(написан специално по моя заръка от Иван Димитров)
Две четения в Арт-Хостел (или Безпризорните отново са тук)
След дългото лято и сред все още дългата есен традиционните четения в Арт-Хостел под надслова „Безпризорните в неделя” се завърнаха. Регламентът на тези четения е следния: това са свободни четения, в които всеки може да участва. Единственото, което трябва да направи желаещия да чете, е да изпрати имейл на bezprizornite@abv.bg и да пише, че му се чете. Няма никаква цензура. Участниците не се подбират. Чете се по ред на записване.
Началото на същинските безпризорни четения се забави с няколко седмици. Но това не означава, че четения в Арт-Хостела не се състояха. Напротив. Литературният сезон беше открит още на десети октомври с четене, в което взеха участие Мартин Колев, Стефан Иванов, Калин Терзийски, Иван Димитров, Иван Ланджев, Мирослав Христов
и Алексей Алексеевич Бакутин (който чете на родния си руски език).
На трийсет и първи октомври литературният фестивал АрсМедия гостува на Безпризорните в неделя. По принцип публиката на тези мероприятия се състои основно от младежи. Този път сред тях бяха различни поети и писатели. Ще спомена само имената на Галина Николова, Палми Ранчев и Марин Бодаков. Атмосферата беше приятна и достатъчно съпричастна към четенето, което този път беше без микрофон. Но се чуваше.
Самото четене беше организирано от Валентин Дишев, който се занимава със сайтове като „Кръстопът” и „Dictum”. А и не само с тях. Валентин Дишев е един изключително енергичен човек. Той върши толкова много неща (междувременно пише и страхотна поезия), че човек понякога се пита дали въобще спи. А ето и поетите, които Валентин Дишев беше подбрал: Бояна Петкова, Катя Начева, Ваня Константинова и Емил Христов.
Емил Христов се появи с кучето си и мисля, остана приятно изненадан, че няма проблем да вземе кучето със себе си. В един особено култов момент от четенето кучето даже му пригласяше. Това ми напомни на една песен на Пинк Флойд от концерта в Помпей. В тази песен Пинк Флойд се изживяват като блусари. Дейвид Гилмор свири на хармоника, а в момента, в който кучето го чуе, започва да вие. На четенето имаше и подобен момент, макар и много кратък. Повечето от поетите четоха по-стари свои неща. Получи се едно добро четене.
Приятно ми беше да наблюдавам как млади хора слушат поетите от това поколение (ако в поезията изобщо може да се говори за поколения, което винаги е било леко спорно). Самият Валентин Дишев чете стихотворения от последната си книга „RES (или палеонтология на поетическото тяло)”. Една разностилова книга, която борави с различни начини за писане на поезия. Една книга, която не се дава лесно на читателя. Най-малкото поради дизайна си. Поради това, че в нея има две книги. Едната е от дясната страна и изглежда традиционно. А от лявата страна има една втора книга, която се отваря като бележник.
И така стигаме до тази неделя. До седми ноември. Денят, в който най-сетне безпризорните се върнаха в Арт-Хостела. За късмет имаше желаещи, които се бяха записали. Това е най-основния проблем с подобни четения. Ако никой не се запише, четенето не се състои. Всъщност вече имаше около десет записали се души. По програма трябваше да четат шест. Четоха седем.
Публиката слушаше активно. Тя реагираше на част от нещата. Това започна още при първия четящ, Георги Станков. Той пише абсурдни разкази. Този път прочете цяла новела. И на моменти накара публиката да изригне в смях. След него чете Дилян Еленков, фронтменът на група Кака Сяра, които за съжаление правят концерт на година-две. Ако искате да се запознаете по-добре с творчеството му, гледайте късометражното филмче „Пет метра коридор” click here. Той е автор на сценария. Дилян Еленков очарова публиката с мелодичното си четене и откровеното си писане.
След него се изяви Иван Шентов. Също музикант, свирил с група „КПД-0”. Той е участвал и в други четения с други хора, но отдавна не се беше изявявал пред публика. Той знае как да се изявява пред публика и го показа. Александър Тороманов прочете няколко неща след него. Едно от тях беше посветено на „Нова Генерация”. Други не бяха посветени на никой.
Мадлен Зашева беше първата жена след толкова мъже. Тя извади един тефтер, прочете едно прозаично парче оттам и се оттегли. Последна беше Златина Димитрова. Една значителна част от публиката беше дошла, за да я чуе. Имаше защо. Златина участва в таен литературен клуб, който се помещава по ъндърграунд места. Другото остава тайна.
След може би час и половина четене и това дойде до своя край. Но това е едва началото. Безпризорните ще продължават да се разразяват два пъти в месеца. Следващото четене ще бъде след две или три седмици. Дотогава можете да прочетете какво е било четено там на http://bezprizornite.blogspot.com/.
Или да се запишете да четете.
понеделник, 8 ноември 2010 г.
събота, 6 ноември 2010 г.
James Franco as Allen Ginsberg in HOWL
Снощи отидох на премиерата на романа на Иван Димитров "Животът като липсваща лъжица" и разбрах за каква лъжица става въпрос. Бях виждала книгата преди няколко седмици в Made in home, не бях обърнала голямо внимание на корицата, но с невиността на лелка, която не е на ти с наркотиците, не я свързвах с нещо, което се загрява в лъжица.
Когато снощи обаче се появих, с малко закъснение, на представянето на книгата в Дома на киното веднага разбрах за какво идеше реч. Чух актьора, който четеше (ще го пощадя и няма да давам оценки), чух Силвия Чолева, която четеше. Изглежда четенето на предварително написаните текстове рецензии е българският стандарт в представането на книги и сега повлияна от "Вой" на Алън Гинзбърг ми идва да възкликна Holy Vlado Gradev, Holy Vlado Levchev, които и преди да поживеят далеч от България са знаели как се правят тези неща, да определено, още преди 20 години са умеели да ги правят, умеели са да говорят за книги и автори без притеснение.
Така се редуваха актьорът и Силвия Чолева. Когато едниният се изправяше, другият сядаше на ярко резедавото диванче.
Бях си забравила фотоапарата в къщи и хората, които четат моя блог ще трябва да се задоволят само с това описание.
После като свършиха слязох до книжарницата да си купя романа на Иван Димитров и след като се качих отново по стълбите се наредих на опашката за автографи. Няма да казвам дълга или къса беше, да кажем, че беше красива, нали и аз бях част от нея. Забелязах, че Иван пишеше дълго на титулната страница и тръпнех от любопитство да прочета какво ще ми напише. Не се наложи да си казвам името, защото благодарение на журналистическата активност, която развих в последия месец, Иван Димитров вече го знаеше.
