Преди два или три дни в "Фейсбук" ми предложи приятелството си някаква Моника Д'Aлорио и аз добронамерено го приех. Мислех си, че може да е стигнала до страницата на нашата книга "Възможните майки / Le mamme possibili", информацията за която сме дали и на италиански, защото през септември ще излезе и италианското издание. Мислех си, че може да е от кръга на Ирене, въпреки че никоя от нейните приятелки не ми бе предлагала "фейсбук приятелство".
И вчера тази Моника (на профилната си снимка по бански, седнала на ръба на басейн, но снимана от далеч) ме поздравява с едно ciao (което на италиански е и здрасти и чао, също като "Алоха" в Хавай)
И аз: "Здравей, познаваме ли се?"
"Да", казва (докато се питам откъде ми минава през ума, че мога да я поканя да напише текст за изданието на "Възможните майки" на италиански, но всъщност не помня да познавам Моника) и добавя "доста добре".
"Доста добре?! Това ще е някой от моите приятелчета докарал се кой знае по каква причина тук като жена" си мисля и питам: "и откъде?"
"Mezzoggiorno говори ли ти нещо?" (Медзоджорно на италиански ще рече пладне, но означава и Юга, използва се за нарицателно на южната част на Ботуша, както полунощ (много по-рядко) за северната. Всъщност само Юга съм чувала да се нарича Медзоджорно)
"не" казвам аз, но вече знам кой e.
"Забравила си значи", казва моят южняк, който е неаполитанец и е един от най-красивите мъже, които съм виждала на снимка и в няколко кратки мига на web cam.
"Марканонио ми говори", додадам и там някъде в Неапол се появява прекрасната му усмивка, която кой знае колко евро трябва да дам, за да я видя на живо в онзи град, за който се казва, че човек трябва да види преди да умре. Не би било лошо да го видя и аз преди да остарея, хехе.
"Ти съпругата ли си?", питам и ме избива на смях.
"Не не", смее се там пред компютъра си той.
"Тогава защо си се преоблякъл като жена и то по бански?" (Наистина не мога да схвана защо му е на някой, който е толкова красив да се прави на жена в интернет.)
"Така ми приемат веднага приятелството", отвръща моят Маркантонио, който винаги е бил откровен.
"Да не си станал сега гей?", смея се аз.
"Не, не"
Истината е, че той е колкото красив, толкова и резервиран и не иска някой от семейството или от приятелите му да разбере, че се подвизава в интернет. Един красавец, при това женен, вече с дете, според традиоционната нагласа на неаполитанците няма какво да търси в интернет. Има още трима братя (кой знае дали са толкова красиви и те) и никой от тях не може да предпложи, че той ще се представя като жена по бански на ръба на някакъв басейн на профилната си снимка във "Фейсбук". Сигурно би се срамувал и да им каже, че се е регистрирал в тази социална мрежа. Той, който ги е навил да купят лодката и на когато са подарили медалиона с "розата на ветровете" (и посоките на света, от които идват тези ветрове) от бяло злато и емайл, този медалион, който краси прекрасния му врат и всички, на които продава коли и мотори могат да съзерцават зад отворената яка на светлата му риза.
Сигурна съм, че ако си сложи и своя снимка, пак никой няма да му приема приятелството, защото жените ще си мислят, че на снимката не е той. Има една със слънчеви очила, чернобяла на която ми напомняше младия Шон Пен с онази негова направо неповторима предизвикателност, сдържаност и самоувереност.
Наистина се познаваме добре, опознахме характерите си, не само мечтите, сега ми казва, че е избрал снимка на жена, защото харесва и винаги ще харесва жените. Мисля, че се е оженил млад, че жена му е красива и сигурно заедно са някъкъв неаполитански вариант на Виктория и Дейвид Бекъм. Очите му са синьо-зелени, косите (казвам косите защото са малко по-дълги от обичайните, но не си го представяйте обаче с дълга коса) светлокестеняви. Винаги е бил страшно харесван и още от училище носи прякора си Маркантонио, даден му от учителката по история, която му казала веднъж в час: "И ти си един Маркантонио".
Да, не е това името му. Толкова резервиран и предпазлив човек като него не би общувал в интернет с истинското си име, но аз в продължение на месеци си мислех, че се казва така. Преди да ми просветне, че какъвто е подозрителен не би се регистрирал никъде със своето име.
