Кристина Нгуен танцува танго в Галерия "Снежана"

Сряда 16 март, в София за почитателите на литературата и изкушените от нея имаше избор къде да отидат. Колкото и да са ми симпатични Тома Марков и София Павлова анонсът за новия роман на Тома в създаденото събитие от София Павлова във Фейсбук ме отказа да се мярна към 7 и половина в Studio 5, София, НДК, вход A3. Хората, ангажирали се да представят романа също не са ми особено симпатични (с изключение на автора разбира се) и взех решение не само да не ходя на премиерата, но и да не го чета, защото за мен тези две имена не са добра препоръка. Но за да не бъда енигматична ще кажа, че иде реч за господата Любен Дилов - Син (ей, всеки пък като му видя името се сещам за "Дамата с камелиите") и Мартин Карбовски, на които нямам и минимум доверие без да поставям под съмнение литературния им вкус. Освен това преди да приключа с това събитие ми се иска да изтъкна пред Тома Марков и София Павлова, че някои обидни провокации мога да търпя единствено от мъжа ми и то само когато ми е много ядосан, подобен дискурс е недопусним в публичната сфера, обидите към потенциалните читатели не ще направят добра услуга на романа, а напротив. И още, че така не се отправят покани, защото смисъла на тези покани в Фейсбук е, който я получи да я препрати и на своите приятели, ако възнамерява да отиде или смята, че събитието би могло да ги заинтригува. Подобен анонс не може да се препрати, но всъщност те двамата твърдят, че не обичат непознати. Означава ли това, че читателите и хората, които ще си купят тази книга ще бъдат само техни познати?

Прилагам тук като образец за лоша провокация и черен пиар анонса на София:

"Здравейте! Тома Марков написа LUIZZA HUT, за да може както винаги, да живее с жена си София Павлова, като рок звезда.
Тя да има любимата си марка обувки, а той да може да пие уиски, да пуши, за да храни семейството си (София Павлова, котката Чосър и себе си).
Тома Марков и София Павлова ще се радват да ви видят на 16.03 от 19:30h. в Studio 5, така както се радват да видят себе си в огледалото на банята всяка сутрин, а те непознати не обичат.
Затова, за вас, ще се погрижат следните познати хора: Любен Дилов - Син (редактор на LUIZZA HUT), Мартин Карбовски (докато бяха живи мениджър на LUIZZA HUT), Тома Марков (вечен биограф, както и мъртвец), LEEPRA DELUXE (Leepra Deluxe).
Тома Марков и София Павлова благодарят на всички които ще се явят на събитието. Тези, които не се дойдат - ДА ГО ДУХАТ!"

Лоша работа, загубиха един купувач и възможен читател на книгата. А в този обзор на вчерашната вечер продължавам със следващото събитие привлякло вниманието ми. "За Разказа" от най-добрите разказвачи. Може би трябваше да сложа в кавички това събитие, чието заглавие (ще бъда откровена) ме разсмива. Кои са тези най-добри разказвачи сигурно вече се питате. Не, не са точно тези, които си мислите вие. Няма го Елин Пелин, няма го Йовков. Шегувам се, (бе) хора!
Малко търпение и след рекламата ще разберете.

 "Клуб Spirt & Spirit вече си има нов дом. Всяка сряда в „Петното на Роршах” (София, ул. „Христо Белчев” 8) от 19 часа ще се провеждат събитията организирани от клуба.

Тази сряда Spirt & Spirit отваря врати с вечер, посветена на литературния жанр „разказ”.
Заповядайте на среща с авторите: Деян Енев, Елена Алексиева, Васил Георгиев, Любомир Николов, Цвета Стоева, Палми Ранчев, Силвия Томова и др. които ще разказват, но не разкази, а затова как се пишат, ще четат откъси, изобщо една приятна сряда вечер в компанията на интересни хора. Очакваме ви!"