Ето какво ми написа:
После изпихме по чаша вино (имаше розе и червено) и след това към 18 и 10 който си беше купил билет за филма "Вой" влезе в киносалона, за да чуе първо гласа на Алън Гинзбърг и как Владимир Левчев чете своите преводи на неговата поезия и как разказва за срещата си с поета на битческото поколение в Ню Йорк. Друг е въпросът, че самият Гинзбърг (какво ще видите и трейлъра на филма) твърди, че няма битническо поколение. Владо Левчев (ще си позволя да го наричам така, макар и да не го познавам лично) накрая прочете и някои свои стихотворения от първата вълна на влияние на тази поезия у нас (защото не пропусна да каже, че сега има и втора) и последните две от тези стихотворения бяха "Теория на изкуството" и "Чакалня". Сменяше очилата, с които четеше от стихотворенията на Гинзбърг и накрая няколко от своите, с друг чифт очила, които си слагаше, когато говореше. Каза ни каква снимка на Ансел Адамс е имало над леглото на Алън Гинзбърг в жилището му в Манхатън. Разбрахме, че са имали кореспонденция от годините, когато започнал да го превежда и така през 1994 един ден Владимир Левчев заедно с жена си и сина им, който бил почти бебе отишли от Вашингтон в Ню Йорк, и тогава Левчев за първи път се срещнал с Гинзбърг. Поетът ги попитал къде са отседнали, те възнамерявали да се върнат същия ден след няколко часа във Вашингтон, а той им казал "Останете тук, ето ви ключа, аз заминавам".
И после започна филма "Вой" с прекрасния Джеймс Франко, който ме накара да харесам истински Гинзбърг.
see the trayler of the film HOWL
Когато снощи обаче се появих, с малко закъснение, на представянето на книгата в Дома на киното веднага разбрах за какво идеше реч. Чух актьора, който четеше (ще го пощадя и няма да давам оценки), чух Силвия Чолева, която четеше. Изглежда четенето на предварително написаните текстове рецензии е българският стандарт в представането на книги и сега повлияна от "Вой" на Алън Гинзбърг ми идва да възкликна Holy Vlado Gradev, Holy Vlado Levchev, които и преди да поживеят далеч от България са знаели как се правят тези неща, да определено, още преди 20 години са умеели да ги правят, умеели са да говорят за книги и автори без притеснение.
Така се редуваха актьорът и Силвия Чолева. Когато едниният се изправяше, другият сядаше на ярко резедавото диванче.
Бях си забравила фотоапарата в къщи и хората, които четат моя блог ще трябва да се задоволят само с това описание.
После като свършиха слязох до книжарницата да си купя романа на Иван Димитров и след като се качих отново по стълбите се наредих на опашката за автографи. Няма да казвам дълга или къса беше, да кажем, че беше красива, нали и аз бях част от нея. Забелязах, че Иван пишеше дълго на титулната страница и тръпнех от любопитство да прочета какво ще ми напише. Не се наложи да си казвам името, защото благодарение на журналистическата активност, която развих в последия месец, Иван Димитров вече го знаеше.
Ето какво ми написа:
После изпихме по чаша вино (имаше розе и червено) и след това към 18 и 10 който си беше купил билет за филма "Вой" влезе в киносалона, за да чуе първо гласа на Алън Гинзбърг и как Владимир Левчев чете своите преводи на неговата поезия и как разказва за срещата си с поета на битческото поколение в Ню Йорк. Друг е въпросът, че самият Гинзбърг (какво ще видите и трейлъра на филма) твърди, че няма битническо поколение. Владо Левчев (ще си позволя да го наричам така, макар и да не го познавам лично) накрая прочете и някои свои стихотворения от първата вълна на влияние на тази поезия у нас (защото не пропусна да каже, че сега има и втора) и последните две от тези стихотворения бяха "Теория на изкуството" и "Чакалня". Сменяше очилата, с които четеше от стихотворенията на Гинзбърг и накрая няколко от своите, с друг чифт очила, които си слагаше, когато говореше. Каза ни каква снимка на Ансел Адамс е имало над леглото на Алън Гинзбърг в жилището му в Манхатън. Разбрахме, че са имали кореспонденция от годините, когато започнал да го превежда и така през 1994 един ден Владимир Левчев заедно с жена си и сина им, който бил почти бебе отишли от Вашингтон в Ню Йорк, и тогава Левчев за първи път се срещнал с Гинзбърг. Поетът ги попитал къде са отседнали, те възнамерявали да се върнат същия ден след няколко часа във Вашингтон, а той им казал "Останете тук, ето ви ключа, аз заминавам".
И после започна филма "Вой" с прекрасния Джеймс Франко, който ме накара да харесам истински Гинзбърг.
see the trayler of the film HOWL
Трудната за разчитане изложба на Самуил Стоянов
Бях виждала веднъж преди години Самуил Стоянов, малко след като той бе завършил Художествената академия, в началото на третото хилядолетие. Знаех го като приятел и колега на един приятел, открих го обаче като артист след закриването на една колективна изложба посветена на 100-годишнината от независимостта на България с надслов „Родени независими”, организирана от Съюза на българските художници и Министерство на Културата на един от етажите на „Шипка” 6 и продължила от 20 март до 10 април 2009 г. „Слаба изложба”, си спомням, че каза тогава, след като ми бе предложил един плакат и собственоръчно го нави. Бяхме отишли да я видим с друг един от участниците и четиригодишната му дъщеря. Заварихме там Самуил, който с фотоапарат на статив снимаше своите работи преди да ги събере. Щракнах го (с неговия апарат) сред очертанията на неговата България от брашно, възхитих се на скулптурата му със сини възли в плексиглас (за моя изненада се оказа откупена), на тръгване момиченцето изискано се представи с името и фамилията си и той на свой ред се представи: „Аз съм Самуил Стоянов”. Така запомних името му и много се зарадвах когато известно време след тази среща той спечели наградата БАЗА за 2009 година.
Наградата за съвременно изкуство БАЗА е инициатива на ИСИ (Института за съвременно изкуство – София) съвместно с Фондацията за гражданско общество (САЩ) и носителят й заминава на шестседмична специализация в International Studio and Curatorial Program в Ню Йорк. Година след това в галерията на ИСИ се организира негова самостоялна изложба. Няма да крия, чаках я с нетърпение.
Още си спомням някои работи на Самуил Стоянов, които бях виждала на втория етаж на Софийската градска галерия - гаража за неговото „Бугати”, огледалото с брояч, таблото за проверка на зрението, диоптричните му очила във витрина в очакване на новия си собственик, онзи проект за сграда на световното правителство 843 възела (не толкова проект, колкото макет направен от различни материали кабели, маркучи, въжета, разноцветна прежда, един изключително симпатичен макет, изложен още тогава като част от колекцията на Недко Солаков).
Със Самуил впоследствие си бяхме разменили по един е-мейл, в който ставаше дума за Дан Греъм, на когото бях станала голяма почителка след две пътувания до Венеция и две срещи с негови работи от стъкло. А Самуил Стоянов бе слушал негова лекция в Ню Йорк и дори ми бе предложил да се видим и да ми разкаже. После обаче видях миналогодишните звезди в изложбата на авторите, номинирани за наградата на Гауденц Руф (става дума за shortlist 2009) и сякаш малко позагубих интерес към него като артист.