Веднъж се чухме по телефона (все си чатехме преди да се прибере мъжът ми, и докато жена му беше на другия етаж в дома им или спеше следобед, а той "проверяваше нещо" и винаги имаше какво да си кажем, разбирахме се чудесно и супер виртуалната ни връзка бе затихнала когато се изчерпа). Мисля даже, че онова приключение с телефония разговор бе кулминацията в тази връзка. Веднъж ни се прииска толкова силно да се чуем, той обаче вече се беше прибрал в къщи и не можеше да излезе да говори по телефона си на двора или на улицата долу пред тях! Нито на път за кварталния магазин. Накарах го каже, че трябва да отиде до един приятел или до брат си, и той го направи... Още си мисля за този момент, когато си обува дънките, слага си друга тениска или риза, отива и пали колата, за да направи едно кръгче, да паркира някъде и да ми се обади. И когато се чухме, о боже, не предполагах, че ще чуя толкова мек и секси неаполитански тенор... Размазващ направо. Убийствено секси, най-мекия секси глас, който някога съм чувала на италиански. Знаех, че той знаеше думите на всичките неаполитански песни, които по това време обичах да слушам в изпълнение на двама тенори, които на моменти звучаха направо като жени, толкова прелестни гласове имаха. След това все го молех, ако се видим един ден ще ми изпее двете ми любими (заглавията им в превод научих от него, преди това не ги разбирах на неаполитански), а той се смееше "Да пея ли ще искаш или да ....?"
Той също помнеше и досега гласа ми, ако не се бяхме чули тогава може би нямаше да осъзнаем колко се харесвахме. И сега ми каза пак за онзи наш разговор и ме връхлетя представата за него в колата. Упрекна ме после, че съм го блокирала на msn, и аз му отвърнах "съкровище, не ползвам вече msn" и той, галантен, както винаги, ми каза "извинявай". После му казах, че трябва да ставам, защото мъжът ми се прибира след малко и още по-мило и любезно се разделихме.
А вечерта когато влязох отново във "Фейсбук" видях, че е махнал снимката на жената по бански, седнала на ръба на басейна, оставил е само една снимка от Неаполитанския залив и няма и следа от фиктивната Моника, а профила му вече е собствено на Марк Анонио, както на италиански е Марк Антоний.
петък, 6 май 2011 г.
вторник, 5 април 2011 г.
телефонните обаждания по работа
Ужасяваха ме, помня свиването и неприязънта, която ме обземаше когато трябваше да ги провеждам... някога по времето когато имах шеф. Да, имах шеф преди седем-осем години и той ми причини голяма травма преди да се разделим. (Ридание при всяко позвъняване на телефона в един от последните дни, тогава мъжът ми направо искаше да му размаже физиономията.) По онова време аз още не знаех, че в работата когато на някой му се налага да те отпрати започва да ти прави мизерии, да иска невъзможното и те изкарва неспособен за нищо с идеята сам да си тръгнеш защото така е по-лесно и удобно за него, че просто не може да ти каже направо, че по една или друга причина не може да ти плаща повече или иска някой друг да заеме твоето място. Та този ми (доста кофти) шеф ме караше да звъня на разни хора и да им досаждам занимавайки ги с предложения, от които те не само не интересуваха, но без които най-спокойно можеха да минат. Вече не се учудвам, че онези обаждания бяха такъв проблем за мен. Единственото, което ми даваше някакъв кураж бе насърчението на момичето от централата (завършило току-що персийска филология), което замечтано ми казваше: "ако знаеш какви гласове има..."
Сега се сещам за един момент от романа на Ерика Джонг "Страх от летене" когато тя с презрение потръпнала от ужас щом някакво си момче я попитало дали възнамерява да стане секретарка. Онзи ужас идваше именно от позицията, от която трябваше да притеснявам хората по телефона, да ги занимавам с глупостите на амбициозния и неадекватен на ситуацията в България работодател и най-вече от факта, че всичко онова, което трябваше да говоря и правя нямаше нищо общо с мен и нещата, които някога са ме вълнували. От цялата работа добих само малко престиж в очите на най-близките си доколкото работех за италианци и си купих някои дрехи, част от които все още износвам (най-шикозния ми дотогава зимен панталон, който тази зима носех вече само вкъши)...
Кой да ми каже тогава, че от мен не ставаше секретарка... това си бях нищо, че се водех формално на друга длъжност "асистент по продажби" или каквото там бях, не си спомням вече, уреждах срещи, превеждах на тях и носех една втора бизнес чанта (на шефа ми) с техническа документация, (която служеше за мостра как се архивира проекта). После след раздялата с бизнеса или по-точно с бизнеса, който тези италианци се опитваха да правят в България(без никакъв успех) се озовах на друго поприще и се спасих от обажданията по телефона, станах учителка и не ми се налагаше да звъня на никого повече, общувах директно с учениците и с шефката си казвахме единствено и само "добър ден".
Сега когато ми се налага да говоря по телефона няма и помен от онзи ужас, но сега работя за себе си и това, което казвам ме касае, върша си работа без каквото и да е неудобство и не досаждам на никого, защото на онези, на които звъня вече сме им платили или ще им платим за услугите им.