Силвия Томова харесва моя блог и твърди, че от някои постове "от воле става разказ", на Елена Алексиева съм й малко длъжник, защото тук нищо не написах за нейната пиеса "Глас", на Деян Енев дъщеря му ми е много симпатична, имам нейн автограф на дебютната й книга, Цвета Стоева не я знам, но може да поправя този пропуск (първо дамите, господа) Васил Георгиев ми е по-интересен от Палми Ранчев, Любомир Николов също не ми е познат като автор, вкратце (израз, който си харесах в един мейл от нашия адвокат Х.) аз считам разказа като жанр за изчерпан - или поне такъв какъвто го пишат у нас наследниците на Елин Пелин и Йовков. Разказите като жанр по мое мнение заслужават внимание когато са част от един по-голям замисъл като "Дъблинчани" на Джойс, като "Дванадесет странстващи разкази" на Маркес или ако предпочитате като "Под манастирската лоза" на Елин Пелин, "Вечери в Антимовски хан" на Йовков и в по-ново време "Диви разкази" на Николай Хайтов и онези първи разкази на Любомир Канов и също "Ломски разкази" на Емил Андреев. Именно подобни птоломееви или коперникови модели от разкази ме вълнуват като читател и привличат вече като издател. С две такива книги скоро ще представим на българските читатели и нашето откритие Паоло Мамели, чиито истории нямам търпение да почна на превеждам.

Нека на такива сбирки ходят младите като Преслав Ганев, които се интересуват от рецепти за писане и техниките на добрия разказ. Сега продължам с последното събитие, което привлече вниманието ми - световната премиера на дебютния роман на Кристина Нгуен "ОБЛОГЪТ" (без да съм го прочела, не ще коментирам заглавието) издаден от "Жанет 45".

"Рускоезичната украинка с виетнамска кръв Кристина Нгуен гостува в България от 14-ти до 18-ти март 2011, за да представи дебютния си роман "Облогът", чието българско издание е световна премиера на книгата." пише в анонса във Фейсбук, създаден от ИК "Жанет 45". Софийското представяне е в галерия "Снежана". Имам някои семейни задължения и пристигам със закъснение. Така и не разбирам как Кристина Нгуен е попаднала на "Жанет 45". Когато в 8 без 10 влизам в галерията със Снежана си разменяме няколко думи. Купувам си книгата (12 лв е цената), питам дали я е чела и как я намира, уклончива е, но е прочела вече една трета или една четвърт от романа, явно се чете си казвам, въпреки смелата комбинация на рокери, бентлита, послушници и манастири... Питам Манол ли чете там, тя казва "да" и ме подканя да сляза да слушам, но аз й отвръщам, че според мен написано от жени не би трябвало да се чете пред публика от мъже,  изглежда обаче Манол Пейков не смята така. Разбираме се със Снежана да се видим в събота и слизам.

Веднага разпознавам авторката, и да не я бих видяла на снимка, произхода й щеше да я издаде. Докато слизам по извитата стълба срещам внимателния й поглед, който ме посреща без упрек за късната ми поява, или поне ми се иска да мисля така. Изражението й е непроницаемо, наблюдавам го още малко, когато тя се обръща назад и ми се струва, че все още съм в обхвата на погледа й. Това внимание ме разсейва и изобщо не слушам какво чете Манол, нали съм си купила книгата, ако искам мога да си я прочета и сама и най-хубавото е, че ще мога да си спомням този поглед на авторката.


И все пак защо вместо Манол Пейков не чете някоя млада актриса се питам... Авторката седи на първия ред до Митко Новков. А после ето я и изненадата - музикантите, които неделните (и може би и другите делнични) дни свирят в Градската градина при фонтана пред Народния театър същия ден са поканени да свирят танго. Манол разказва, че с Кристина като се разхождали минали оттам и решили да импровизират и да ги поканят.
Изненадата за всички, които още не са си купили и разгърнали книгата, че Кристина от четири години е влюбена в тангото и тази вечер ще танцува с кавалер осигурен от издателя и/или галерията.
После от самата нея, когато след танца застава пред микрофона разбираме, че е доста особено да танцуваш с партньор, когото не познаваш и танцовите обувки (тя ги нарича туфли както балерините говорят за пантофките си) не са нейни, а на партньорката му. Това с туфлите на заем,  казва (на руски) Кристина, криело рискове и чувството било като да си с чуждо гадже.
Докато тя танцува със софийския си кавалер (той е с костюм, а тя е облечена неподходящо за танго! защо, за бога, не е с рокля!?) не мога да устоя и си правя един автопортрет в стъклото на една рисунка с название "Двама". "Ей, колко добре излиза, я да си направя още един", си мисля. А после музикантите от Градската градина продължават да свирят танго, а публиката се отправя по извитата стъбла нагоре, за да си закупи който иска книгата и да изпие чаша вино. Идва и моменът за автографи. Приятно е на диванчето до Кристина докато ти дава автограф, тя е много сърдечна и аз като седнах там почувствах нейното внимание и топлота. А докато Кристина даваше на бъдещите си читатели автографи Манол пееше "Очи чьорное" и точно когато изпя отнова за шампанското, от тази песен и от някоя друга, която знаеше и Кристина, тя щастлива ми изпя фразата (точно тогава седях до нея, за да напише нещо собственоръчно в моя екземляр).