И така, до откриването на самостоятелната му изложба в галерията на Института за съвременно изкуство в София. Възнамерях да отида на откриването в четвъртък на 28 октомври, от шест часа вечерта. Бях получила известие по пощата с допълнителни файлове за тази дългоочаквана изложба.
Наречена е ON THE TOP - EXHIBITION OF SAMUIL STOYANOV AND ITS EFFECT ON GLOBAL WARMING (на английски) и съответно (на български) НА ВЪРХА – ИЗЛОЖБА НА САМУИЛ СТОЯНОВ И ВЛИЯНИЕТО Й ВЪРХУ ГЛОБАЛНОТО ЗАТОПЛЯНЕ и ще продължи до 4 декември 2010. Колко ли CO2 ще произведат посетилите я дотогава, се питам сега.
Нужно ми бе малко време да осъзная, че става дума за ефекта на изложбата върху глобалното затопляне. Може би винаги ще се нуждая от известно време, за да разбера тънкото чувство за хумор на Самуил Стоянов, този фамозен негов „меко-ироничен стил”. Историята с Бурж Халифа, проекта му за алпинистко катерене до върха на най-високата конструкция изграждана някога в света, 50-те принта с Ал Гор с фунийка топящ се сладолед в ръка, чудната снимка на слънцето, все интересни неща.
Това е изложба, която озадачава, на пръв поглед дори не поставя въпроси. Бурж Халифа и изкачването на артиста до върха на шпила, принтовете с Ал Гор, на чиято организация Самуил Стоянов ще изпрати 50% от цената на всеки закупен, всичко това изглежда като нещо сериозно, но едновременно с това човек остава с впечатлението, че някой го занася. Изграждането на най-високата сграда в света в Дубай и катастрофата на петролната сонда довела до разлива в Мексиканския залив сякаш нямат нищо общо с въглеродния двуокис, който произвеждат с дишането си хората влезли в галерията на Института за съвременно изкуство в София. Но с тази изложба Самуил Стоянов ни предизвиква да се ориентираме правилно в този свят на глобално затопляне, в който живеем.
В деня на откриването авторът е поставил различни количества маргарин в пластмасовите съдове с вода. На следващия ден след откриването на изложбата виждам снимка от този момент и му казвам:
„Тези маргарини ще изглеждат кофти само след една нощ”
„За месец не мърдат въобще” - отвръща ми той.
„Хм, като има парно ще видиш, мърдат и още как” - усмихвам се всезнаещо аз, без да знам, че греша. Веднъж забравих да прибера кутията маргарин в хладилника и след 20 часа съдържанието бе с друга констистенция.
„Зависи от „качеството” на маргарина” сигурно – добавя Самуил - аз държах един обърнат маргарин в чиния близо 3 месеца през лятото в къщи и само му се промени цвета, потече малко”.
След два дни, когато отивам да видя изложбата и снимам плуващите във вода буци маргарин, цвета им не е мръднал. Непокътната форма на отделните „айсберги” от маргарин ме впечатлява не по-малко. Снимам прозрачните пластмасови кутии на работата с наименование „За повече лед”, снимам двата по-големи контейнера, чието название на етикета е „Разлив” и продължавам да се питам защо не е използвал масло или олио. Този въпрос изглежда не ми дава мира, защото след като в събота следобед съм видяла изложбата, в понеделник сутринта когато отново засичам Самуил Стоянов му го задавам. „А защо не използва масло или олио?”, питам аз като си мисля за маслената живопис.
„Защото маргарина е производно на петрола” – ми отговаря художникът.
Поставката с принтовете с Ал Гор на снимка от откриването е закачена като експонат на стената. Когато отивам в галерията, вече е долу на земята. Ефект от влиянието на изложбата върху глобалното затопляне. „Бас ловя, че никой няма да купи”, казвам тази сутрин на художника. „Засега имам само едно запитване за цената”, отговаря ми той.
Снимката на слънцето поразява.
До нея на стената има едно устройство със слушалки. Сложи ли ги човек може да чуе:
„Със своето дишане, пред следващите 13 дни и 14 часа, Вие ще произведете СО2 с обем, който би изпълнил Галерия ИСИ – София”
Запис на женски глас като от gps. Оставам слушалките, след като разбирам, че само това е съобщението, което се повтаря отново и отново. След два дена си го спомням съвсем бегло. За щастие познавам човека, който може да ми го повтори. Даже нещо повече, да ми го напише. Самуил изписва въпросната субстанция като в таблицата с химическите елементи. Питам го какво е това СО2.
„Въглероден двуокис – враг номер 1” – отговаря ми авторът.
Е, не можем да спрем да дишаме.
А как стои въпроса с Бурж Халифа? „И последно един последен въпрос – продължавам тази сутрин - ако се намери кой да финансира проекта, наистина ли искаш да стигнеш до върха на шпила?”. Това го питам с цялата си наивност. За щастие, той вече е излязал и безумния ми въпрос ми остава без отговор.
Колкото до работата с луминисцентни тръби (лампи, несветещи) вдясно от фотоса с Бурж Халифа ето какво става ясно от допълнителните файлове изпратени ми заедно с известието за изложбата от галерията на ИСИ. „Кулата на Татлин не е била построена поради липса на суровини, технически възможности и съмнения в нейната целесобразност”. Виждам това изречение върху снимката, добавена в документацията от галерията.
Снимка на модел на кулата на Татлин от луминисцентни лампи. За този проект на Владимир Татлин, обявен за христоматийно произведение на модерното изкуство в прес съобщението, (както и на листа, който в ИСИ раздават на любознателните посетители на изложбата) аз дори не бях чувала, понеже става ли дума за модерно изкуство никога не ме е интересувала посоката, в която слънцето изгрява.
В своята изложба Самуил Стоянов наред с проекта си за изкачване на най-високата сграда в света, официално открита на 4 януари 2010 г. ни е предложил и един модел на кулата на Татлин, проект, останал неосъществен поради вече споменатите причини.
„А относно работата с лампите – ще допълни накрая Самуил Стоянов - това е реплика на работата "Монумент 1" на американския художник Дан Флавин. Тя е направена от същата композиция на лампи, но светещи, и всъщност Дан Флавин посвещава тази своя работа от 50-те години, на проекта на Татлин за Кула на третият интернационал от 1920 г. Проекта на Татлин си е чисто архитектурен, но същевременно толкова утопичен, че едва ли и днес може да се реализира.”
Накрая се оказва, че текста за Татлин от прес съобщението е и на стената в галерията, но е изписан с бели букви (от ПВЦ фолио) върху бялата стена и не се чете лесно. Може да се каже, че остава скрит, тъй като аз не го видях и нямаше дори да узная за него, ако авторът не се бе сетил да ми го каже. Но в галерията на ИСИ ако проявите интерес, има кой да ви разясни всичко. Съвременното, както и модерното изкуство, има свой контекст и винаги ще се нуждаем от някой, който да ни въведе в него.