Сега се сещам за един момент от романа на Ерика Джонг "Страх от летене" когато тя с презрение потръпнала от ужас щом някакво си момче я попитало дали възнамерява да стане секретарка. Онзи ужас идваше именно от позицията, от която трябваше да притеснявам хората по телефона, да ги занимавам с глупостите на амбициозния и неадекватен на ситуацията в България работодател и най-вече от факта, че всичко онова, което трябваше да говоря и правя нямаше нищо общо с мен и нещата, които някога са ме вълнували. От цялата работа добих само малко престиж в очите на най-близките си доколкото работех за италианци и си купих някои дрехи, част от които все още износвам (най-шикозния ми дотогава зимен панталон, който тази зима носех вече само вкъши)...
Кой да ми каже тогава, че от мен не ставаше секретарка... това си бях нищо, че се водех формално на друга длъжност "асистент по продажби" или каквото там бях, не си спомням вече, уреждах срещи, превеждах на тях и носех една втора бизнес чанта (на шефа ми) с техническа документация, (която служеше за мостра как се архивира проекта). После след раздялата с бизнеса или по-точно с бизнеса, който тези италианци се опитваха да правят в България(без никакъв успех) се озовах на друго поприще и се спасих от обажданията по телефона, станах учителка и не ми се налагаше да звъня на никого повече, общувах директно с учениците и с шефката си казвахме единствено и само "добър ден".
Сега когато ми се налага да говоря по телефона няма и помен от онзи ужас, но сега работя за себе си и това, което казвам ме касае, върша си работа без каквото и да е неудобство и не досаждам на никого, защото на онези, на които звъня вече сме им платили или ще им платим за услугите им.
сряда, 16 март 2011 г.
Кристина Нгуен танцува танго в Галерия "Снежана"
Сряда 16 март, в София за почитателите на литературата и изкушените от нея имаше избор къде да отидат. Колкото и да са ми симпатични Тома Марков и София Павлова анонсът за новия роман на Тома в създаденото събитие от София Павлова във Фейсбук ме отказа да се мярна към 7 и половина в Studio 5, София, НДК, вход A3. Хората, ангажирали се да представят романа също не са ми особено симпатични (с изключение на автора разбира се) и взех решение не само да не ходя на премиерата, но и да не го чета, защото за мен тези две имена не са добра препоръка. Но за да не бъда енигматична ще кажа, че иде реч за господата Любен Дилов - Син (ей, всеки пък като му видя името се сещам за "Дамата с камелиите") и Мартин Карбовски, на които нямам и минимум доверие без да поставям под съмнение литературния им вкус. Освен това преди да приключа с това събитие ми се иска да изтъкна пред Тома Марков и София Павлова, че някои обидни провокации мога да търпя единствено от мъжа ми и то само когато ми е много ядосан, подобен дискурс е недопусним в публичната сфера, обидите към потенциалните читатели не ще направят добра услуга на романа, а напротив. И още, че така не се отправят покани, защото смисъла на тези покани в Фейсбук е, който я получи да я препрати и на своите приятели, ако възнамерява да отиде или смята, че събитието би могло да ги заинтригува. Подобен анонс не може да се препрати, но всъщност те двамата твърдят, че не обичат непознати. Означава ли това, че читателите и хората, които ще си купят тази книга ще бъдат само техни познати?
Прилагам тук като образец за лоша провокация и черен пиар анонса на София:
"Здравейте! Тома Марков написа LUIZZA HUT, за да може както винаги, да живее с жена си София Павлова, като рок звезда.
Тя да има любимата си марка обувки, а той да може да пие уиски, да пуши, за да храни семейството си (София Павлова, котката Чосър и себе си).
Тома Марков и София Павлова ще се радват да ви видят на 16.03 от 19:30h. в Studio 5, така както се радват да видят себе си в огледалото на банята всяка сутрин, а те непознати не обичат.
Затова, за вас, ще се погрижат следните познати хора: Любен Дилов - Син (редактор на LUIZZA HUT), Мартин Карбовски (докато бяха живи мениджър на LUIZZA HUT), Тома Марков (вечен биограф, както и мъртвец), LEEPRA DELUXE (Leepra Deluxe).
Тома Марков и София Павлова благодарят на всички които ще се явят на събитието. Тези, които не се дойдат - ДА ГО ДУХАТ!"
Лоша работа, загубиха един купувач и възможен читател на книгата. А в този обзор на вчерашната вечер продължавам със следващото събитие привлякло вниманието ми. "За Разказа" от най-добрите разказвачи. Може би трябваше да сложа в кавички това събитие, чието заглавие (ще бъда откровена) ме разсмива. Кои са тези най-добри разказвачи сигурно вече се питате. Не, не са точно тези, които си мислите вие. Няма го Елин Пелин, няма го Йовков. Шегувам се, (бе) хора!
Малко търпение и след рекламата ще разберете.
"Клуб Spirt & Spirit вече си има нов дом. Всяка сряда в „Петното на Роршах” (София, ул. „Христо Белчев” 8) от 19 часа ще се провеждат събитията организирани от клуба.
Тази сряда Spirt & Spirit отваря врати с вечер, посветена на литературния жанр „разказ”.