Такъв автограф ми е дала, сякаш се познаваме лично и съм я подкрепяла през цялото време докато е писала романа. Направо вече се чувствам задължена да напиша нещо, след като го прочета. А после Манол поде "Милион милион алын роз" на Алла Пугачова (да приемем, че правописа ми на руски е задоволителен) и до късно вечерта не можа да ми излезе от главата "кто влюблыон, кто влыблон их сериоз..."

Chasing Vermeer 2 by Galia Yotova

Chasing Vermeer 2 by Galia Yotova

All rights reseved.

Койна и Ангелина в спектаклите на Василена

Младежкият театър предлага нещо наистина специално в спектаклите режисирани на камерна сцена от младата режисьорка Василена Радева - предлага на зрителите изключително вълнуващото преживяне да гледат на една сцена две различни, но изключителни актриси - Койна Русева и Ангелина Славова. Виждаме ги тук приклекнали на първата снимка, направена от Иван Дончев, (както и другите две) и публикувана в този блог с любезното разрешение на Младежки театър "Николай Бинев".

Друга сцена, от "NORDOST - приказка за разрушението" от Торстен Бухщайнер, режисьор Василена Радева. Камерна зала. Тук Ангелина Славова, в ролята на Олга, е на преден план, а в дъното се вижда Койна Русева в ролята на лекарката, станала повече от съпричастна на драмата развила се в театъра, където терористите са взели всички за заложници.

И ето я отново Койна Русева в ролята на полицейкия инспектор в пиесата на Жоржи Галсаран "Карнавал.com" на камерна сцена, режисирана отново от Василена Радева, която освен всичко останало ни показва и как могат да играят Койна и Ангелина.

Койна Русева - Гаралда и Мария

Снимката на Иван Дончев се публикува с любезното разрешение на Младежки театър "Николай Бинев"

Копирам тук рецензията на Анелия от форума на Младежки театър "Николай Бинев" за представлението "Карнавал.com" на режисьорката Василена Радева по пиесата на каталонския драмург, с който се занимавах малко в предишния пост. Благодаря на Марта, която даде в коментар към него линка към тази рецензия, публикувана във форума в сайта на Младежкия театър, на която аз тук само сложих заглавието.

