Албум за снимки в зелено и златно

Снощи, на 22 октомври в сивата сграда на Художествената академия бе премиерата на първия роман на Силвия Чолева "Зелено и златно". Силвия Чолева е поетеса и мнозина я обичат. Смятат я знаменита, талантлива и прекрасна. Аз също считам за важни някои нейни стихотворения, препоръчвала съм ги, препрочитала съм си, бих искала дори сега да мога да си спомня някои от тях като онези от цикъла "Лято на село" (ако си спомням добре), писани в селската къща, която се появява и в романа. Романът, който никой от четящите снощи не се осмели да назове роман. Или ако поне един от тях е казал тази дума, тя по някакъв магически начин ми е убегнала.

Скулптурното ателие на Художествената академия се оказа гостоприемно за литературата място. Жалко само, че една част от хората дошли да уважат Силвия, когато четенето започва бяха принудени да останат в коридора, а микрофонът по средата на изказването на Иван Теофилов отказа. Но на това място биха могли да се случат и други четения на поети. Поезията ще полепне като фин прах по многото гипсови модели, свиделства на опитите на студентите, с вкус подредени на рафтове по стените.


Защо обаче пушат тези хора? Да казвам ли сега кой пръв си позволи да запали? Мога да изброя поименно пушачите, които явно не са схванали основното послание, което може да се прочете и по цигарените кутии, че пушенето вреди не само на тях, но и на хората отколо тях. Когато и госпожата седнала до мен запали ми се прииска да си тръгна, но четенето вече щеше да започне. Малък димен сблъсък на несъобразителност и непоносимост. Това е тази България, която българите си харесват, едва страна в която се пуши навсякъде и никой не е свикнал да се съобразява с другите. Това са хората, чийто живот е минал в по-голяма степен от моя по времето на соца и те си имат утвърдени навици. Тази пущеша и нехаеща за това, че пречи на другите публика, може би ще хареса и повече от мен романа на Силвия Чолева.

Актрисата Снежина Петрова се настанява на един стол на подиума, на който позират моделите и чете откъс от книгата, откъс който започва с някакъв оратор и леко накуцващата библиотекарка в една читалищна библиотека, а после ни пренася пред тоалетката на една спалня в стил 50-те, дава ни възможност да надникнем и в кутийката с бижута да видим изкуствените мигли и лепилото, майката, която втрива с изящни кръгове около очите нощния си крем, да усетим потреса на малкото момиче, когато я вижда за пръв път с маска за разкрасяване. Снежина е актриса с много силно присъствие, който я е гледал на сцената знае, че не съществува текст, който да не може да оживи. Пренася ни в книгата. Пасажите написани от Силвия звучат добре в устата на Снежина.

А после вместо да говори Иван Теофилов чете. Прочете ни една рецензия, която умозрително е написал, дори се извини, че ще чете седнал, заради наскоро претърпяна операция на крака, а Силвия Чолева като услужлив и верен приятел приседнала зад него му държеше микрофона. Защо му трябваше да го чете, не можа ли да каже онова, което има да каже? Винаги съм си мислила, че поетите винаги има какво да кажат на група събрали се хора и че би трябвало да четат само поезия.
После и Марин Бодаков, подканен да излезе, прочете един текст. И ти ли, Марине, си казах, и тук ще повторя, вие поетите трябва да четете само стихотворения, а не онова, което имате да кажете за една книга.

А после се изказа и един читател, небезизвестният фотограф Иво Хаджимишев и дори се извини, че няма да чете, а само ще говори. Не бях виждала такова преклонение пред писания текст от няколко години.

Римско копие на атлет, фавн с козле, чийто оригинал от елинистическата епоха е в музея Прадо в Мадрид и те бяха станали част от литературното събитие в Художествената академия.



Статуите бяха снабдени с торбички от издателска къща "Жанет 45", колко жалко само, че не можеха да четат, но и торбичките им бяха празни. А всяка закупена книга я слагаха в такава книжна торбичка.

Както беше обещано накрая и Ицко Финци свири на цигулка, а господинът с шапката на снимката пред него не спря нещо да му говори. Изглеждат като сцена от филм. Питам правеше ли му в този момент на Ицко Финци удоволствие да свири или свиреше само защото бе обещал на Силвия да посвири.