Заповядайте на среща с авторите: Деян Енев, Елена Алексиева, Васил Георгиев, Любомир Николов, Цвета Стоева, Палми Ранчев, Силвия Томова и др. които ще разказват, но не разкази, а затова как се пишат, ще четат откъси, изобщо една приятна сряда вечер в компанията на интересни хора. Очакваме ви!"
Силвия Томова харесва моя блог и твърди, че от някои постове "от воле става разказ", на Елена Алексиева съм й малко длъжник, защото тук нищо не написах за нейната пиеса "Глас", на Деян Енев дъщеря му ми е много симпатична, имам нейн автограф на дебютната й книга, Цвета Стоева не я знам, но може да поправя този пропуск (първо дамите, господа) Васил Георгиев ми е по-интересен от Палми Ранчев, Любомир Николов също не ми е познат като автор, вкратце (израз, който си харесах в един мейл от нашия адвокат Х.) аз считам разказа като жанр за изчерпан - или поне такъв какъвто го пишат у нас наследниците на Елин Пелин и Йовков. Разказите като жанр по мое мнение заслужават внимание когато са част от един по-голям замисъл като "Дъблинчани" на Джойс, като "Дванадесет странстващи разкази" на Маркес или ако предпочитате като "Под манастирската лоза" на Елин Пелин, "Вечери в Антимовски хан" на Йовков и в по-ново време "Диви разкази" на Николай Хайтов и онези първи разкази на Любомир Канов и също "Ломски разкази" на Емил Андреев. Именно подобни птоломееви или коперникови модели от разкази ме вълнуват като читател и привличат вече като издател. С две такива книги скоро ще представим на българските читатели и нашето откритие Паоло Мамели, чиито истории нямам търпение да почна на превеждам.
Нека на такива сбирки ходят младите като Преслав Ганев, които се интересуват от рецепти за писане и техниките на добрия разказ. Сега продължам с последното събитие, което привлече вниманието ми - световната премиера на дебютния роман на Кристина Нгуен "ОБЛОГЪТ" (без да съм го прочела, не ще коментирам заглавието) издаден от "Жанет 45".
"Рускоезичната украинка с виетнамска кръв Кристина Нгуен гостува в България от 14-ти до 18-ти март 2011, за да представи дебютния си роман "Облогът", чието българско издание е световна премиера на книгата." пише в анонса във Фейсбук, създаден от ИК "Жанет 45". Софийското представяне е в галерия "Снежана". Имам някои семейни задължения и пристигам със закъснение. Така и не разбирам как Кристина Нгуен е попаднала на "Жанет 45". Когато в 8 без 10 влизам в галерията със Снежана си разменяме няколко думи. Купувам си книгата (12 лв е цената), питам дали я е чела и как я намира, уклончива е, но е прочела вече една трета или една четвърт от романа, явно се чете си казвам, въпреки смелата комбинация на рокери, бентлита, послушници и манастири... Питам Манол ли чете там, тя казва "да" и ме подканя да сляза да слушам, но аз й отвръщам, че според мен написано от жени не би трябвало да се чете пред публика от мъже, изглежда обаче Манол Пейков не смята така. Разбираме се със Снежана да се видим в събота и слизам.
Веднага разпознавам авторката, и да не я бих видяла на снимка, произхода й щеше да я издаде. Докато слизам по извитата стълба срещам внимателния й поглед, който ме посреща без упрек за късната ми поява, или поне ми се иска да мисля така. Изражението й е непроницаемо, наблюдавам го още малко, когато тя се обръща назад и ми се струва, че все още съм в обхвата на погледа й. Това внимание ме разсейва и изобщо не слушам какво чете Манол, нали съм си купила книгата, ако искам мога да си я прочета и сама и най-хубавото е, че ще мога да си спомням този поглед на авторката.
И все пак защо вместо Манол Пейков не чете някоя млада актриса се питам... Авторката седи на първия ред до Митко Новков. А после ето я и изненадата - музикантите, които неделните (и може би и другите делнични) дни свирят в Градската градина при фонтана пред Народния театър същия ден са поканени да свирят танго. Манол разказва, че с Кристина като се разхождали минали оттам и решили да импровизират и да ги поканят.
Изненадата за всички, които още не са си купили и разгърнали книгата, че Кристина от четири години е влюбена в тангото и тази вечер ще танцува с кавалер осигурен от издателя и/или галерията.
После от самата нея, когато след танца застава пред микрофона разбираме, че е доста особено да танцуваш с партньор, когото не познаваш и танцовите обувки (тя ги нарича туфли както балерините говорят за пантофките си) не са нейни, а на партньорката му. Това с туфлите на заем, казва (на руски) Кристина, криело рискове и чувството било като да си с чуждо гадже.