от Анелия

Няколко размисли за “Карнавал. сом”: В последното време интелигентните хора в България се чувстват притиснати от една средноинтелигентна власт, която свързваме с полицейщината. А истинското предназначение на полицията (и на съдебната система) би трябвало да бъде друга. Да защитава чувството ни за справедливост, да го пази, а не да го ранява, поставя под съмнение, взривява... И предназначението на тази пиеса - едно от многото - може да се свърже с нещо романтично: да възкреси образите на справедливите, чувствителни, дори жертвоготовни полицаи, които наистина, а не само привидно, са на страната на Доброто. Това е едното.
Мисля обаче, че другото е по-важно. И то е толкова старо, колкото древна е и съвременната цивилизация, чието мъдро детство е в Елада. Проблемът за конфликта между дълга и любовта. Хектор изразява безрезервната си любов към Андромаха и детето си. Иска им прошка, но твърдо заявява, че избира пътя на дълга, за да защити и собствената си чест, и честта на общността, и любовта на много други семейства като своето... Но съвременният свят май че много по-често изисква от Андромаха да прави подобен избор - между любовта и семейството, от една страна; и дълга и честта - от друга. "Андромаха" е и главната героиня в “Карнавал. сом”. В изключително силното изпълнение на Койна Русева. Според психолозите и социолозите, като цяло, жените са по-честните, принципните, неподкупните, жертвоготовните - когато са публични личности. Но това е до онзи драматичен момент, в който от Андромаха поискат да избере между дълга и Астианакс. Тоест между разума и душата си. Защото в душата на майката са децата й. Свръхчовешко, надхвърлящо сегашното духовно ниво на човечеството би било Андромаха да пожертва Астианакс в името на Троя. Това (по-късно) се е съгласила, макар и с кървави сълзи, да направи Богородица - в името на човечеството. Но тя е една-единствена...
Значимата, докосваща се до високи духовни измерения драма в "Карнавал" е в това, че една жена на любовта и милосърдието (и това е показано чрез цялото й развълнувано съпричастие към трагедията на другата майка) е принудена да напусне позицията си, от която може да защитава любовта на другите, чувството им за справедливост и сигурност. Големият, неизказан въпрос, който поставя тази пиеса, е : не се ли случва същото с повечето жени, хора (не само полицаи, разбира се), които са избрали за свой дълг да бъдат на страната на Доброто. Не за това ли злото е повече видимо у нас и в света? Не заради това ли имаме чувството, че полицията не ни пази, а ни дебне? Държавата не ни защитава и помага, а потиска и смазва? Не за това ли жените, които ни управляват са толкова малко? Малко са хората с “женски сърца” (в Йовковия смисъл на това словосъчетание) – милостивите, прощаващите, алтруистичните, справедливите. Страхотно е намерен този детайл наистина – да нахлуе студ, когато Гаралда си тръгва. Символно натоварен е и детайлът с името: твърдо, решително звучащото Гаралда на полицейската инспекторка в края на спектакъла бива заменено от майчинското Мария - на прибиращата се при детето си уязвима, с нежна душевност жена… Но младият Пере (в талантливото, остроумно изпълнение на Деян Ангелов) все пак прибира в чекмеджето на полицейското бюро сантименталната кутийка с форма на сърце. Остава ли надеждата?
И още. Адът отвън, от който най-често се оказва, че чувствителните хора неоснователно са се страхували. Той остава неосъществен. Затова пък активизира отдавна съществуващия ад отвътре – кръста на модерната личност. Светлината, която периодично разпръсква мрака на тревожното очакване идва със слънчевото, мъдро излъчване на Ангелина Славова, изпълняваща ролята на компютърджийката Ана. Едно дискретно, оптимистично намигване и скрито напомняне, че изход винаги има; че всичко е на игра. Овладяно, нешаблонно решено е представянето на екстатичността в поведението на майката (Елена Бърдарска). Нетипичен, но отново вдъхващ доверие полицай играе и Вихър Стойчев. Драматизмът на ставащото на сцената е ту подчертаван, ту уравновесяван, уталожван от заредената със сила музика на Мартин Каров. Колкото до декора на Никола Налбантов – едно от най-хубавите неща в този спектакъл… “Карнавал. сом”: усещане за изключително хармонично пресъздаване на непобедимата нехармоничност на живота, който живеем…

пак за Вещицата в "Карнавал точка ком"

Днес с леко смущение показах съботния си отзив за премиерата на пиесата на Жорди Галсеран на камерната сцена на Младежкия театър на моята приятелка, която в този отзив съм нарекла "Царицата на заглавията". Откакто го написах обаче не съм спряла да мисля за тази пиеса и най-вече за драматургичните правила и за онова, което е накарало испанския (каталонския?) автор да върви срещу тях. Препоръчвам на всички, които отидат да гледат това представление да прочетат и интервюто с автора click here, направено от Нева Мичева, в чийто превод се играе пиесата в Младежкия театър.