А после си тръгвам, нетърпелива да разлистя у дома този роман, който всички, които говориха наричаха книга, текст, дневник и избягваха да нарекат роман, за да го зачета и да открия, че това е един по-скоро семеен отколкото личен албум с подвързия в "Зелено и златно", два цвята на сладко от смокини, сладко от зелени смокини и сладко от зрели, сладкото, което Силвия Чолева май наистина обича.

кратко стихотворение посветено на Тед Хюз

Пука му на мъжа, че го обича поетеса

Sticker paper problem или къде е Габриела?

Това се оказа събитието на изложбата на група XXL в Софийската Градска Галерия "Реминисценции от 90те". Истинска крайно субективна реминисценция на Борис Сергинов подобаващо и по мъжки уважена от кураторите на изложбата Свилен Стефанов и Иван Кюранов. И докато Иван Мудов печели наградата на Гауденц Руф с един румънски трик и табелка с името, забележителна работа създадена само с къс лепяща хартия и заглавие на творбата, Борис Сергинов пренаписва историята (собствена си история и тази на българското изкуство) слагайки само своето име на къс лепяща хартия.

Коя обаче е жената, която на фотосите удря порцеланови чинии в главата му? Какво ли ще реши един девствен посететил на изложбата, който не е чувал никога за Борис и Габриела Сергинови? Какво ще си помисли някой, който смътно е чувал за тях, но не е запознат с онова, което са правили? Зададоха ли си този въпрос двамата куратори, които се представят и като автори в изложбата - Свилен Стефанов и Иван Кюранов? Не, защото ако се вгледаме в творбите им ще разберем, че не мислят за нещо повече от онова за което (или с което) мислят повечето мъже. (След като написах това вече се чувствам задължена да представя и техните творби в един специален пост някой от следващите дни. Да, ще си направя удоволствието да анализирам произведенията им.)

12 порцеланови чинии строшени в главата на артиста и лепяща хартия.
Но коя е жената, която върши това? Коя е русата дама, произвела тази ударна доза изкуство и която наравно с потърпевшия (през 2001 артист) участва в този пърформанс?
През 2001 година, когато е датирана работата на табелката в изложбата, тази дама е била Габриела Сергинова. Днес вече тя не носи фамилното име на г-н Сергинов и затова не присъства по никакъв начин в стикера с заглавието на пърформанса "Битов пейзаж".
Присъства единствено на снимките, които обаче са неми. Целият пърформанс, документиран и показан в Градската галерия в изложбата на кръга XXL мълчи. Мълчи за много неща. Много удобно, точно както завършва един прочут логико-философски трактат: "За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи".

Само Габриела знае какво й е коствало това. Само тя и Борис знаят предисторията на този пърформанс. Освен че е зрелищен, той е и много сериозен. В него се заключени не малко страхове. Гледайки снимката на Борис аз не мисля за физическата болка и разцепената глава. Мисля за човека, който е предизвикал това и как се е чувствал в онзи момент. Борис си остава със спомена и с тази снимка, в душата на Габриела тези рани едва ли някога ще се затворят. Защото е лесно да удариш човек когото мразиш и ненавиждаш, за когото въобще не ти пука, но да удариш дори само веднъж човека, когото обичаш е като автожигосване. Да удряш порцеланови чинии в главата на човека, когото обичаш, да ги чупиш в главата му, не е лесна задача, не е работа за асистентка на фокусник, чието име по принцип не се обявява в програмата и чиято задача е да отвлича само вниманието от номера докато се фръцка на токчета и развява воали.

"След развода всичко, което сме правили заедно оттук насетне може да носи само и единствено моето име". Това ни казва с този етикет Борис Сергинов. Адвокатите обикновено се занимават само със семейната собственост придобита по време на брака. В някои случаи обаче се стига до проблем с интелектуалната собственост, тук се стига до подмяна на артистичната история на една двойка. И днес едният от тях изглежда самозванец, а другият безспорно е ощетен, частично е подложен на Damnatio memoriae. Проблемът с заличаването на името наистина е тревожен. Представете си само за миг, че някой заличи вашето име и ще разберете за какво говоря.