Наградата за съвременно изкуство БАЗА е инициатива на ИСИ (Института за съвременно изкуство – София) съвместно с Фондацията за гражданско общество (САЩ) и носителят й заминава на шестседмична специализация в International Studio and Curatorial Program в Ню Йорк. Година след това в галерията на ИСИ се организира негова самостоялна изложба. Няма да крия, чаках я с нетърпение.
Още си спомням някои работи на Самуил Стоянов, които бях виждала на втория етаж на Софийската градска галерия - гаража за неговото „Бугати”, огледалото с брояч, таблото за проверка на зрението, диоптричните му очила във витрина в очакване на новия си собственик, онзи проект за сграда на световното правителство 843 възела (не толкова проект, колкото макет направен от различни материали кабели, маркучи, въжета, разноцветна прежда, един изключително симпатичен макет, изложен още тогава като част от колекцията на Недко Солаков).
Със Самуил впоследствие си бяхме разменили по един е-мейл, в който ставаше дума за Дан Греъм, на когото бях станала голяма почителка след две пътувания до Венеция и две срещи с негови работи от стъкло. А Самуил Стоянов бе слушал негова лекция в Ню Йорк и дори ми бе предложил да се видим и да ми разкаже. После обаче видях миналогодишните звезди в изложбата на авторите, номинирани за наградата на Гауденц Руф (става дума за shortlist 2009) и сякаш малко позагубих интерес към него като артист.
И така, до откриването на самостоятелната му изложба в галерията на Института за съвременно изкуство в София. Възнамерях да отида на откриването в четвъртък на 28 октомври, от шест часа вечерта. Бях получила известие по пощата с допълнителни файлове за тази дългоочаквана изложба.
Наречена е ON THE TOP - EXHIBITION OF SAMUIL STOYANOV AND ITS EFFECT ON GLOBAL WARMING (на английски) и съответно (на български) НА ВЪРХА – ИЗЛОЖБА НА САМУИЛ СТОЯНОВ И ВЛИЯНИЕТО Й ВЪРХУ ГЛОБАЛНОТО ЗАТОПЛЯНЕ и ще продължи до 4 декември 2010. Колко ли CO2 ще произведат посетилите я дотогава, се питам сега.
Нужно ми бе малко време да осъзная, че става дума за ефекта на изложбата върху глобалното затопляне. Може би винаги ще се нуждая от известно време, за да разбера тънкото чувство за хумор на Самуил Стоянов, този фамозен негов „меко-ироничен стил”. Историята с Бурж Халифа, проекта му за алпинистко катерене до върха на най-високата конструкция изграждана някога в света, 50-те принта с Ал Гор с фунийка топящ се сладолед в ръка, чудната снимка на слънцето, все интересни неща.
Това е изложба, която озадачава, на пръв поглед дори не поставя въпроси. Бурж Халифа и изкачването на артиста до върха на шпила, принтовете с Ал Гор, на чиято организация Самуил Стоянов ще изпрати 50% от цената на всеки закупен, всичко това изглежда като нещо сериозно, но едновременно с това човек остава с впечатлението, че някой го занася. Изграждането на най-високата сграда в света в Дубай и катастрофата на петролната сонда довела до разлива в Мексиканския залив сякаш нямат нищо общо с въглеродния двуокис, който произвеждат с дишането си хората влезли в галерията на Института за съвременно изкуство в София. Но с тази изложба Самуил Стоянов ни предизвиква да се ориентираме правилно в този свят на глобално затопляне, в който живеем.
В деня на откриването авторът е поставил различни количества маргарин в пластмасовите съдове с вода. На следващия ден след откриването на изложбата виждам снимка от този момент и му казвам:
„Тези маргарини ще изглеждат кофти само след една нощ”
„За месец не мърдат въобще” - отвръща ми той.
„Хм, като има парно ще видиш, мърдат и още как” - усмихвам се всезнаещо аз, без да знам, че греша. Веднъж забравих да прибера кутията маргарин в хладилника и след 20 часа съдържанието бе с друга констистенция.
„Зависи от „качеството” на маргарина” сигурно – добавя Самуил - аз държах един обърнат маргарин в чиния близо 3 месеца през лятото в къщи и само му се промени цвета, потече малко”.
След два дни, когато отивам да видя изложбата и снимам плуващите във вода буци маргарин, цвета им не е мръднал. Непокътната форма на отделните „айсберги” от маргарин ме впечатлява не по-малко. Снимам прозрачните пластмасови кутии на работата с наименование „За повече лед”, снимам двата по-големи контейнера, чието название на етикета е „Разлив” и продължавам да се питам защо не е използвал масло или олио. Този въпрос изглежда не ми дава мира, защото след като в събота следобед съм видяла изложбата, в понеделник сутринта когато отново засичам Самуил Стоянов му го задавам. „А защо не използва масло или олио?”, питам аз като си мисля за маслената живопис.
„Защото маргарина е производно на петрола” – ми отговаря художникът.
Поставката с принтовете с Ал Гор на снимка от откриването е закачена като експонат на стената. Когато отивам в галерията, вече е долу на земята. Ефект от влиянието на изложбата върху глобалното затопляне. „Бас ловя, че никой няма да купи”, казвам тази сутрин на художника. „Засега имам само едно запитване за цената”, отговаря ми той.
Снимката на слънцето поразява.
До нея на стената има едно устройство със слушалки. Сложи ли ги човек може да чуе:
„Със своето дишане, пред следващите 13 дни и 14 часа, Вие ще произведете СО2 с обем, който би изпълнил Галерия ИСИ – София”
Запис на женски глас като от gps. Оставам слушалките, след като разбирам, че само това е съобщението, което се повтаря отново и отново. След два дена си го спомням съвсем бегло. За щастие познавам човека, който може да ми го повтори. Даже нещо повече, да ми го напише. Самуил изписва въпросната субстанция като в таблицата с химическите елементи. Питам го какво е това СО2.
„Въглероден двуокис – враг номер 1” – отговаря ми авторът.
Е, не можем да спрем да дишаме.
А как стои въпроса с Бурж Халифа? „И последно един последен въпрос – продължавам тази сутрин - ако се намери кой да финансира проекта, наистина ли искаш да стигнеш до върха на шпила?”. Това го питам с цялата си наивност. За щастие, той вече е излязал и безумния ми въпрос ми остава без отговор.
Колкото до работата с луминисцентни тръби (лампи, несветещи) вдясно от фотоса с Бурж Халифа ето какво става ясно от допълнителните файлове изпратени ми заедно с известието за изложбата от галерията на ИСИ. „Кулата на Татлин не е била построена поради липса на суровини, технически възможности и съмнения в нейната целесобразност”. Виждам това изречение върху снимката, добавена в документацията от галерията.