Та показвам си аз отзива на Царицата на заглавия и тя ми казва "Еми, супер е!" и ме пита може ли да пусне линк. "Да", смея се аз и веднага добавям: "Ангелина да не ме изяде после, че ми е минало пред ума, че нейната Ана е Вещицата..."
(Тя ми е любимата актриса и няма да понеса ако нещо ми се разсърди.)
"Имаше такъв вариант" - отвръща ми моята приятелка, която както вече трябва да ви е станало ясно, е свързана професионално с това представление, но не е режисьорката, нито е една от трите актриси, които в този спектакъл пресъздават следователката, специалистката по компютърни престъпления и майката на отвлеченото дете.
"Как така имаше? - питам аз и настръхвам - Мислили сте да дадете такъв ключ?"
"Да"
"Ама нали не е тя?"
"Минахме различни варианти"
"Господинът, който седеше до мен, си мислеше, че Тереза е Вещицата, но мен направо ме побиха тръпки когато после след представлението с Ангелина си говорехме във фоайето - казвам аз и продължавам - Много ми е особено като я гледам, после като си говорим и тя си е вече със своите дрехи, но мен все още ме държи въздействието на образа й от спектакъла и не съм излязла напълно от пиесата. Така беше и с Олга от "Нордост" когато първия път седнахме в Клуба след като бях гледала представлението... Тогава бях изпълнена със съчувствие, а онази вечер ме обзе един направо лек ужас".

Разбира се, за всичко това е виновен авторът, който в по-горе цитираното интервю заявава: "Обичам на сцената нещо да се случва, а с разсъжденията да се нагърби публиката. Не се опитвам да правя добра литература, а добър театър."

Снимката на Иван Дончев от представлението "Carnaval.com" се публикува в този блог с любезното разрешение на Младежки театър "Николай Бинев"

Карнавал точка ком

Докато седим с Царицата на заглавията една вечер преди повече от месец на масата до вратата в ресторант Made in home и обсъждаме какво да бъде заглавието на нашата книга на майките и не-майките, тя ми казва, че имат нещо като проблем със заглавието на "Карнавал", тъй като в Сатирата също се играе "Карнавал" на Камен Донев - едно доста старо представление (може би го обновява всеки театрален сезон знам ли, но си спомням, че преди пет години беше гастролирал с него и в Американския колеж). Както и да е, забравяме сега за Камен Донев и Карнавала в Сатирата.

Актьорите в Младежкия театър репетират, заглавието на това предствавление се поява известно време преди премиерата и онзи ден преди премиерата питам Царицата на заглавията: "Ваше ли е това заглавие Carnaval.com или автора си го измъдри?" и тя ми отговаря: "Наше е".

Отивам вчера и гледам представлението. (Да, в сегашно време го разказвам тук сега.) Настръхвам на няколко пъти. Заглавието е точно в десетката. Предава съвършено нерва на спектакъла.

Започва представлението и ето ни, ние, публиката се превръщаме в третата дишаща, на места засмиваща се стена с много лица на една стая в едно полицейско управление в Барселона. Ако авторът на пиесата Жорди Галсеран пише пиеси както майсторът на струнни инструменти сглобява китара, то младата режисьорка Василена Радева е настроила много умело тази китара, а какво да кажем за актьорите, с които работи и в чиито ръце я е дала. Тук съвсем на място идват думите на драматурга, споделени в едно интервю: "Целта е да постигне възможно най-добър звук, така че когато китарата попадне в ръцете на изпълнителя, той да може да изнесе с нея чудесен концерт". И всички играят, както свирят "Ролинг Стоунс". Ето линк към интервюто с испанския автор на тази пиеса click here.

Накрая когато Василена Радева излиза на сцената (със сценографа предполагам, зашото снощи бе премиерата) се изненадвам, че тя е истинско момиче.

