

неделя, 21 ноември 2010 г.

Aнтон Терзиев и неговите местни герои

Ето го и двора на бар Амстердам. Всъщност аз всеки понеделник минавам оттам. За начало " една книга", обърква се едно момче при поръчката си на бара, а след това преодолял смущението продължава, "една книга Стела Артоа и една книга Бекс". И на бармана му става супер приятно да ги отвори.

Такава бе атмосферата в бара, преди да започне прожектирането на филма "Местни герои четат "Местни герои", заснет собственоръчно от Антон Терзиев.

Антон Терзиев си носеше своя писалка и даваше автографите горе високо под заглавието на титулната страница. Няма да го покажа тук сниман автографа, който получих. Тези неща понякога са привилегия и си остават само за хората, за които са предназначени. Ако някой иска да види какво е написал Антон с черната си писалка тип тънкописец, да беше дошъл на представянето на филма, да си беше купил книга и да се бе обърнал към автора за автограф.

После започва филма. Това е втората история и се чете от двама, тъй като разказа върви в диалог. Първата бе прочетена от Богдан Русев и още не съм открила коя точно беше, имаше там нещо за някаква спица. От малкото, което видях, а аз видях само началото, мога да кажа, че липсваше мизансцен. Богдан Русев бе доволен от участието си, но като четец не можеше дори да се сравнява с Тони, който не само, че не беше актьор, но и в живота не се казваше Тони. Питах Богдан Русев кои са разказите, за които толкова го е яд, че не е написал той, но както можеше да се очаква, той не ми каза, но мога да се обзаложа, че му бе на върха на езика да каже "ами всичките".

Малко преди да направя тази снимка, казам на момчето до рамото ми, че чете по-добре от актьор, казвам му "Само не казвайте, че се казвате Тони" а той се смее и ми казва,че е Тони. После ми позира за тази снимка, от която става ясно, че обича шапки, но шапката, с която е в бар Амстердам е друг стил от супер готината шапка, с която е във филма.

Не чувам ясно повечето реплики. Не чувам, да кажем "Няма да повярваш, колан за пет стотака!" но сега докато пиша този пост, намерих въпросния разказ, който е един диалог (във филма прочетен от двама, както се вижда и на снимката, момче и момиче) и мога да ви уверя, че Тони, който четеше своя герой и на живо имаше доста хубав колан, определено около стотачка, стига ми и един бегъл поглед и забелязвам много неща.

"Чипс", ах само как го казва!

Това е Б., чиято чантичка ще видите на бара на следващата снимка. Тя не е сред галерията момичета от "Местни герои" изброени със завист или с друго чувство от Богдан Русев на задната корица . Не ще ги изброявавам тук (и аз изпитвам нещо като завист), купете си тази книга и ще прочетете за тези момичета или пък напишете името на Антон Терзиев в Google и ще ви излезе заедно с корицата на книгата и цената и рецензията на Богдан Русев отзад.
Б. обаче, която не познава лично Антон, нито работите му (аз й разказвам за брадвата с обвивка от розов латекс и заглавие Killing Me Softly) с готовност ми позира за няколко снимки и любезно отговаря на въпросите ми свързани с подържането на раста прическа. Беше ми много приятно да се запозная и да говоря с нея и нейния кавалер, прототип на един от местните герои в книгата.


Всъщност давам си сметка, че предпочитам да си ги чета аз тези истории и след малко си тръгвам. Преди това обаче разпитвам автора за колажите и снимките в книгата, казва ми, че са Любомир Димитров, художника на корицата, който е направил цялото оформление, казва ми, че му е дал пълната свобода, знам отпреди това, че му е приятел и е автор и на кориците на предишните му две книги, а по-късно, в автобуса забелязам, че "Местни герои" е посветена на него. Забравих да попитам дали и този Любомир е участвал във филма, но няма как да не е. За мен обаче остава загадка кой герой в такъв случай е бил.


В автобуса към нас още преди да стигна "Плиска" прочитам първия разказ. Убий ме ако знам какво е слам поет. После прочитам и разказа за панаира на плътта в зала "Универсиада", той малко ме натъжава, но спомена от ученическите години ме очарова, сещам се че на една от моите съученички баща й купуваше вестник "Чук-чук" защото тя също се притесняваше от вестникопродавците. Каква изненада обаче е езика на Антон Терзиев. Той наистина е писател и ви уверявам, че това не съм го казвала за никой друг.

Към 9 и 20 вече съм си в къщи и успявам да видя някои наистина поетични моменти от "Карибски пирати" (последния филм), накрая обаче пак преди финала, както обикновено, заспивам.