Докато тя танцува със софийския си кавалер (той е с костюм, а тя е облечена неподходящо за танго! защо, за бога, не е с рокля!?) не мога да устоя и си правя един автопортрет в стъклото на една рисунка с название "Двама". "Ей, колко добре излиза, я да си направя още един", си мисля. А после музикантите от Градската градина продължават да свирят танго, а публиката се отправя по извитата стъбла нагоре, за да си закупи който иска книгата и да изпие чаша вино. Идва и моменът за автографи. Приятно е на диванчето до Кристина докато ти дава автограф, тя е много сърдечна и аз като седнах там почувствах нейното внимание и топлота. А докато Кристина даваше на бъдещите си читатели автографи Манол пееше "Очи чьорное" и точно когато изпя отнова за шампанското, от тази песен и от някоя друга, която знаеше и Кристина, тя щастлива ми изпя фразата (точно тогава седях до нея, за да напише нещо собственоръчно в моя екземляр).
Такъв автограф ми е дала, сякаш се познаваме лично и съм я подкрепяла през цялото време докато е писала романа. Направо вече се чувствам задължена да напиша нещо, след като го прочета. А после Манол поде "Милион милион алын роз" на Алла Пугачова (да приемем, че правописа ми на руски е задоволителен) и до късно вечерта не можа да ми излезе от главата "кто влюблыон, кто влыблон их сериоз..."
Прилагам тук като образец за лоша провокация и черен пиар анонса на София:
"Здравейте! Тома Марков написа LUIZZA HUT, за да може както винаги, да живее с жена си София Павлова, като рок звезда.
Тя да има любимата си марка обувки, а той да може да пие уиски, да пуши, за да храни семейството си (София Павлова, котката Чосър и себе си).
Тома Марков и София Павлова ще се радват да ви видят на 16.03 от 19:30h. в Studio 5, така както се радват да видят себе си в огледалото на банята всяка сутрин, а те непознати не обичат.
Затова, за вас, ще се погрижат следните познати хора: Любен Дилов - Син (редактор на LUIZZA HUT), Мартин Карбовски (докато бяха живи мениджър на LUIZZA HUT), Тома Марков (вечен биограф, както и мъртвец), LEEPRA DELUXE (Leepra Deluxe).
Тома Марков и София Павлова благодарят на всички които ще се явят на събитието. Тези, които не се дойдат - ДА ГО ДУХАТ!"
Лоша работа, загубиха един купувач и възможен читател на книгата. А в този обзор на вчерашната вечер продължавам със следващото събитие привлякло вниманието ми. "За Разказа" от най-добрите разказвачи. Може би трябваше да сложа в кавички това събитие, чието заглавие (ще бъда откровена) ме разсмива. Кои са тези най-добри разказвачи сигурно вече се питате. Не, не са точно тези, които си мислите вие. Няма го Елин Пелин, няма го Йовков. Шегувам се, (бе) хора!
Малко търпение и след рекламата ще разберете.
"Клуб Spirt & Spirit вече си има нов дом. Всяка сряда в „Петното на Роршах” (София, ул. „Христо Белчев” 8) от 19 часа ще се провеждат събитията организирани от клуба.
Тази сряда Spirt & Spirit отваря врати с вечер, посветена на литературния жанр „разказ”.
Заповядайте на среща с авторите: Деян Енев, Елена Алексиева, Васил Георгиев, Любомир Николов, Цвета Стоева, Палми Ранчев, Силвия Томова и др. които ще разказват, но не разкази, а затова как се пишат, ще четат откъси, изобщо една приятна сряда вечер в компанията на интересни хора. Очакваме ви!"
Силвия Томова харесва моя блог и твърди, че от някои постове "от воле става разказ", на Елена Алексиева съм й малко длъжник, защото тук нищо не написах за нейната пиеса "Глас", на Деян Енев дъщеря му ми е много симпатична, имам нейн автограф на дебютната й книга, Цвета Стоева не я знам, но може да поправя този пропуск (първо дамите, господа) Васил Георгиев ми е по-интересен от Палми Ранчев, Любомир Николов също не ми е познат като автор, вкратце (израз, който си харесах в един мейл от нашия адвокат Х.) аз считам разказа като жанр за изчерпан - или поне такъв какъвто го пишат у нас наследниците на Елин Пелин и Йовков. Разказите като жанр по мое мнение заслужават внимание когато са част от един по-голям замисъл като "Дъблинчани" на Джойс, като "Дванадесет странстващи разкази" на Маркес или ако предпочитате като "Под манастирската лоза" на Елин Пелин, "Вечери в Антимовски хан" на Йовков и в по-ново време "Диви разкази" на Николай Хайтов и онези първи разкази на Любомир Канов и също "Ломски разкази" на Емил Андреев. Именно подобни птоломееви или коперникови модели от разкази ме вълнуват като читател и привличат вече като издател. С две такива книги скоро ще представим на българските читатели и нашето откритие Паоло Мамели, чиито истории нямам търпение да почна на превеждам.