А актьорите! Койна Русева като полицейски инспектор едновременно дистанцира и допуска до себе си, с лекота балансира, следим и предусещаме мислите й, долавяме усмивката й в началото, ставаме свидетели как чертите на красивото й лице от напрежение се изопват, как крака й играе от нерви, когато е напрегната тя докосва един кактус. Колко й отиват този кок, костюма с класическа кройка, бялата блуза с гръцко деколте, шикозните обувки с изискан ток! Имам чувството, че съм работила 4 години с нея, интонацията и поведението й са досущ като на една блондинка, с която работих в едно "методично обединение" 4 години и си мисля, че тя би се държала по същия начин ако беше инспектор (не, че не се държеше така и като учител). И после сержанта - досущ като един приятел, толкова реални и близки ми станаха и майка на отвлеченото дете и другият полицай с побеляла коса - съвсем като истински, макар че не познавах никого на когото да ми приличат. Чаках появата на компютърджийката Ана и щях да падна когато тя се появи. Мислех си, че познавам Ангелина Славова, но тя ме изненада, бе толкова автентична като компютърен спец, че после и един нейн познат драматург в клуба на театъра й казваше: "Абсолютно! Ела да ги видиш в офиса! Съвсем същите са!" Ангелина се смееше и така през смях сподели как пробвали няколко варианта за реакциите на нейния персонаж. "И с тези дрехи..." продължавам да се възхищавам аз после във фоайето и тя развеселена ми казва, че носела нещо подобно, но черно и взели модела от него, питам я после защото не мога да сдържа любопитството си: "А какво пишеше на бележката?".
"Никой не знае"
"Ти сигурно знаеш", смея се аз, сигурна съм, че нещо е написала, а тя се смее и ми обещава, че като се видим ще ми прочете домашното си за това представление. Отговор на въпроса "Защо на тази възраст работя в полицията?" И докато си говорим така и се смеем във фоайето пред отворената двукрила врата на клуба в театъра, където масите след премиерата са пълни с хора, обсъждаме етимологията на думата карнавал в мен се загнездва червея на съмнението, после си казвам, за бога не, не може тя да е била Вещицата, просто изключено! Не, че не би могла да я пресъздаде, вече съм убедена, че като актриса тя е способна на всичко.

После се разделяме и аз си тръгвам. Докато вървя по коридора към служебния вход си спомням как като се отвори онази врата и в залата нахлу хлад, какъв ти хлад, студ, един ужасяващ студ и когато се прибирам виждам Царицата на заглавията он лайн, пиша й "защо не дойде в клуба? чаках те", а после все още обзета от онова идиотско подозрение я питам: "Ти знаеш ли коя е Вещицата?"
"Никой не знае", отговаря ми тя, "да" казвам аз, а тя добавя: "злото е някъде около нас, безименно, затова е страшно", "да, неуловимо" додавам аз.

Снимките на фотографа Иван Дончев се публикуват тук с любезното разрешение на Младежки театър "Николай Бинев" където може да отидете и да гледате Carnaval.com

"Деград" в клуб Ginger

Та отивам аз в четвъртък вечер от 7 на премиерата на "Деград" в клуб "Джинджър" дето е в подлеза на Фритьоф Нансен и е един от най-хубавите барове в София, където бих завела и миланското си гадже, ако имах такова, разбира се... Отивам защото същия ден он лайн съм уверила Васил Георгиев, че ще се наредя на опашката за автографи и съм казала на Райна Маркова и на Митко Новков, че ще съм там. Слизам в подлеза, където сега е клуб "Джинджър" и където някога имаше един магазин, в който веднъж като ученичка, сигурно съм била на 15 или 16 години тогава, бях видяла един ЖЪЛТ лак (за нокти, естествено) и след размисли продължили 24 часа бях отишла да си го купя. Не помня да съм го използвала, но още помня какво изпитах като го видях и как го пожелах. Ех, този жълт лак е почетен от паметта ми както подобава на някой красив мъж. Слизам в подлеза с две стъклени врати от двете му страни, влизам в клуба, оставям си якето и лилавия шал на гардероба срещу номерче получено от една госпожа и си купувам книгата "Деград" за свръхдостъпната цена от 8 лв, цената на корицата. Не забелязвам веднага ефектите при името на автора и заглавието, но снимката на изтупания адвокат на задната корица лъщи, подканя те да я погалиш даже с пръст. "Леле, колко хора има", си казвам. Пълно е хора, озовала съм се на истинско светско събитие значи. После се оказва, че и самият Васил Георгиев е изненадан от присъствието на толкова много хора, колкото е виждал само на мача "Левски - Цска".

