Показват се публикациите с етикет романи. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет романи. Показване на всички публикации

събота, 23 октомври 2010 г.

Албум за снимки в зелено и златно

Снощи, на 22 октомври в сивата сграда на Художествената академия бе премиерата на първия роман на Силвия Чолева "Зелено и златно". Силвия Чолева е поетеса и мнозина я обичат. Смятат я знаменита, талантлива и прекрасна. Аз също считам за важни някои нейни стихотворения, препоръчвала съм ги, препрочитала съм си, бих искала дори сега да мога да си спомня някои от тях като онези от цикъла "Лято на село" (ако си спомням добре), писани в селската къща, която се появява и в романа. Романът, който никой от четящите снощи не се осмели да назове роман. Или ако поне един от тях е казал тази дума, тя по някакъв магически начин ми е убегнала.

Скулптурното ателие на Художествената академия се оказа гостоприемно за литературата място. Жалко само, че една част от хората дошли да уважат Силвия, когато четенето започва бяха принудени да останат в коридора, а микрофонът по средата на изказването на Иван Теофилов отказа. Но на това място биха могли да се случат и други четения на поети. Поезията ще полепне като фин прах по многото гипсови модели, свиделства на опитите на студентите, с вкус подредени на рафтове по стените.


Защо обаче пушат тези хора? Да казвам ли сега кой пръв си позволи да запали? Мога да изброя поименно пушачите, които явно не са схванали основното послание, което може да се прочете и по цигарените кутии, че пушенето вреди не само на тях, но и на хората отколо тях. Когато и госпожата седнала до мен запали ми се прииска да си тръгна, но четенето вече щеше да започне. Малък димен сблъсък на несъобразителност и непоносимост. Това е тази България, която българите си харесват, едва страна в която се пуши навсякъде и никой не е свикнал да се съобразява с другите. Това са хората, чийто живот е минал в по-голяма степен от моя по времето на соца и те си имат утвърдени навици. Тази пущеша и нехаеща за това, че пречи на другите публика, може би ще хареса и повече от мен романа на Силвия Чолева.

Актрисата Снежина Петрова се настанява на един стол на подиума, на който позират моделите и чете откъс от книгата, откъс който започва с някакъв оратор и леко накуцващата библиотекарка в една читалищна библиотека, а после ни пренася пред тоалетката на една спалня в стил 50-те, дава ни възможност да надникнем и в кутийката с бижута да видим изкуствените мигли и лепилото, майката, която втрива с изящни кръгове около очите нощния си крем, да усетим потреса на малкото момиче, когато я вижда за пръв път с маска за разкрасяване. Снежина е актриса с много силно присъствие, който я е гледал на сцената знае, че не съществува текст, който да не може да оживи. Пренася ни в книгата. Пасажите написани от Силвия звучат добре в устата на Снежина.

А после вместо да говори Иван Теофилов чете. Прочете ни една рецензия, която умозрително е написал, дори се извини, че ще чете седнал, заради наскоро претърпяна операция на крака, а Силвия Чолева като услужлив и верен приятел приседнала зад него му държеше микрофона. Защо му трябваше да го чете, не можа ли да каже онова, което има да каже? Винаги съм си мислила, че поетите винаги има какво да кажат на група събрали се хора и че би трябвало да четат само поезия.
После и Марин Бодаков, подканен да излезе, прочете един текст. И ти ли, Марине, си казах, и тук ще повторя, вие поетите трябва да четете само стихотворения, а не онова, което имате да кажете за една книга.

А после се изказа и един читател, небезизвестният фотограф Иво Хаджимишев и дори се извини, че няма да чете, а само ще говори. Не бях виждала такова преклонение пред писания текст от няколко години.

Римско копие на атлет, фавн с козле, чийто оригинал от елинистическата епоха е в музея Прадо в Мадрид и те бяха станали част от литературното събитие в Художествената академия.



Статуите бяха снабдени с торбички от издателска къща "Жанет 45", колко жалко само, че не можеха да четат, но и торбичките им бяха празни. А всяка закупена книга я слагаха в такава книжна торбичка.

Както беше обещано накрая и Ицко Финци свири на цигулка, а господинът с шапката на снимката пред него не спря нещо да му говори. Изглеждат като сцена от филм. Питам правеше ли му в този момент на Ицко Финци удоволствие да свири или свиреше само защото бе обещал на Силвия да посвири.

А после си тръгвам, нетърпелива да разлистя у дома този роман, който всички, които говориха наричаха книга, текст, дневник и избягваха да нарекат роман, за да го зачета и да открия, че това е един по-скоро семеен отколкото личен албум с подвързия в "Зелено и златно", два цвята на сладко от смокини, сладко от зелени смокини и сладко от зрели, сладкото, което Силвия Чолева май наистина обича.