Снимка на модел на кулата на Татлин от луминисцентни лампи. За този проект на Владимир Татлин, обявен за христоматийно произведение на модерното изкуство в прес съобщението, (както и на листа, който в ИСИ раздават на любознателните посетители на изложбата) аз дори не бях чувала, понеже става ли дума за модерно изкуство никога не ме е интересувала посоката, в която слънцето изгрява.
В своята изложба Самуил Стоянов наред с проекта си за изкачване на най-високата сграда в света, официално открита на 4 януари 2010 г. ни е предложил и един модел на кулата на Татлин, проект, останал неосъществен поради вече споменатите причини.
„А относно работата с лампите – ще допълни накрая Самуил Стоянов - това е реплика на работата "Монумент 1" на американския художник Дан Флавин. Тя е направена от същата композиция на лампи, но светещи, и всъщност Дан Флавин посвещава тази своя работа от 50-те години, на проекта на Татлин за Кула на третият интернационал от 1920 г. Проекта на Татлин си е чисто архитектурен, но същевременно толкова утопичен, че едва ли и днес може да се реализира.”
Накрая се оказва, че текста за Татлин от прес съобщението е и на стената в галерията, но е изписан с бели букви (от ПВЦ фолио) върху бялата стена и не се чете лесно. Може да се каже, че остава скрит, тъй като аз не го видях и нямаше дори да узная за него, ако авторът не се бе сетил да ми го каже. Но в галерията на ИСИ ако проявите интерес, има кой да ви разясни всичко. Съвременното, както и модерното изкуство, има свой контекст и винаги ще се нуждаем от някой, който да ни въведе в него.
четвъртък, 4 ноември 2010 г.
Кирил Василев чете свои стихотворения от "Липсващи страници"
Вчера, сряда, 3 ноември, в библиотеката на културологията се събрахме група културолози завършили през 1996, заедно с приятели, студенти и докторанти, за да чуем как нашия колега и приятел Кирил Василев ще чете стихотворения от втората си стихосбирка "Липсващи страници", излязла през март тази година.
Инициатива бе на нашия преподавател Владимир Градев, вече проф. Градев, който бе замислил тази среща като продължение на докторантското училище, което организира в катедра Културология. Беше вълнуващо да разбера като един професор чете стихосбирката на своя докторант, който се е оказал поет, при това добър поет.
Той говори за тази среща със самата поезия, за поезията, която се ражда в една ситуация на поезия, определи чудесно тази среща или ситуация като тео-поетическа, говори за словото, което трябва да се справи със смъртта на Бога, с отсъствието на бога в нашето всекидневие, за преодоляването на тази ситуация на проблемен момент, пак повтори чудесното словосъчетание тео-поетика и спомена завръщането на божественото и на поетичното във времето, в което живеем, в нашето съществуване, после се позова на един момент от първата книга на Кирил "Три поеми" казвайки "Например на плажа Кирил си говори с епископа на Хипон, с Августин", казвайки го се обърна към Кирил, който кимайки с глава, потвърди, после заговори за Данте и VІІ песен от "Ад" на Комедията и онзи вик Pape Satan alepe, който се чува и в "Бароков концерт" на Кирил, спомена това, което всички, които познават поезията на Кирил са усетили, а именно, че това е "не рядко стряскаща поезия", не пропусна позоваванията на живопистта и при Бейкън и при разпятията и накрая говори за невъзможността за маневра, за усещането за поставените граници, показа ни тези граници като праг и накрая ни подсказа (или трябва да кажа лично на мен ми показа) откъде идва тихия, слабия полъх разказвайки за срещата на пророк Илия с Бога, за Бога, който не е бил в бурята, преразказа вълнуващо този момент от библията, как накрая след бурята се чува тихия, слабия полъх и в него е Бог и ни помогна (или трябва да кажа ни подкани) да го чуем и да го усетим и ние този слаб полъх.
А после Кирил обяви с най-прекрасния си глас (никога не го бях чувала така съвършено модулиран), че ще прочете няколко стихотворения, дълги спрямо обичайния лирически размер на стихотворението и ги прочете толкова добре, че мога да твърдя, усетихме някакъв слаб полъх накрая.
За всички, които харесват тази негова книга и заради хрониката ще кажа, че прочете именно в този ред:
Хълмът
Четири портокала в панер от синьо стъкло
Марина
Бароков концерт
Пейзаж в мъгла
Франсис Бейкън: Живопис 1946
В памет на Васил Ганчев, живописец
Гласът
Накрая имаше и автографи за онези, които слушаха за пръв поезията на Кирил Василев и не бяха вече чели стихосбирката му "Липсващи страници", издадена 2010 от издателство "Стигмати".
сряда, 3 ноември 2010 г.
Олег Мавромати и България
В края на октомври, в навечерието на Хелоуин в София имаше парти в подкрепа на руския радикален художник Олег Мавромати станал persona non grata след изтичането на руския му паспорт през септември тази година.
Историята на Олег Мавромати от 10 години е свързана и с България, където той пристига след запознанството си с българската художничка Боряна Драгоева известна повече с артистичното си име Боряна Росса. Когато през 2000 г. двамата се срещат на видеофест в Киев, Олег вече е станал медийна звезда в Русия с знаменито си разпятие – пърформанс, заради което срещу него е насрочено дело по чл. 282 от Наказателния кодекс на Руската Федерация – за подбуждане на етническа и религиозна омраза и обида на чувствата на вярващите. Онова връзване и приковаване на дървен кръст обаче не е замислено само като пърформанс, а като сцена от филм, който Олег Мавромати снима, филм на който е сценарист и в който играе една от главните роли. В Москва той е учил режисура в прочутия институт по кинематография, както и изобразителни изкуства. В първия си авторски филм решава да разкаже за руския художник Олег Голосий, загинал трагично, след като друг художник, негов приятел го блъска в един зимен ден от покрива на една сграда. След падането жертвата се влачи в снега със счупени крака и умира от болка и измръзване. Убиецът, в живота успешен комерсиален художник по никакъв начин дори не и обвинен поради липса на свидетели и доказателства. В филма на Олег Маромати, който играе именно ролята на убиеца, той се разкайва и като израз на това разкаяние решава да се прикове на кръст като позорно наказание и изкупление на вината. Сцената, дори само замислена придобива значението на пърформанс, и един от актьорите във филма (иска ми се да мисля, онзи, който го приковава с гвоздеите на кръста) се обажда в една телевизия, за да каже каква сцена ще снимат на 1 април в Москва на Берсеньевская набережная. Актьорът, както и самият Олег Мавромати вярват, че това ще се превърне в един вид реклама за филма. Сцената е заснета, малко преди приковаването Олег казва към камерата на руски „Аз съм просто човек”. После виждаме как телевизиония екип го интервюира докато ръцете му са приковани. Питат го защо го прави. Той отговаря „защото така го чувствам”, питат го дали го боли, той казва „естествено, че ме боли”, питат го какво е болката, той отговаря „истинско изкуство”. Въпросите на телевизиония журналист и отговорите на Олег ни ги преразказа Боряна докато вечерта на 29 октомври 2010 гледахме (без звук) кадрите останали в архива на художника. Това беше вечерта когато в кино Влайкова в София се събираха подписи в подкрепа на Олег Мавромати.