И защо на тази изложба го няма звука? На снимката виждаме инсталиран микрофона, който да регистрира звука. Звукът обаче през годините се е изгубил, няма го, днешната публика, която идва да види изложбата не може да го чуе защото не е предоставен. Дали това е решение на кураторите или на потърпевшия днес автор (преди девет години съавтор)? И всъщност кой днес е потърпевшият? Според мен е Габриела. Или окървавената глава на Борис е достатъчно основание той да извлече от този пърформанс всички аристистични дивиденти? Редно ли документацията от този първоформанс да е част едниствено от Curriculum vitae на Борис Сергинов? Латинският израз Curriculum vitae ставал супер популярен в България в последните десет години като CV означава не друго, а житейски път, път в живота. Питам така ли се представя историята на младото българско пост-социалистическо изкуство, господа куратори? No problem. Всичко е уредено по мъжки. Така изглежда става в кръга XXL.


С Габриела се виждаме вчера към 6 и 15 в залата. Оказва се, че тя няма никакви снимки от този пърформанс и ми се струва, че за пръв вижда тези, изложени в галерията. Или може би някога ги е виждала и е забравила. Това ме кара да се питам доколко е добра документацията на тези изяви в България. Знаят ли кураторите и авторът-съавтор Сергинов кой е направил тези фотографии? Има ли бившата галерия XXL някакъв архив или всичко показано идва от личния архив на художниците? Между другото никъде не видях надписа "частна колекция".

Габриела (вече или отново Габриела Петрова) малко се притеснява когато й предлагам да я снимам там пред фотосите, не иска да раздухва историята, но не може да приеме заличаването, не може просто да махне с ръка. Че кой би могъл? И се питам същото, което бе написала Боряна Роса там където ние ще продължим да водим нашия дебат. Беше написала, че и Габриела може да сложи една табелка до тези фотоси само с нейното име. Има същите основания да го направи, каквито е имал и Борис Сергинов.


И само за разведряване ще направя един завой към модата. Долче и Габана, също като нашите Борис и Габриела Сергинови, отдавна вече не спят в едно легло, но марката с двете им имена си остава, онова, което са създали заедно просто няма как да се раздели. С брака нещата са ясни, след развода децата носят фамилията на бащата, майката е принудена да си възвърне своята, но какво става със съвместния пърформанс? Виждаме го подписан само с името на мъжа. Какво да очаквате кажем, господа куратори и XXL артисти? Нима очаквате да си мълчим? No way.

Baba ganush or Aubergine and poetry by Ivan Dimitrov

Ето и последното събитие в преместилия се на "Ангел Кънчев" 30А ресторант MADE IN HOME - Баба гануш и стихове от Иван Димитров.

Модераторът на събитието Ники Бойков първоначално ме заблуди, че баба гануш било индийско, оказа се арабско, като попитах Иван, който го беше приготвил. А колкото до ударението и Ники и Иван не бяха сигурни на коя буква трябва да пада. Така, че го обявиха като българската дума баба, обаче ако се сетим за Али Баба, ще пада другаде.

Ето и кулинарното предложение, което според автора щеше да върви със стихотворенията му. Баба гануш с магданоз и без (арабски микс от печен патладжан с още нещо) и чаша наливно червено. Вървеше наистина. За мен бе удоволствие да слушам онова, което прочете Иван докато изяждах с арабския хляб още една порцийка в ниска пласмасова чашка.

Какво ли е да си вегитарианец цял живот? (Хм, че аз дори не зная как се пише тази дума) Иван обаче снощи ми разказа един анекдот за един американец вегEтарианец, който на въпроса как може да живее без месо отвръщал "с патладжан".

Има толкова много начини да се доближим до литературата, да популяризираме книгите, а ние ги пренебрегваме, мислим си, че всичко свършва с вдъхновението, с писането, с публикуването и издаването. Но истината е, че трябва да се борим за всеки читател, както добрия пастир за всяка овчица от стадото си. Извинете ме заради обичаната в проповедите християнска метафора, но тя важи с пълна сила за литературата. С Иван си говорихме за други неща, но всъщност исках да му кажа това.

Радвам се, че съм се запознала с човек, който пише всеки ден.

Правим снимка и каквито правят в полицейския участък, без да си даваме сметка какво ще излезе.

Иван ми позира, така че да се види и какво е останало от раста прическата му отпреди няколко години когато цялата му коса е била така. Един период от живота постепенно си отива, си мисля, докато натискам копчето на фотоапарата.

Иван Димитров в гръб докато реши колко дълги стихотворения да прочете.