събота, 17 юли 2010 г.

Автографът

Пожеланието е толкова хубаво и досега не съм яла сладолед в Рим.

Това е първият автограф, който показвам, от онези, които съм искала. Това е автографът, който ми стана особено скъп и не бе лесно да се реша да го публикувам.

Виргиния ме попита какво обичам, аз малко се запънах, но след няколко мига колебания казах сладолед. После добавих и Италия. И тя в миг съчини това пожелание, което ме радва всеки път щом си спомня за него. Има малка грешчица при изписването на италиански на Испания, Spagna, но тя се дължи изцяло на мен, на неумението ми да обясня как се изписва звука "ныа" и как се спелва на английски или френски буквата G, на която щом мисля на италиански аз си викам все "Джи" и наистина не знам как да я произнеса на друг език. И всичкото това заради Piazza di Spagna, наречен така, защото там някога е била резиденцията на испанския посланик.

петък, 16 юли 2010 г.

Калиграфии на Виргиния Захариева




Направих тези три снимки привечер на светлината на отиващо си слънце, държах с едната си ръка романа на отворения прозорец, отметнала зад мен пердето, а с другата фотоапарата. Направих ги в обратен ред, първо щипката, чието описание в романа много ми хареса. И аз харесвам тази форма, дори преди повече от 20 години си правех колекция от ципки донесени от различни места. Все още като простирам на балкона ми попада тази от Несебър и онази от Милано, която си взех предизвиквайки удивлението на Райна, но всеки път когато защипвам нещо с тази голяма и стабилна жълта щипка тя ми напомня за онова първо гостуване в апартамента на пиаца Гранди.

Мисля, че Виргиния Захариева трябва да направи едно четене с калиграфии в някоя галерия. Мисля, че романът го изисква. Да направи пред публика поне две, които после който иска и може да си го позволи, да си купи. Преди това и след това да почете. Аз лично съм много любопитна кои глави ще избере и как ще се облече.

четвъртък, 15 юли 2010 г.

Палят ми се китари

Никола Верлато сигурно в някакъв паралелен свят е чел Виргиния Захариева, имам предвид онзи пасаж от романа (бих го цитирала, но не мога да избера откъде да започна), който завършва с "Палят ми се китари" (затова ще дам страницата - 243) или Джими Хендрикс все още неистово вдъхновява!

Виргиния, тази китара е за теб, зaщото ми стигаха няколко глави от "9 зайци" и желанието да пиша на български се завърна.

Nicola Verlato, The Monterey's Guitar, 2009
oil on canvas, 122 x 76 cm
Courtesy Bonelli Arte Contemporanea, Mantova and Padioglione Italia 53 Biennale di Venezia Fare Mondi Making Worlds 07.06 - 22.11.09 (Arsenale)


Nicola Verlato was born 1965 in Verona. Lives and works in New York.

сряда, 14 юли 2010 г.

"9 зайци" 9 дена 9 поста

От заглавието се вижда какво съм намислила. Каквото ще пиша за този роман ще го напиша така. Романът заслужава "нещо по-така".

Виргиния, утре имам за теб една горяща китара.


Направих тази снимката на корицата на романа, като сложих книгата върху полата на гладачната маса, която трябва да си изгладя преди да изляза. Можех да зарадвам и Батман, черният рицар, който всъщност е някакъв жалък боязлив рицар, ако въобще е рицар този римски кафон (използвам тази дума защото вече има Гугъл Преводач, така ще го метна, макар, че на Батман му е през оная работа на какъв език, къде и какво пиша).

Мислех, че ще ми достави удоволствие да обсъдя персонажите Тома или Жоро или колежките ми от студентските години в културологията с истински имена, няма обаче да започна да се занимавам с литературно-клюкарски обсъждания сега.

Искам да кажа, че тази книга отключи няколко въпроса в мен и един от тях е "Колко отхвърляния мога да понеса?"

Хубав въпрос, добре формулиран, не си го бях задавала точно така, но помня всеки миг когато ми се е въртял в главата. Една особена тревога, която никога не минава прага на отчаянието. Следващият път когато я изпитам трябва само да си кажа, че вече ми е станала скъпа. Че веднъж съм я свила с една вечеря на пиаца Навона сама, такива разни неща.

Именно Батман по отношение на отхвърлянето направи чудеса. И въпреки това продължава да ме изненадва всеки път щом видя името му да ме чака в mailbox. Но Батман е от друга книга, така, че няма повече да го споменавам. Той и без друго е само за прикритие. Абе той и Данте, беше писал за една дама, която му служела за прикритие, но истината е, че му е служела за удоволствие.