Нека на такива сбирки ходят младите като Преслав Ганев, които се интересуват от рецепти за писане и техниките на добрия разказ. Сега продължам с последното събитие, което привлече вниманието ми - световната премиера на дебютния роман на Кристина Нгуен "ОБЛОГЪТ" (без да съм го прочела, не ще коментирам заглавието) издаден от "Жанет 45".
"Рускоезичната украинка с виетнамска кръв Кристина Нгуен гостува в България от 14-ти до 18-ти март 2011, за да представи дебютния си роман "Облогът", чието българско издание е световна премиера на книгата." пише в анонса във Фейсбук, създаден от ИК "Жанет 45". Софийското представяне е в галерия "Снежана". Имам някои семейни задължения и пристигам със закъснение. Така и не разбирам как Кристина Нгуен е попаднала на "Жанет 45". Когато в 8 без 10 влизам в галерията със Снежана си разменяме няколко думи. Купувам си книгата (12 лв е цената), питам дали я е чела и как я намира, уклончива е, но е прочела вече една трета или една четвърт от романа, явно се чете си казвам, въпреки смелата комбинация на рокери, бентлита, послушници и манастири... Питам Манол ли чете там, тя казва "да" и ме подканя да сляза да слушам, но аз й отвръщам, че според мен написано от жени не би трябвало да се чете пред публика от мъже, изглежда обаче Манол Пейков не смята така. Разбираме се със Снежана да се видим в събота и слизам.
Веднага разпознавам авторката, и да не я бих видяла на снимка, произхода й щеше да я издаде. Докато слизам по извитата стълба срещам внимателния й поглед, който ме посреща без упрек за късната ми поява, или поне ми се иска да мисля така. Изражението й е непроницаемо, наблюдавам го още малко, когато тя се обръща назад и ми се струва, че все още съм в обхвата на погледа й. Това внимание ме разсейва и изобщо не слушам какво чете Манол, нали съм си купила книгата, ако искам мога да си я прочета и сама и най-хубавото е, че ще мога да си спомням този поглед на авторката.
И все пак защо вместо Манол Пейков не чете някоя млада актриса се питам... Авторката седи на първия ред до Митко Новков. А после ето я и изненадата - музикантите, които неделните (и може би и другите делнични) дни свирят в Градската градина при фонтана пред Народния театър същия ден са поканени да свирят танго. Манол разказва, че с Кристина като се разхождали минали оттам и решили да импровизират и да ги поканят.
Изненадата за всички, които още не са си купили и разгърнали книгата, че Кристина от четири години е влюбена в тангото и тази вечер ще танцува с кавалер осигурен от издателя и/или галерията.
После от самата нея, когато след танца застава пред микрофона разбираме, че е доста особено да танцуваш с партньор, когото не познаваш и танцовите обувки (тя ги нарича туфли както балерините говорят за пантофките си) не са нейни, а на партньорката му. Това с туфлите на заем, казва (на руски) Кристина, криело рискове и чувството било като да си с чуждо гадже.
Докато тя танцува със софийския си кавалер (той е с костюм, а тя е облечена неподходящо за танго! защо, за бога, не е с рокля!?) не мога да устоя и си правя един автопортрет в стъклото на една рисунка с название "Двама". "Ей, колко добре излиза, я да си направя още един", си мисля. А после музикантите от Градската градина продължават да свирят танго, а публиката се отправя по извитата стъбла нагоре, за да си закупи който иска книгата и да изпие чаша вино. Идва и моменът за автографи. Приятно е на диванчето до Кристина докато ти дава автограф, тя е много сърдечна и аз като седнах там почувствах нейното внимание и топлота. А докато Кристина даваше на бъдещите си читатели автографи Манол пееше "Очи чьорное" и точно когато изпя отнова за шампанското, от тази песен и от някоя друга, която знаеше и Кристина, тя щастлива ми изпя фразата (точно тогава седях до нея, за да напише нещо собственоръчно в моя екземляр).
Такъв автограф ми е дала, сякаш се познаваме лично и съм я подкрепяла през цялото време докато е писала романа. Направо вече се чувствам задължена да напиша нещо, след като го прочета. А после Манол поде "Милион милион алын роз" на Алла Пугачова (да приемем, че правописа ми на руски е задоволителен) и до късно вечерта не можа да ми излезе от главата "кто влюблыон, кто влыблон их сериоз..."
петък, 4 март 2011 г.
четвъртък, 3 март 2011 г.
Койна и Ангелина в спектаклите на Василена
Младежкият театър предлага нещо наистина специално в спектаклите режисирани на камерна сцена от младата режисьорка Василена Радева - предлага на зрителите изключително вълнуващото преживяне да гледат на една сцена две различни, но изключителни актриси - Койна Русева и Ангелина Славова. Виждаме ги тук приклекнали на първата снимка, направена от Иван Дончев, (както и другите две) и публикувана в този блог с любезното разрешение на Младежки театър "Николай Бинев".