Оказва се, че никого не познавам в тази публика, Райна Маркова и Митко Новков не знам дали изобщо ще дойдат, ориентирам се лесно кой точно е автора, някакви момичета говорят за него като за Васко. "Васко каза, че сега ще започне", да, ако не друго съм дошла точно на време. Мервам за миг Ясен Атанасов, но аз на него най-много да му кимна само, защото не мога да започна приятелски разговор, а после най-подло да критикувам последния му роман, както отдавна съм си наумила и все се каня да го направя. Схващам ефекта от огледалата, всички тези хора са удвоени с отраженията си, затова са толкова много, но и без огледалата са повече от публиката на Мария Донева, която се бе събрала преди Коледа в Галерия Снежана. Завива ми се свят когато си представям опашката за автографи и точно тогава минавам покрай Преслав Ганев, който е с две мацки, една брюнетка, другата блондинка и едната от тях точно в този момент го интервюира и за записа той казва кой според него е най-добрия разказ в книгата. "И кой е?" питам, и Преслав: "След бурята". Виждам и Иван Ланджев със своя антураж и неизменното си черно каскетче, което сигурно сваля само в къщи.
После се появава и Тодора Радева, с която се уговоряме да се срещнем в понеделник, първо тя се поздравява сърдечно с поета Иван Ланджев и междувременно представянето започва.
"Какъв е този глас!?!", си мисля, "Та това е глас на жена!" прошепвам в ухото на Преслав изумена, (аз веднъж се чух за една консултация по телефона с Васил Георгиев и той определено не звучеше така! Добре, че не изтърсвам и това) и на всичко отгоре този толкова женски глас ми е супер познат, си мисля в минутата преди да осъзная, че премиерата се открива от Силвия Чолева, която е застанала до Васил Георгиев там при бара в другия край! Разсмивам се, егати шемета съм. Силвия казва, че с Васото се трудят неуморно в "Седмицата" и разни други приятни неща, подканя Чарли ако е там да каже какво е да си известен, но ние не сме дошли заради Чарли, все пак!

Представя Васил Георгиев или Васото с един написан, както се усеща, с удоволствие текст, нямаме усещането, че го чете там. Мисля си: "Е, да, личи си кой я кефи и кой не!", но то и на мен предполагам си ми личи. А после авторът прочита разказа "Деград", който е дал и названието на сборника, трябва да отбележа, че го чете съвсем не зле.

После идва ред на "Киряк от Толстой" (Преслав издава едно одобрително възклицание) и този втори дълъг, но пък интересен разказ го прочита Силвия Чолева и за пореден път тя предизвиква възхищение у мен.

След като най-сетне разказа свърша идва времето на диджея, чието име започва с буквата Ф. За мен бе абсолютно неизвестен, но аз, както можете да предложите не се интересувам от такива неща като музика, хаха. Така че, се приготвям да си тръгвам и без автограф, там е доста задимено и не мога да остана и минута повече, дори за да заснема как момичета носят таблите с пепелниците с високо вдигната ръка над главите на посетителите.


Прибирам се с 204, който чакам 10 минути и унесено си мисля за един любовен следобед, перфектен, който може да се получи само с телепатия и още нещо. На устните ми играе една усмивка, която не иска и не може да се скрие, а когато се прибирам, разказвам на мъжа си за двете мацки, които бяха с Преслав, как съм го видяла докато едната му взимаше интервю, показвам му книгата на Васил Георгиев и той я отваря на послеслова, прочита го и издава една присъда от три есенциални думи, които може би е редно да напиша на автора на книгата в и-мейл, следвайки указанията, които той да даде на всички дошли в клуб "Джинджър". За тези указания, друг път! Сега отивам в мола на "Цариградско шосе", за да си взема, все пак, автограф!

Ето го и моят екземляр, закупен на премиерата в клуб "Джинджър" в четвъртък вечерта.

"ДЕГРАД за тези, които пропуснаха да ме видят в ginger, днес, 26.02 в 13-00 часа ще раздавам автографи в Public - София, в The Mall, бул. Цариградско шосе № 115" е написал Васил Георгиев на страничката на книгата си във Фейсбук днес и аз си мисля да мина оттам преди да отида на обяд в любимия си ресторант Made in home на "Ангел Кънчев" 30А където вече си уредихме среща с Г.