Интересното е, че преди 10 години, Боряна е видяла това интервю по руската телевизия от България, майка й, която гледала новините по руската телевизия я извиквала да види показаните по телевизията кадри. След интервюто някой от снимачния екип на филма застава на мястото на камерата и журналиста от телевизионния екип и разкъсва фланелката на Олег, а на гърба му се вижда надпис изрязан с кървави главни букви „Аз не съм Божият син”, това е заснето от оператора на неговия филм и може би и от телевизионния екип. За автора на филма интервюто дадено на телевизията от кръста сигурно е било неочаквано добро решение, но след излъчването на „пърформанса” по телевизията започват да се случват изненадващи неща, назавършения филм е конфискуван, представителите на една руска доста крайна православно-националистическа организация обвиняват Олег Мавромати в подбуждане на религиозни вражди и накърняване на чувствата на православните граждани по чл. 282 и завеждат дело. Това е един от най-ефективните членове от Наказателния кодекс в Русия срещу художници и артисти и досега нито един творец не е оправдан по него. Делата завършват с затвор до 5 години или с глоба до 20 000 евро при най-доброто стечение на обстоятелствата и наличие на сериозни връзки. Руски художници, подведени под известния чл. 282 са намерили политическо убежище в чужбина и Олег, който малко след това през същата 2000 година се запознава в Киев с Боряна решава да не се връща в Русия и да дойде с нея в България. Никой не го спира когато напуска страната си, но е търсен като свидетел там вече десет години. В България двамата основават групата Ултрафутуро, правят няколко запомнящи се акции и пърформанси, женят се през 2002 г., после отиват в Америка където живеят от пет години и правят своите пърформанси в известна галерия в Ню Йорк.
Преди да напусне завинаги Русия през 2000 г. и още преди да срещне Боряна, Олег Мавроманти прави още един (вече истински) пърформанс в руска галерия с приковане на кръст в формата на буквата Х озаглавен „Гражданинът Х”, кадри от който също можеха да се видят по време на вечерта за събиране на подписи в негова подкрепа в Софийското кино „Влайкова”.
Руските арт среди и медиите определено са заинтригувани от радикалното изкуство на Олег, авторитетното списание „Артхроника” обобщава много случаи, подобни на неговия в материал с заглавие „Свято-несвято”, а в момента с мотива, че е накърнило чувствата на православните граждани списанието също е въвлечено в процес по чл. 282 от Наказателния кодекс за разпалване на религиозни вражди.
Доколко разпятието на Олег Мавромати накърнява чувствата на православните християни може да провери всеки, който има нервите да изгледа видеото в YouTube с приковаването на кръста на Береньевская набережная срещу един руски събор в снежна Москва на 1 април 2000 г. Аз, която съм се взирала в толкова картини с тази изконна за християнското изкуство иконографска тема, след като с усилие изгледах „Страстите Христови” на Мел Гибсън, нямам сили да догледам видеото на Олег Мавромати качено в интернет със звук. Само звука от ударите на чука по гвоздеите ми изправя косата. Онази вечер, когато подписах петицията, която призовава България да му даде хуманитарен или статут на бежанец и гледах тези сцени прожектирани на екран на стената беше различно. Нямаше звук, Олег бе там сред хората, събрали се вечерта на 29 октомври от солидарност към него и той самият ми беше разказал как един актьор от филма преди да снимат сцената „пърформанс” извикал телевизията.
Убедена съм, че всеки един случай, в който артист бива съден заради изкуството си заслужва вниманието на обшеството. Вярвам, че е дълг на обществото е да не остава безразлично когато държавата допуска това. А какво точно е изкуството на Олег Мавромати и чии чувства то накърнява за мен е второстепен въпрос. В коментара си към статията на Светла Енчева „Неудобният Олег Мавромати”, Боряна Росса като художник, който прави пърформанси и като съпруга на Олег разяснява каква е художествената традиция, към която двамата се числят. Те гледат на изкуството си като на "критическа дейност на хора - мъже и жени - които използват тялото си като изразно средство, за да поставят социални и политически проблеми".
Намирам известна ирония в това, че Олег Мавромати, който като художник използва тялото си, за да поставя радикални проблеми по радикален начин, Олег който с двете московски разпятия засяга теми като отговорността на обществото към личността и за личната отговорност на всеки от нас, Олег който с един приковаващ образен език говори за престъплението и наказанието, с изтичането на срока на руския си паспорт се оказва в проблемна ситуация и се превръща сам едва ли не в политически проблем.
Преди изтичането на руския паспорт на Олег, двамата с Боряна се връщат в България от американското градче Трой, близо до Ню Йорк, където живеят и където Боряна ще трябва да се върне в края на ноември, за да продължи работата по докторската си степен. След изтичането на срока на паспорта на Олег през септември тази година Русия е поискала той да бъде екстрадиран, за да бъде съден там, тъй като е обявен за федерално издирване по прословутия чл. 282 от Наказателния кодекс.
След отказа на Руското консулство в София за подновяването на паспорта му на 8 септември 2010 (отказ, който консулството отказва да потвърди писменно) Олег Мавромати е подал молба за предоставяне на статут в България и за разлика отпреди 10 години, при първото му идване у нас, сега молбата му е регистирана в Държавната агенция за бежанците.
Ето обаче какво пише Светла Eнчева в своя Неуютен блог за Oleg Mavromatti:
Да се даде статут на Олег означава да се признае, че Русия не е демократична страна, щом вкарва в затвора хора заради убежденията и изкуството им, които убеждения и изкуство не са насочени срещу никого. На кого му стиска да признае това? На България, която е тотално енергийно (и в голяма степен степен политически и икономически) зависима от Русия? Или на иначе "демократичния" Запад?
Въпреки това, в понеделник от последната седмица на октомври Светла, която пише в своя блог за човешките права и за особеностите на българското гражданско общество организира акция за солидираност с Олег Мавромати. Тя и хората, които не са безразлични към подобни инициативи, правят плакати и в понеделник вечерта минават с тях покрай зала „Универсиада”.
Снимка: Архив на Светла Енчева
Снимка: Архив на Светла Енчева
В петък на 29 октомври се събираме в кино „Влайкова” на партито в подкрепа на Олег Мавромати. Това се случва след като вече съм видяла в „Фейсбук” снимките от берлинския театър „Панда” с събирането на подписи, за да се разреши неговия случай, след като съм видяла грузинския текст с цитат Freedom of religion is also freedom from religion, even for the crucified от Adam Zaretsky – единствените разбираеми думи в грузинския сайт, след като съм видяла писмото, което руските художници от арт-група "Афинити" и група "Верхотура и друзья" са написали със собствената си кръв до Никола Казаков, Директор на "Държавната агенция за бежанците" (ДАБ) в България, с молба да предоставят на Мавромати политическо убежище.