Друга сцена, от "NORDOST - приказка за разрушението" от Торстен Бухщайнер, режисьор Василена Радева. Камерна зала. Тук Ангелина Славова, в ролята на Олга, е на преден план, а в дъното се вижда Койна Русева в ролята на лекарката, станала повече от съпричастна на драмата развила се в театъра, където терористите са взели всички за заложници.
И ето я отново Койна Русева в ролята на полицейкия инспектор в пиесата на Жоржи Галсаран "Карнавал.com" на камерна сцена, режисирана отново от Василена Радева, която освен всичко останало ни показва и как могат да играят Койна и Ангелина.
вторник, 1 март 2011 г.
Койна Русева - Гаралда и Мария
Снимката на Иван Дончев се публикува с любезното разрешение на Младежки театър "Николай Бинев"Копирам тук рецензията на Анелия от форума на Младежки театър "Николай Бинев" за представлението "Карнавал.com" на режисьорката Василена Радева по пиесата на каталонския драмург, с който се занимавах малко в предишния пост. Благодаря на Марта, която даде в коментар към него линка към тази рецензия, публикувана във форума в сайта на Младежкия театър, на която аз тук само сложих заглавието.
от Анелия
Няколко размисли за “Карнавал. сом”: В последното време интелигентните хора в България се чувстват притиснати от една средноинтелигентна власт, която свързваме с полицейщината. А истинското предназначение на полицията (и на съдебната система) би трябвало да бъде друга. Да защитава чувството ни за справедливост, да го пази, а не да го ранява, поставя под съмнение, взривява... И предназначението на тази пиеса - едно от многото - може да се свърже с нещо романтично: да възкреси образите на справедливите, чувствителни, дори жертвоготовни полицаи, които наистина, а не само привидно, са на страната на Доброто. Това е едното.
Мисля обаче, че другото е по-важно. И то е толкова старо, колкото древна е и съвременната цивилизация, чието мъдро детство е в Елада. Проблемът за конфликта между дълга и любовта. Хектор изразява безрезервната си любов към Андромаха и детето си. Иска им прошка, но твърдо заявява, че избира пътя на дълга, за да защити и собствената си чест, и честта на общността, и любовта на много други семейства като своето... Но съвременният свят май че много по-често изисква от Андромаха да прави подобен избор - между любовта и семейството, от една страна; и дълга и честта - от друга. "Андромаха" е и главната героиня в “Карнавал. сом”. В изключително силното изпълнение на Койна Русева. Според психолозите и социолозите, като цяло, жените са по-честните, принципните, неподкупните, жертвоготовните - когато са публични личности. Но това е до онзи драматичен момент, в който от Андромаха поискат да избере между дълга и Астианакс. Тоест между разума и душата си. Защото в душата на майката са децата й. Свръхчовешко, надхвърлящо сегашното духовно ниво на човечеството би било Андромаха да пожертва Астианакс в името на Троя. Това (по-късно) се е съгласила, макар и с кървави сълзи, да направи Богородица - в името на човечеството. Но тя е една-единствена...
Значимата, докосваща се до високи духовни измерения драма в "Карнавал" е в това, че една жена на любовта и милосърдието (и това е показано чрез цялото й развълнувано съпричастие към трагедията на другата майка) е принудена да напусне позицията си, от която може да защитава любовта на другите, чувството им за справедливост и сигурност. Големият, неизказан въпрос, който поставя тази пиеса, е : не се ли случва същото с повечето жени, хора (не само полицаи, разбира се), които са избрали за свой дълг да бъдат на страната на Доброто. Не за това ли злото е повече видимо у нас и в света? Не заради това ли имаме чувството, че полицията не ни пази, а ни дебне? Държавата не ни защитава и помага, а потиска и смазва? Не за това ли жените, които ни управляват са толкова малко? Малко са хората с “женски сърца” (в Йовковия смисъл на това словосъчетание) – милостивите, прощаващите, алтруистичните, справедливите. Страхотно е намерен този детайл наистина – да нахлуе студ, когато Гаралда си тръгва. Символно натоварен е и детайлът с името: твърдо, решително звучащото Гаралда на полицейската инспекторка в края на спектакъла бива заменено от майчинското Мария - на прибиращата се при детето си уязвима, с нежна душевност жена… Но младият Пере (в талантливото, остроумно изпълнение на Деян Ангелов) все пак прибира в чекмеджето на полицейското бюро сантименталната кутийка с форма на сърце. Остава ли надеждата?