Ники зад бара и Руди, домакинът, малко преди четенето да започне.

А какво чéте Иван?
От публикуваните досега в блога му TEXTISWORLD кратки стихотворения прочете това от 23 и това от 13 септември.

На сутринта в кафето на fb вместо обичайния сутрешен поздрав казах на един ранобуден приятел:
"този Иван Димитров ми хареса като поет - това е за добро утро", след което си излязох.
След половин час видях, че ми бе оставил съобщение:
"а на мен не ми харесва - това е за добър ден"

Degas et les danseurs

Collection de sculptures d'Edgar Degas à Sofia, Galirie Nationale Des Arts, du 2 septembre au 29 octobre 2010



Имам намерение да напиша един по-дълъг разказ за това посещение. Отдавна възнамерявах да напиша разказ за някои от работите на Дега, вдъхновен от темата с тоалета (в една от книгите за него пазя и бележките си отпреди наколко години), но след като видях изложбата със скулптурите му гостуваща до края на октомври в София, по някаква красива случайност в компанията на истински балерини от един балетен клас в хореографското училище останах преизпълнена с впечатления, които сега копнея да споделя в изящна форма.

Hipnosis by George Ruzhev in Yerebatan Sarnaci

Стори ми, че видях плаката и на един билборд в София, но ще трябва да сляза от тролея, да мина подлеза при Полиграфическия комбинат и ако наистина е там, да го снимам.
Имах уговорка и за интервю с Ружев, което ми бе обещал да направи мениджъра на аматьорския футболен отбор "Чуковете", в който артистът заема поста вратар. Но интервюто поради независещи от мениджъра на отбора обстоятелства във водохранилището на Базиликата, не се е състояло. Мога обаче да ви предложа снимките от тази cite specific installation, които този човек (дългогодишен мой приятел) е направил от арт изявата на "техния вратар". Така и не разбрах как в най-голяма степен Георги Ружев се самоопределя - като артист, музикант или играч. Надявам се, скоро да намеря отговора на този занимаващ ме от близо седмица въпрос още тази вечер в СГХГ на откриването на колективната изложба с негово участие, която лично ще посетя.

Георги Ружев в селенията на Медуза Горгона

Един рейс с приятели на Ружев утре сутринта заминава за Истанбул, за да присъства на спектакъла, който той ще представи в „Йеребатан сарнъджъ”, подземното водохранилище с 336 колони, в непосредствена близост до Света София, построено по същото време, когато Византийската империя е управлявана от император Юстиниан. И за да сме по-точни ще кажем, че това е VІ век, от 527 до 556 година, времето в което императорът разгръща една грандиозна строителна програма във всички важни градове на империята, чийто венец е най-голямата църква изигната дотогава в християнския свят, след построяването на която, говори се, Юстиниан възкликнал: „Соломоне, аз те надминах!”, но също така и нашата Св. София, дала впоследствие името на нашата столица, Св. Димитър, най-представителната църква в Солун и църквата Сан Витале в Равена – единствена запазила мозаечната си украса отвътре, където и до днес блестят ликовете и одеждите на императора и свитата му начело с тамошния епископ, поръчал да впишат и името му, а на отсрещната стена сияе императрица Теодора с нейната свита.

Но нека се върнем на Ружев, цистерните в сърцето на Константинопол (както и досега наричат този град гърците) и лика на Медуза.


В туристическите брошури наричат с право това водохранилище, което е истински храм на водата, the Sinking Palace (ще го дам и на руски: Дворцом, провалившимся под землю”). Предназначението му е било да снабдява с вода огромния императорски дворец. Най-вероятно водата от него е била използвана за поливане на градините и в баните. Вероятно след идването на османците са я използвали и за цветята в градините на Топ Капъ, където с харема си живеел падишаха. Османските жители на града обаче предпочитали свежата питейна вода, която и досега се предлага на туристите и водохранилището изпаднало постепенно в забвение до средата на ХVІ век когато било преоткрито от един холандски пътешественик на име П. Гилиус, който пребивал в Истанбул от 1544 до 1550 с цел да изследва паметниците от Византийския период, които се заел да опише. Направило му изключително впечатление, че местните хора си доставяли с вода с ведра от големи кръгли отверстия, подобни на кладенци и мнозина дори твърдели, че в тях може да се лови и риба. (Риби могат да се видят там и сега. Преди три години аз видях две или три.) Гилиус малко след това разбрал, че под земята има огромно водохранилище, входа към което бил от един древен дом, в близост до църквата Св. София, слязъл по каменните стъпала спускащи се надолу с факла в ръка и можем да си представим удивлението, което изпитал. Впоследствие с лодка се заел да го измери и го определил като площад с голямо количество колони. След като публикувал своите впечатления, мнозина пътешественици искали да включат това място в своите маршрути и дори във филма „От Русия с любов” (най-тъпия филм от всички с Шон Конъри) виждаме как Бонд слиза долу и там го чака един човек с лодка.