За да видите още снимки с писмото изпратено с експресна поща и видео от акцията трябва само да кликнете here.
Вечерта на 29 октовмври в 8 ч. отивам в кино „Влайкова” на ул. Иван Асен ІІ и първото, което ми прави впечатление са обявленията за издирвани престъпници (със снимка, стандартен размер) закачени по стените на фоайето, всички обвинени в сходни неща – за пропаганду акционизма и критику профессуры художественной академии, за совершение радикальных перформансов в составе организованной арт-группы, по обвинению в завладении необоснованным художественным авторитетом, по обвинению в совершении действий противоречаших здравому смыслу...
Мисля си "не си поплюват руснаците с артистите", когато се появава Боряна и ми обяснява, че това е работа на Олег от една свалена в Русия изложба и че това са снимки на истински хора извън закона, на които Олег само е съчинил арт-обвиненията. По-късно когато питам него самия, ми казва, че това е стандартния размер обявления и че е свалил снимките на издирваните от сайта на руското министерство на вътрешните работи. Шегуваме се, че неговата снимка все пак я няма там. Съгласен е да ми позира за една снимка и чак когато я повтарям без светкавица остава сравнително доволен.
Подписваме петицията, слагаме по една латексова ръкавичка и Боряна ни поставя символично по една стигма с четка, потопена в червена боя.
Снимка: личен архив на художниците Боряна Росса и Олег Мавромати
Снимка: личен архив на художниците Боряна Росса и Олег Мавромати
Ничии чувства не са накърнени. И който не е дошъл на партито за солидарност с Олег Мавромати, а иска да го покрепи, може да подпише и петицията в интернет http://www.ipetitions.com/petition/olegmavromati/
Историята на Олег Мавромати от 10 години е свързана и с България, където той пристига след запознанството си с българската художничка Боряна Драгоева известна повече с артистичното си име Боряна Росса. Когато през 2000 г. двамата се срещат на видеофест в Киев, Олег вече е станал медийна звезда в Русия с знаменито си разпятие – пърформанс, заради което срещу него е насрочено дело по чл. 282 от Наказателния кодекс на Руската Федерация – за подбуждане на етническа и религиозна омраза и обида на чувствата на вярващите. Онова връзване и приковаване на дървен кръст обаче не е замислено само като пърформанс, а като сцена от филм, който Олег Мавромати снима, филм на който е сценарист и в който играе една от главните роли. В Москва той е учил режисура в прочутия институт по кинематография, както и изобразителни изкуства. В първия си авторски филм решава да разкаже за руския художник Олег Голосий, загинал трагично, след като друг художник, негов приятел го блъска в един зимен ден от покрива на една сграда. След падането жертвата се влачи в снега със счупени крака и умира от болка и измръзване. Убиецът, в живота успешен комерсиален художник по никакъв начин дори не и обвинен поради липса на свидетели и доказателства. В филма на Олег Маромати, който играе именно ролята на убиеца, той се разкайва и като израз на това разкаяние решава да се прикове на кръст като позорно наказание и изкупление на вината. Сцената, дори само замислена придобива значението на пърформанс, и един от актьорите във филма (иска ми се да мисля, онзи, който го приковава с гвоздеите на кръста) се обажда в една телевизия, за да каже каква сцена ще снимат на 1 април в Москва на Берсеньевская набережная. Актьорът, както и самият Олег Мавромати вярват, че това ще се превърне в един вид реклама за филма. Сцената е заснета, малко преди приковаването Олег казва към камерата на руски „Аз съм просто човек”. После виждаме как телевизиония екип го интервюира докато ръцете му са приковани. Питат го защо го прави. Той отговаря „защото така го чувствам”, питат го дали го боли, той казва „естествено, че ме боли”, питат го какво е болката, той отговаря „истинско изкуство”. Въпросите на телевизиония журналист и отговорите на Олег ни ги преразказа Боряна докато вечерта на 29 октомври 2010 гледахме (без звук) кадрите останали в архива на художника. Това беше вечерта когато в кино Влайкова в София се събираха подписи в подкрепа на Олег Мавромати.
Интересното е, че преди 10 години, Боряна е видяла това интервю по руската телевизия от България, майка й, която гледала новините по руската телевизия я извиквала да види показаните по телевизията кадри. След интервюто някой от снимачния екип на филма застава на мястото на камерата и журналиста от телевизионния екип и разкъсва фланелката на Олег, а на гърба му се вижда надпис изрязан с кървави главни букви „Аз не съм Божият син”, това е заснето от оператора на неговия филм и може би и от телевизионния екип. За автора на филма интервюто дадено на телевизията от кръста сигурно е било неочаквано добро решение, но след излъчването на „пърформанса” по телевизията започват да се случват изненадващи неща, назавършения филм е конфискуван, представителите на една руска доста крайна православно-националистическа организация обвиняват Олег Мавромати в подбуждане на религиозни вражди и накърняване на чувствата на православните граждани по чл. 282 и завеждат дело. Това е един от най-ефективните членове от Наказателния кодекс в Русия срещу художници и артисти и досега нито един творец не е оправдан по него. Делата завършват с затвор до 5 години или с глоба до 20 000 евро при най-доброто стечение на обстоятелствата и наличие на сериозни връзки. Руски художници, подведени под известния чл. 282 са намерили политическо убежище в чужбина и Олег, който малко след това през същата 2000 година се запознава в Киев с Боряна решава да не се връща в Русия и да дойде с нея в България. Никой не го спира когато напуска страната си, но е търсен като свидетел там вече десет години. В България двамата основават групата Ултрафутуро, правят няколко запомнящи се акции и пърформанси, женят се през 2002 г., после отиват в Америка където живеят от пет години и правят своите пърформанси в известна галерия в Ню Йорк.
Преди да напусне завинаги Русия през 2000 г. и още преди да срещне Боряна, Олег Мавроманти прави още един (вече истински) пърформанс в руска галерия с приковане на кръст в формата на буквата Х озаглавен „Гражданинът Х”, кадри от който също можеха да се видят по време на вечерта за събиране на подписи в негова подкрепа в Софийското кино „Влайкова”.
Руските арт среди и медиите определено са заинтригувани от радикалното изкуство на Олег, авторитетното списание „Артхроника” обобщава много случаи, подобни на неговия в материал с заглавие „Свято-несвято”, а в момента с мотива, че е накърнило чувствата на православните граждани списанието също е въвлечено в процес по чл. 282 от Наказателния кодекс за разпалване на религиозни вражди.