И още. Адът отвън, от който най-често се оказва, че чувствителните хора неоснователно са се страхували. Той остава неосъществен. Затова пък активизира отдавна съществуващия ад отвътре – кръста на модерната личност. Светлината, която периодично разпръсква мрака на тревожното очакване идва със слънчевото, мъдро излъчване на Ангелина Славова, изпълняваща ролята на компютърджийката Ана. Едно дискретно, оптимистично намигване и скрито напомняне, че изход винаги има; че всичко е на игра. Овладяно, нешаблонно решено е представянето на екстатичността в поведението на майката (Елена Бърдарска). Нетипичен, но отново вдъхващ доверие полицай играе и Вихър Стойчев. Драматизмът на ставащото на сцената е ту подчертаван, ту уравновесяван, уталожван от заредената със сила музика на Мартин Каров. Колкото до декора на Никола Налбантов – едно от най-хубавите неща в този спектакъл… “Карнавал. сом”: усещане за изключително хармонично пресъздаване на непобедимата нехармоничност на живота, който живеем…
понеделник, 28 февруари 2011 г.
пак за Вещицата в "Карнавал точка ком"
Днес с леко смущение показах съботния си отзив за премиерата на пиесата на Жорди Галсеран на камерната сцена на Младежкия театър на моята приятелка, която в този отзив съм нарекла "Царицата на заглавията". Откакто го написах обаче не съм спряла да мисля за тази пиеса и най-вече за драматургичните правила и за онова, което е накарало испанския (каталонския?) автор да върви срещу тях. Препоръчвам на всички, които отидат да гледат това представление да прочетат и интервюто с автора click here, направено от Нева Мичева, в чийто превод се играе пиесата в Младежкия театър.
Та показвам си аз отзива на Царицата на заглавия и тя ми казва "Еми, супер е!" и ме пита може ли да пусне линк. "Да", смея се аз и веднага добавям: "Ангелина да не ме изяде после, че ми е минало пред ума, че нейната Ана е Вещицата..."
(Тя ми е любимата актриса и няма да понеса ако нещо ми се разсърди.)
"Имаше такъв вариант" - отвръща ми моята приятелка, която както вече трябва да ви е станало ясно, е свързана професионално с това представление, но не е режисьорката, нито е една от трите актриси, които в този спектакъл пресъздават следователката, специалистката по компютърни престъпления и майката на отвлеченото дете.
"Как така имаше? - питам аз и настръхвам - Мислили сте да дадете такъв ключ?"
"Да"
"Ама нали не е тя?"
"Минахме различни варианти"
"Господинът, който седеше до мен, си мислеше, че Тереза е Вещицата, но мен направо ме побиха тръпки когато после след представлението с Ангелина си говорехме във фоайето - казвам аз и продължавам - Много ми е особено като я гледам, после като си говорим и тя си е вече със своите дрехи, но мен все още ме държи въздействието на образа й от спектакъла и не съм излязла напълно от пиесата. Така беше и с Олга от "Нордост" когато първия път седнахме в Клуба след като бях гледала представлението... Тогава бях изпълнена със съчувствие, а онази вечер ме обзе един направо лек ужас".
Разбира се, за всичко това е виновен авторът, който в по-горе цитираното интервю заявава: "Обичам на сцената нещо да се случва, а с разсъжденията да се нагърби публиката. Не се опитвам да правя добра литература, а добър театър."
Снимката на Иван Дончев от представлението "Carnaval.com" се публикува в този блог с любезното разрешение на Младежки театър "Николай Бинев"
Та показвам си аз отзива на Царицата на заглавия и тя ми казва "Еми, супер е!" и ме пита може ли да пусне линк. "Да", смея се аз и веднага добавям: "Ангелина да не ме изяде после, че ми е минало пред ума, че нейната Ана е Вещицата..."
(Тя ми е любимата актриса и няма да понеса ако нещо ми се разсърди.)
"Имаше такъв вариант" - отвръща ми моята приятелка, която както вече трябва да ви е станало ясно, е свързана професионално с това представление, но не е режисьорката, нито е една от трите актриси, които в този спектакъл пресъздават следователката, специалистката по компютърни престъпления и майката на отвлеченото дете.
"Как така имаше? - питам аз и настръхвам - Мислили сте да дадете такъв ключ?"
"Да"
"Ама нали не е тя?"
"Минахме различни варианти"
"Господинът, който седеше до мен, си мислеше, че Тереза е Вещицата, но мен направо ме побиха тръпки когато после след представлението с Ангелина си говорехме във фоайето - казвам аз и продължавам - Много ми е особено като я гледам, после като си говорим и тя си е вече със своите дрехи, но мен все още ме държи въздействието на образа й от спектакъла и не съм излязла напълно от пиесата. Така беше и с Олга от "Нордост" когато първия път седнахме в Клуба след като бях гледала представлението... Тогава бях изпълнена със съчувствие, а онази вечер ме обзе един направо лек ужас".
Разбира се, за всичко това е виновен авторът, който в по-горе цитираното интервю заявава: "Обичам на сцената нещо да се случва, а с разсъжденията да се нагърби публиката. Не се опитвам да правя добра литература, а добър театър."
Снимката на Иван Дончев от представлението "Carnaval.com" се публикува в този блог с любезното разрешение на Младежки театър "Николай Бинев"
Абонамент за:
Публикации (Atom)