В периода на Османската империя били извършени две реставрации, първата през ХVІІІ век, по времето на Ахмед ІІІ (1723) с архитект Кайсери Мехмет Ага, а втората основна реставрация била направена в края на ХІХ век по времето на султан Абдул Хамид ІІ (1876 – 1909).

Гигантското съоръжение има правоъгълна форма с дължина 140 метра и широчина 70 метра. До него се стига по 52 каменни стъпала. Колоните са 336 на брой, разположени на разстояние от 4.80 м една от друга, в 12 реда, с по 28 колони на всяка редица. Твърди се, че хранилището било в състояние да вмести до 100 000 тона вода.

Ако не греша, двете глави на Медуза, поставени като пиедестали на две от най-последните колони, обърнати, едната с лицето настрани, а другата с брадичката нагоре, са взети от някой римски храм. Те обаче са безспорни шедьоври на римското ваятелско изкуство. Открити са при последната реставрация през 1985 – 1987, след като е била отстранена тинята, полепнала по лицата им от векове. Сега вълнуват посетителите, които отиват да ги видят, едната е с затворени очи, а другата с отворени, обрамчени и двете от тънко водно огледало, в което са поставени, за да придават здравина на този подземен дворец на водата, където в продължение на векове необезпоявани от ничий поглед безмълвно са властвали.



Някога красиво момиче, а после вкаменяващо чудовище, което в легендата Персей излъгал с блестящия си щит, и вместо той самият да се вкамени, за миг успял да я зашемети и докато тя останала неподвижна й отсякъл главата. Медуза Горгона, обаче продължава да вдъхновява артисти и авантюристи от Бенвенуто Челини до нашия Георги Ружев, който с посредничеството на кураторката Ирина Баткова утре ще й предложи там, в храма на водата, нещо наистина хипнотично. Ето какво разказва Ружев на една журналистка от в-к „Стандарт”:

HIPnosIs започна със стара снимка на дервиш от края на ХVIII век, на когото поразително приличам. После дервишът потъна в събираните с години ислямски изображения и фотографии, някои от тях много редки, за да ги съживи в съвременен психоделичен вариант. Завъртени в хипнотичен транс, от тях се роди видео-музикален филм, серия от авторски творби, променящи с различни арт средства първоначалния образ. В моите композиции и сетове използвам дервишка и старинна турска музика от ХVI-ХVIII век, които имплантирам в стиловете electro, industrial, drumТnТbass, и понякога добавям звуци от Константинопол. HIPnosIs е синтез от видеоарт, анимация, музика, светлина, принт и инсталации. В суматохата на визуалния взрив очаквам отключване на несъзнаваното творческо его на Наблюдаващия. "Йеребатан сарнъджъ" е кладенец на желанията, единственият оригинал, оцелял до момента на горгоната Медуза".

Ще го цитирам още веднъж: "Винаги търся своеобразния спектакъл, въздействащ на всички сетива. Представям проектите си под и над нивото на обикновеното. Така те се превръщат в елемент от цялата илюзия, докоснала безкрайността и оптимизма. Изкуството е само частен случай.”

TOXYТC AUNTIE, THE SOP OF THE STRIX BUBO, SUBSCRIBE, OVERMIX, Sofia - Night Club, OCTOBERON и DUMMY CO са групите с които е работил.

И накрая ще ви го покажа в друго eдно амплоа, като вратар на аматьорския футболен отбор „Чуковете” с фланелка на Тиери Анри, защото както ми призна мениджъра на отбора, нямат специален вратарски екип. И той затова си играе с номер 12 на френския нападетел.

Фотокредит: ЧУКОВЕТЕ