Доколко разпятието на Олег Мавромати накърнява чувствата на православните християни може да провери всеки, който има нервите да изгледа видеото в YouTube с приковаването на кръста на Береньевская набережная срещу един руски събор в снежна Москва на 1 април 2000 г. Аз, която съм се взирала в толкова картини с тази изконна за християнското изкуство иконографска тема, след като с усилие изгледах „Страстите Христови” на Мел Гибсън, нямам сили да догледам видеото на Олег Мавромати качено в интернет със звук. Само звука от ударите на чука по гвоздеите ми изправя косата. Онази вечер, когато подписах петицията, която призовава България да му даде хуманитарен или статут на бежанец и гледах тези сцени прожектирани на екран на стената беше различно. Нямаше звук, Олег бе там сред хората, събрали се вечерта на 29 октомври от солидарност към него и той самият ми беше разказал как един актьор от филма преди да снимат сцената „пърформанс” извикал телевизията.
Убедена съм, че всеки един случай, в който артист бива съден заради изкуството си заслужва вниманието на обшеството. Вярвам, че е дълг на обществото е да не остава безразлично когато държавата допуска това. А какво точно е изкуството на Олег Мавромати и чии чувства то накърнява за мен е второстепен въпрос. В коментара си към статията на Светла Енчева „Неудобният Олег Мавромати”, Боряна Росса като художник, който прави пърформанси и като съпруга на Олег разяснява каква е художествената традиция, към която двамата се числят. Те гледат на изкуството си като на "критическа дейност на хора - мъже и жени - които използват тялото си като изразно средство, за да поставят социални и политически проблеми".
Намирам известна ирония в това, че Олег Мавромати, който като художник използва тялото си, за да поставя радикални проблеми по радикален начин, Олег който с двете московски разпятия засяга теми като отговорността на обществото към личността и за личната отговорност на всеки от нас, Олег който с един приковаващ образен език говори за престъплението и наказанието, с изтичането на срока на руския си паспорт се оказва в проблемна ситуация и се превръща сам едва ли не в политически проблем.
Преди изтичането на руския паспорт на Олег, двамата с Боряна се връщат в България от американското градче Трой, близо до Ню Йорк, където живеят и където Боряна ще трябва да се върне в края на ноември, за да продължи работата по докторската си степен. След изтичането на срока на паспорта на Олег през септември тази година Русия е поискала той да бъде екстрадиран, за да бъде съден там, тъй като е обявен за федерално издирване по прословутия чл. 282 от Наказателния кодекс.
След отказа на Руското консулство в София за подновяването на паспорта му на 8 септември 2010 (отказ, който консулството отказва да потвърди писменно) Олег Мавромати е подал молба за предоставяне на статут в България и за разлика отпреди 10 години, при първото му идване у нас, сега молбата му е регистирана в Държавната агенция за бежанците.
Ето обаче какво пише Светла Eнчева в своя Неуютен блог за Oleg Mavromatti:
Да се даде статут на Олег означава да се признае, че Русия не е демократична страна, щом вкарва в затвора хора заради убежденията и изкуството им, които убеждения и изкуство не са насочени срещу никого. На кого му стиска да признае това? На България, която е тотално енергийно (и в голяма степен степен политически и икономически) зависима от Русия? Или на иначе "демократичния" Запад?
Въпреки това, в понеделник от последната седмица на октомври Светла, която пише в своя блог за човешките права и за особеностите на българското гражданско общество организира акция за солидираност с Олег Мавромати. Тя и хората, които не са безразлични към подобни инициативи, правят плакати и в понеделник вечерта минават с тях покрай зала „Универсиада”.
Снимка: Архив на Светла Енчева
Снимка: Архив на Светла ЕнчеваВ петък на 29 октомври се събираме в кино „Влайкова” на партито в подкрепа на Олег Мавромати. Това се случва след като вече съм видяла в „Фейсбук” снимките от берлинския театър „Панда” с събирането на подписи, за да се разреши неговия случай, след като съм видяла грузинския текст с цитат Freedom of religion is also freedom from religion, even for the crucified от Adam Zaretsky – единствените разбираеми думи в грузинския сайт, след като съм видяла писмото, което руските художници от арт-група "Афинити" и група "Верхотура и друзья" са написали със собствената си кръв до Никола Казаков, Директор на "Държавната агенция за бежанците" (ДАБ) в България, с молба да предоставят на Мавромати политическо убежище.
За да видите още снимки с писмото изпратено с експресна поща и видео от акцията трябва само да кликнете here.
Вечерта на 29 октовмври в 8 ч. отивам в кино „Влайкова” на ул. Иван Асен ІІ и първото, което ми прави впечатление са обявленията за издирвани престъпници (със снимка, стандартен размер) закачени по стените на фоайето, всички обвинени в сходни неща – за пропаганду акционизма и критику профессуры художественной академии, за совершение радикальных перформансов в составе организованной арт-группы, по обвинению в завладении необоснованным художественным авторитетом, по обвинению в совершении действий противоречаших здравому смыслу...
Мисля си "не си поплюват руснаците с артистите", когато се появава Боряна и ми обяснява, че това е работа на Олег от една свалена в Русия изложба и че това са снимки на истински хора извън закона, на които Олег само е съчинил арт-обвиненията. По-късно когато питам него самия, ми казва, че това е стандартния размер обявления и че е свалил снимките на издирваните от сайта на руското министерство на вътрешните работи. Шегуваме се, че неговата снимка все пак я няма там. Съгласен е да ми позира за една снимка и чак когато я повтарям без светкавица остава сравнително доволен.
Подписваме петицията, слагаме по една латексова ръкавичка и Боряна ни поставя символично по една стигма с четка, потопена в червена боя.
Снимка: личен архив на художниците Боряна Росса и Олег Мавромати
Снимка: личен архив на художниците Боряна Росса и Олег МавроматиНичии чувства не са накърнени. И който не е дошъл на партито за солидарност с Олег Мавромати, а иска да го покрепи, може да подпише и петицията в интернет http://www.ipetitions.com/petition/olegmavromati/
вторник, 2 ноември 2010 г.
On the top - Samuil Stoyanov
ИНСТИТУТ ЗА СЪВРЕМЕННО ИЗКУСТВО - СОФИЯ
представя
НА ВЪРХА - ИЗЛОЖБА НА САМУИЛ СТОЯНОВ И ВЛИЯНИЕТО Й ВЪРХУ ГЛОБАЛНОТО ЗАТОПЛЯНЕ
29 октомври - 4 декември 2010
(изложбата изобщо не е лесна за разбиране, впоследствие ще публикувам моя текст с разяснения, за по-голямата част от тях съм задължена на автора)
Снимка от откриването на изложбата на 28 октомври (четвъртък), 18.00 ч., архив на артиста
представя
НА ВЪРХА - ИЗЛОЖБА НА САМУИЛ СТОЯНОВ И ВЛИЯНИЕТО Й ВЪРХУ ГЛОБАЛНОТО ЗАТОПЛЯНЕ
29 октомври - 4 декември 2010
(изложбата изобщо не е лесна за разбиране, впоследствие ще публикувам моя текст с разяснения, за по-голямата част от тях съм задължена на автора)
Снимка от откриването на изложбата на 28 октомври (четвъртък), 18.00 ч., архив на артиста
Безпризорните в неделя
Оставаме в очакване на разказа за четенето в неделя, който ни обеща Иван Димитров.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
